Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (17)

17.

— Па̀ри ли?

— Не много… Дори е приятно.

Лена седеше на леглото с крака в кофата, напълнена с кафяв разтвор, извръщаше глава, синапът й щипеше на очите.

Вдигнатата й долна риза откриваше заоблени, бели, стиснати колене, едрите й ходила едва се побираха в кофата. Тя седеше наведена напред, с ръце, събрани на корема, презрамките й бяха паднали и оголваха налетите рамене, гърдите под небесносинята дантелка, тя леко помръдваше крака, мръщеше се, опитваше се да се усмихне.

— Дори е приятно.

Той подпря чучурчето на чайника о ръба на кофата, за да не залее направо краката й, и прибави още вряла вода.

Лена помръдна рамене, още по-силно потри краката си…

— Па̀ри…

— Потърпи, сега ще изстине…

С едната ръка държеше чайника, с другата опитваше водата в кофата. Стори му се недостатъчно гореща и затова доля още вряла вода.

— Ох!

Тя се сгърчи от болка, застена, затвори очи, задиша тежко.

— Потърпи, потърпи, сега ще мине, Леночка, минутка само.

Тя се изви назад, опря глава в стената, стискаше с пръсти и отпускаше ризата си.

— Сега, сега ще мине, потърпи…

Капчици пот избиха по горната й устна и по челото.

Юра опита с пръст водата, доля още. Тя застена, загърчи се, издърпа краката си от кофата и той видя поморавелите й глезени. Синапената миризма се разля из стаята.

— Юрачка, не мога — изохка тя, — ще ги извадя за минутка, само за минутка…

— Сега всичко ще свърши, потърпи още малко…

— Краката ми отекоха, не ги чувствувам, не са мои…

Стиснала зъби, със затворени очи тя се гърчеше на леглото.

— Задушавам се…

Той се наведе над безсилно проснатото тяло, освободи го от презрамките, разкопча сутиена, погали коленете.

— Хайде, хайде, спокойно.

И внимателно доля още вода, тя тихо застена, едва помръдна крака — едро, бяло, безжизнено тяло, едва прикрито от смачканата небесносиня риза.

Юра отиде в кухнята, свали от котлона втория чайник. Дръжката предателски издрънча, и дръжката на кофата дрънчеше, стара беше, запоявана безброй пъти. Косъма на две цепят, скръндзи такива! Почувствува, че някой влезе, уплашено се озърна, на вратата бе застанала майка му. Загледаха се мълчаливо.

— Да не й свариш краката.

Той не отговори, върна се в стаята, плътно затвори вратата, чу зад гърба си щракване — майка му угаси лампата в кухнята.

Главата на Лена лежеше на възглавницата, краката й висяха навън — върху прасците й гореше пурпурна ивица.

— Леночка, спиш ли?

Ресниците й трепнаха, тя дишаше съвсем тихо, почти нечуто, по челото, по веждите, по горната устна и брадичката й блестяха едри капки пот. Той внимателно ги избърса с крайчеца на кърпата.

— Леночка!

— Повръща ми се — прошепна тя, без да отваря очи.

Той повдигна главата й, доближи едно канче до устните. Зъбите й ситно изтракаха о канчето, тя с усилие преглътна, жадно допи водата и останала без сили, се отпусна на възглавницата. Той я зави с одеялото, доля още вряла вода и колкото и да внимаваше, плисна крака й.

— Ау… — изстена тя, пак се сгърчи и отхвърли одеялото.

— Добре, добре, край! Това беше за последен път…

Тя затрепера като от треска, раменете й се гърчеха, китките трепереха. Той пак я зави с одеялото.

— Добре, добре, край.

Тя заплака тихо, безнадеждно.

— Край, край, вече няма.

Погледна часовника — беше един и петнайсет. Бяха минали четирийсет минути. Добре, още пет!

Тя престана да плаче, лежеше с лице, свряно във възглавницата, като мъртва. Шарок се наведе над нея, пипна челото й, беше студено, вслуша се — дишаше. Внимателно извади краката й от кофата — също като сварени. Ще мине… Из стаята отново се пръсна тръпчивата миризма на синапа. Сложи краката на леглото, зави я с одеялото, изнесе кофата в кухнята, изля я, изплакна от синапа мивката и всичко останало и се върна в стаята.

Лена спеше. Той отиде до прозореца, дръпна завесата. В съседния блок мъждиво светеха стълбищните площадки, крушките в телените мрежички блещукаха сиротно. Само дано не е било напразно. Глезла. Друга нямаше и да гъкне. От това не се умира. Ще се намаже с нещо.

Съблече се, угаси лампата, легна до Лена, внимателно поотмести краката й, дръпна към себе си одеялото. Почувствува горещия полъх от тялото й, тя беше безсилна, неподвижна, остро, възбуждащо миришеше на синап… И я взе такава, безучастна и затова още по-възбуждаща. В това имаше нещо пикантно, още неизпитвано, животинско. Стремеше се да предизвика сътресение, което да унищожи онова живо нещо в нея, да откъсне от тялото й нищожния зародиш, който едва не обърка живота му. И когато тя застена, си помисли, че сега онзи, другият живот, зародил се у Лена, най сетне е убит.

На сутринта тя не можеше да си обуе чорапите.

— Боли.

После не можа да си обуе ботите, не й ставаха. Той донесе едни валенки, големи, подшити, с разрязани кончови.

— Сега влязоха свободно — каза тя и внимателно и тромаво се разходи из стаята. Веднага стана по-ниска, набита, с валенките изглеждаше като селска жена с бледо подпухнало лице, със сенки под мъченическите очи.

И изведнъж седна на леглото.

— Зави ми се свят.

Той реши да я изпрати, че току-виж, паднала на улицата… Добре би било да й даде чаша чай, но майка му вече шеташе из кухнята и на Юра не му се влизаше при нея.

На двора никого не срещнаха. На Арбат той я преведе на другия тротоар — пред хлебарницата стояха на опашка познати от техния блок. Лена вървеше бавно, опираше се на ръката му — намерила кога да го хваща под ръка. Но това е последният им път заедно, трябва да го доизвърви. Само тя да не падне, само да стигне до вкъщи. Днес има почивен ден, ще полежи, ще й мине. Вече в техния двор я пусна сама, на входа тя се обърна, усмихна му се.

Следобед искаше да й се обади, да разбере как е, но не се обади, припряността само щеше да издаде тревогата му, да подчертае опасността от извършеното. Ще й се обади утре в службата. Ако е отишла на работа, значи е здрава, ако са успели, ще му каже. Тя беше на работа. И тихо, натъртено, като закриваше слушалката с ръка, каза:

— Всичко е наред.

В гласа й той долови щастливото съзнание, че тази вест ще го зарадва.

— Е, честито, браво, целувам те, пак ще се обадя — отговори Юра и затвори.

Няма да й се обади вече той, стига, пито-платено!

Когато се прибра вечерта от института, майка му каза:

— Нинка Иванова те търси по телефона.

— Какво иска?

— Да й се обадиш.

Ще въздиша за Сашка, ще разтяга локуми. Абе тия свини що не си гледат работата! Нина се обади пак.

— Знаеш ли за Лена?… Той изстина.

— Какво има?

— Странно. Вярно, не сме се виждали отдавна, но тъкмо днес говорихме по телефона. Тя беше на работа.

— Именно, от работата са я откарали.

— В коя болница е?

Нина му каза номера и адреса на болницата, някъде в Марина рошча.

Той се колеба около минута, после решително попита:

— От какво го е получила?

— Не знам.

— Кой ти каза, че е в болница?

— Ашхен Степановна. Лена била в тежко състояние.

— Благодаря ти, че ми се обади. Ще отида в болницата.

Върна се в стаята, затвори вратата, приседна до масата. Загази! Добре познава законите, все пак юрист е. Нелегален аборт, престъпление. Действия… причинили смъртта на потърпевшата… Идиот! Защо го направи вкъщи? Тя можеше да си го направи у тях, никой нямаше да я види, нали си има отделна стая. Глупак! Глупак! Глупак!!!

Ако остане жива, тя няма да го издаде. Ако умре, той ще отрича всичко. Доказателства няма. Да, знаел е, че е бременна, че не иска да ражда, че взема някакви мерки, смятал е, че са някакви чуждестранни таблетки, и досега не знае какво е направила. Предишната вечер е имала болнав вид, изпратил я е до вкъщи, на другия ден й се е обадил в службата, при техните отношения това е естествено, но не доказва съучастничество.

А може ли синапена вана да се приравнява с аборт? Защо законодателят е избрал тъкмо тази дума? Аборт! Дава ли този термин право на широко тълкуване? „Изкуствено прекъсване на бременност“ — ето този термин може да се тълкува по всякакви начини. Но законодателят се е изразил ясно — аборт, имайки предвид медицинското значение на тази дума, тоест хирургическа намеса.

Трябва да се уточни версията, да се обмислят подробностите. Къде, кога, денят, часът, минутата, мястото, всички убедителни подробности. Ако Ленка умре, от Будягин мира няма да види. А може да не пожелае да се вдига скандал? Изтъкнат обществен деец, а дъщеря му си изхвърля плода по най-селяшкия начин. Ами ако се разровим хубавичко, нали именно Будягини са виновни, върху тях лежи главната отговорност: те се противопоставяха на брака им, именно заради тях Лена не искаше детето, обективно те я тласнаха към тази постъпка. Може би не само обективно? Не искаха да се разчуе. Ето така май се оформя делото, ако се поразровим надълбоко. За какво я готвеха те? На какво я научиха? Да превежда от английски? Това е малко за един бъдещ живот. Той винаги бе мразил това семейство, те пак са господари на положението, в ръцете им е, страда в стайчето си, а те там, в Петия дом на Съветите, в тази своя непристъпна крепост, мобилизират лекарите, за да спасят Лена. И сигурно ще я спасят. А после ще си разчистят сметките с него.

Майка му мрачно мълчеше, досещаше се какво става, но не искаше да говори, страх я беше, че разговорът ще се превърне в обвинения срещу нея. А тя какво е крива? Искаше да помогне, всички правят така, виж я ти, важната госпожица! Ама и него си го бива, престара се, изгори й копитата, мярка нямаше.

Юра отиде в болницата, но не влезе, пообиколи отдалече — страх го беше да не срещне Будягини, да не увеличи свидетелите. Колкото по-малко хора го видят, толкова по-добре.

Върна се на Арбат, но не от къщи, а от автомат се обади в болницата, попита за състоянието на болната Будягина, Елена Ивановна. „Състоянието е тежко, температура трийсет и девет и осем.“ Обаждаше се всеки ден и чак към края на седмицата чу: „Средно тежко състояние, температура трийсет и осем и две.“ След още три дена: „Задоволително състояние, температура нормална.“ В края на втората седмица Ашхен Степановна прибра Лена вкъщи.

Тъкмо същата вечер майката попита Юра:

— Как е твойта красавица? Той кисело се позасмя.

— Жива и здрава.

Не й се обаждаше, не знаеше как ще приеме тя обаждането му: нито веднъж не отиде в болницата, не й писа, няма никакви оправдания. Чудо голямо! Правилно постъпи, като не отиде! Трябваше да узнае само едно: казала ли е на някого? Но не смееше да набере телефона й. И тя не се обаждаше. Обади се Нина.

— Юра, днес всички смятаме да идем у Лена, ще дойдеш ли?

— Днес съм зает.

— Ще дойдеш по-късно.

— Късно ще се освободя.

Дали се обаждаше по своя инициатива, или по молба на Лена? Трябваше да разбере.

Набра номера на Лена. Чу нейния тих, дълбок, нежен глас:

— Най-сетне. Страшно се тревожех за тебе.

— Аз се тревожех за тебе.

— Непрекъснато си мислех: как ли ще понесеш всичко това? Защо не дойде?

— Всеки ден се обаждах по телефона, питах как си.

— Така ли? — радостно възкликна тя. — Днес ще се събираме у нас, ти ще дойдеш ли?

— Не ми се ще да сме сред толкова хора.

— Разбирам те, кога тогава?

— Ще ти се обадя.