Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (2)

2.

Марк Александрович каза на шофьора да кара напред, а той тръгна пеша.

Прозрачна есенна утрин, умерен ободряващ хлад. Служители бързаха за работа, шумна опашка от жени се бе наредила пред хлебарницата, а мълчалива мъжка — пред павилиончето за цигари.

Марк Александрович винаги бе предпочитал Соня пред другите си сестри, обичаше я и я съжаляваше, особено сега — толкова безпомощна, откакто я напусна мъжът й. Обичаше и Саша. За какво са се заяли с момчето? Нали се е изказал честно, а те му прекършват душата, настояват да се разкае за нещо, което не е вършил. Снощи и той го уговаряше да си признае грешката.

Марк Александрович прекоси Арбатския площад и тръгна по „Воздвиженка“, неочаквано тиха и пуста след оживения Арбат. Само дето една голяма тълпа чакаше да отворят магазина на Военторг и друга, по-малка, се бе събрала пред приемната на Калинин. Марк Александрович се качи в очакващата го кола и по „Моховая“, „Охотний ряд“, през Театралния и Лубянския площад стигна до площад „Ногин“, където в бившия Делови двор в едно грамадно сиво пет-етажно здание с дълги коридори и безброй стаи бе настанен Народният комисариат по тежката промишленост.

В това здание идваха хиляди хора от различните краища на страната, всичко се решаваше, планираше, утвърждаваше тук. Както винаги, Марк Александрович започна посещението си в комисариата не от началниците на главните управления, а от отделите и секторите. И фактът, че Рязанов, ръководителят на най-големия строеж в света, любимецът на Орджоникидзе, посещаваше първо обикновените служители, доставяше удоволствие на тези служители: уважава ги, разбира тяхната сила, силата на апарата. И те на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми, решаваха ги така, както го изискваха интересите на завода — тази хубост и гордост на петилетката, тоест така, както искаше Марк Александрович.

След като обиколи отделите, той се качи на втория етаж, измина няколко коридора, пак се качи по стълбището, слезе по другото и се озова в тихото, немноголюдно крило на зданието, където се намираха кабинетите на народния комисар и неговите заместници. В застланата с килими приемна зад бюра с телефони седяха секретарките. Познаваха Рязанов, така че той влезе при Будягин без предварителен доклад.

Будягин, член на ЦК на партията, който се познаваше със Сталин още от заточението, преди няколко месеца бе отзован от чужбина. Доскорошният посланик в една голяма европейска държава бе назначен за заместник на народния комисар. Говореше се, че отзоваването му от дипломатическа работа не било случайно, горе били недоволни от Будягин. Но по изпитото черномустакато лице на Будягин, в неговите сиви очи под гъстите вежди нищо не можеше да се прочете. Тези работници интелигенти, заменили шинела на военния комисар с посланически фрак, кожената куртка на председател на губернска ЧК с костюм на директор на обединение, винаги олицетворяваха за Марк Александрович страховития дух на Революцията, всесъкрушителната сила на Диктатурата.

Разговаряха за четвъртата висока пещ. Тя трябваше да бъде пусната в експлоатация по случай Седемнайсетия конгрес на партията, след пет месеца, а не след осем, както предвиждаше планът. Жертвуването на стопанската целесъобразност в името на политическата необходимост беше очевидно и за Марк Александрович, и за Будягин. Но такава беше волята на Сталин.

Когато обсъдиха всичко, Марк Александрович попита:

— Познавате ли Саша Панкратов, моя племенник, той и вашата дъщеря бяха съученици.

— Познавам го. — Лицето на Будягин стана непроницаемо.

— Случила се е една глупава история…

Марк Александрович набързо обясни на Будягин какво всъщност е станало.

— Саша е честно момче — каза Будягин.

— Аполитичност в счетоводството — представяте ли си! Директорка им е Глинска, не се познавам с нея, вие я познавате. Поговорете й, ако това няма да ви затрудни. Жалко за момчето, ще го изтормозят. Мога да се обърна към Черняк, но не ми се иска да намесвам и районния комитет.

— Черняк вече не е секретар — каза Будягин.

— Нима?

— Да…

— Но докъде ще стигнем по този начин? Будягин сви рамене.

— Конгресът е през януари… — и без никаква пауза продължи: — Чудесно момче е Сашка, той идва у нас. Странно, нищо не ми е казвал.

— Той не е човек, дето ще тръгне да моли за помощ.

— Глинска способна ли е да му стори нещо? — усъмни се Будягин.

— Не знам. Но няма да им го оставя. Не бива да осакатяваме децата, те едва започват да живеят.

— Сега такива неща стават не само с твоя племенник — отвърна Будягин.

 

Марк Александрович слезе до бръснарницата, подстрига се и се избръсна, което никога не бе правил тук. И съжали: бръснарят го напръска с одеколон, острата миризма не му хареса. С това неприятно усещане за чуждия натрапчив парфюмен аромат отиде в стола за членовете на колегията.

Бюфетчийката се обърна към него.

— Другарю Рязанов, помолиха да се отбиете при другаря Сьомушкин.

Той се качи. Анатолий Сьомушкин, секретарят на Орджоникидзе, го поздрави сухо, за да покаже недоволството си, че точно когато му е трябвал, Марк Александрович не му е бил подръка. Сьомушкин говореше на всички на „ти“, не признаваше никого освен Серго. Хората му имаха страха не по-малко, отколкото на Серго. През Гражданската война той му беше адютант, от двайсет и първа година — секретар и в Закавказието, и в ЦКК-РКИ^[2], и тук, в Народния комисариат по тежката промишленост.

С неподражаемо важна и все така недоволна физиономия Сьомушкин набра номера…

— Другарят Рязанов е тук…

И предаде слушалката на Марк Александрович.

…В четири часа го очакват в Кремъл…

Марк Александрович се бе досещал, че тъкмо за това го викат. Но вече му бяха връчили билета за връщане и той бе сметнал, че срещата се е отменила. А сега след четирийсет минути ще бъде при Сталин.

По другия телефон Сьомушкин се свърза с Бобринския химкомбинат, оттам му казаха, че Григорий Константинович е заминал за строежа. Но Сьомушкин продължи опитите си да го намери, бавеше Марк Александрович, понеже смяташе, че е по-добре той да закъснее за срещата със Сталин, отколкото да отиде на нея, без да е получил указанията на Орджоникидзе. Но Марк Александрович не мислеше така. Сьомушкин само бе приет между големите, а той беше един от тях, действуваше на това ниво. И секретарското усърдие на Сьомушкин не биваше да му пречи.

Той беше спокоен и невъзмутим. Пречеше му само чуждият бръснарски мирис. Нелепо беше да се яви в Кремъл при Сталин такъв лъснат. Отново се отби в бръснарницата, изми си лицето и главата. Бръснарят остави клиента си, застана пред него с кърпа в ръка. Благодушният Марк Александрович, който преди половин час подхвърляше шеги за оплешивяващите мъже, вече не съществуваше. Властното лице, особено сега, когато си бе свалил очилата, изглеждаше безпощадно.

 

На Троицките врати Марк Александрович подаде на гишето партийната си книжка. Прозорчето се затвори, после отново се отвори, зад стъклото се мярна силует на военен, той се наведе и едва тогава Марк Александрович го видя добре.

— Носите ли оръжие?

— Не.

— Какво имате в чантата?

Марк Александрович вдигна чантата си, отвори я.

Дежурният му върна партийната книжка с пропуск вътре.

Пред вратата на специалния вход стояха двама бойци с пушки. След като огледа снимката в партийната книжка, караулният плъзна по лицето му внимателно безличен поглед. Марк Александрович се съблече в малкия гардероб и се качи на третия етаж. Пред вратата на кабинета един цивилен пак провери документите му.

В голямата работна стая зад бюрото седеше Поскрьобишев. Марк Александрович го виждаше за пръв път и си помисли колко грубо, неприятно е лицето му. Представи се.

Поскрьобишев го заведе до следващата стая — приемната, посочи му дивана, сетне влезе в кабинета и плътно затвори вратата след себе си. След малко се върна.

— Другарят Сталин ви очаква.

Просторният кабинет на Сталин беше продълговат. Отляво на стената бе окачена огромна карта на СССР. Отдясно, между прозорците, бяха библиотечните шкафове, в отсамния ъгъл стоеше голям глобус, в оттатъшния — писалище и зад него кресло. По средата на стаята имаше дълга маса, покрита със зелено сукно, и столове.

Сталин се разхождаше из кабинета и когато вратата се отвори, спря. Носеше куртка в защитен, почти кафяв цвят и също такива панталони, напъхани в ботушите. Изглеждаше по-нисък от среден ръст, набит, леко сипаничав, с малко монголоидни очи. Гъстата му коса над ниското чело беше тук там прошарена. Сталин направи няколко леки, пружиниращи крачки към Марк Александрович и му подаде ръка — без церемонии, коректно, но и съзнавайки значението на това ръкостискане. После дръпна от масата два стола. Седнаха. Марк Александрович видя съвсем отблизо очите на Сталин — светлокафяви, живи, те му се сториха дори весели.

Марк Александрович започна доклада си с общо описание на строителството. Сталин веднага го прекъсна:

— Другарю Рязанов, да не губим време. Централният комитет и неговият секретар знаят къде и какво се строи.

Говореше със силен грузински акцент. И както се убеди Марк Александрович, беше добре осведомен за хода на работите.

— Комсомолците бягат ли?

— Да.

— Затова значи ги мобилизирахме, за да бягат! Колко избягаха?

— Осемдесет и двама души.

Погледът на Сталин беше пронизващ, изпитателен…

— Покажете ми сведението!

Марк Александрович извади от чантата си таблица за движението на работната сила, посочи съответната графа.

— Защо сам се клеветите, другарю Рязанов?! Ако от някой завод бяха избягали само осемдесет и двама души, директорът му щеше да се чувствува герой.

Той се усмихна. Бръчиците около очите му рязко се откроиха.

Марк Александрович се оплака от завода, който му доставяше оборудване. Сталин попита кой е директор на този завод. Щом чу името, каза:

— Не е умен човек, всичко ще провали.

Очите му внезапно станаха жълтеникави, тежки, тигрови, в тях просветна злоба към човека, когото Марк Александрович познаваше като добър, но попаднал в трудни условия ръководител.

Рязанов премина към най-деликатния въпрос — строителството на втория мартенов цех.

— За година ще го построите ли?

— Не, другарю Сталин.

— Защо?

— Не съм технически авантюрист.

И веднага се уплаши от думите си. Сталин го загледа втренчено. Очите му пак станаха жълти, тежки, едната му вежда се вдигна почти вертикално. Бавно, провлачвайки думите, той произнесе:

— Значи ние в ЦК сме технически авантюристи?

— Не се изразих правилно, извинете. Имах предвид следното…

Марк Александрович подробно и убедително обясни защо вторият етап на мартеновия цех не може да бъде завършен през идущата година. Сталин внимателно слушаше, притискайки към гърдите си лявата ръка със стисната в юмрук лула, човек би казал, че ръката му трудно се разгъва.

— Изложихте ми всичко честно. На нас не ни трябват комунисти, които обещават каквото им падне. Трябват ни такива, които казват истината.

Сталин изрече това без усмивка, много внушително, тези думи бяха адресирани към цялата страна. Марк Александрович понечи да продължи доклада си, но Сталин го докосна по лакътя.

— Изслушах ви, сега вие ме изслушайте.

Той заговори за металургията, за Изтока, за втората петилетка, за отбраната на страната. Говореше бавно, ясно, тихо, с възглух глас, натъртено, сякаш диктуваше на машинописка, говореше общоизвестни неща, но сега, произнесени от него, те изглеждаха нови и особено важни. Но за четвъртата висока пещ не спомена, като че не искаше да предизвиква възраженията на Марк Александрович — Сталин не би ги приел и Рязанов само би си навредил с тях.

— Кога заминавате? — попита Сталин и стана.

— Днес — стана и Марк Александрович.

— Ако е възможно, отложете с ден два. Мисля, че на другарите от Политбюро ще им е интересно да ви чуят.

 

Усещането за неудобство и тревога, което изпита Марк Александрович в разговора си със Сталин, изчезна, остана само чувството за нещо велико, до което си се докоснал. Уникалното строителство, което той ръководеше, изискваше желязна воля. Ако над него я нямаше желязната воля на Сталин, и той не би могъл да прояви своята. Тази воля беше корава. Защо не?! Исторически поврати не се правят с милосърдие.

В Народния комисариат знаеха за разговора на Марк Александрович със Сталин и съответните хора вече подготвяха проекторешение на Политбюро. Вечерта и през нощта останаха всички, които можеше да потрябват: служителите в Главното управление, машинописките, дежурната бюфетчийка. Членовете на колегията, чийто подпис бе необходим за проекторешението, щяха да се явят в Народния комисариат веднага щом ги повикат и сутринта нарочен куриер щеше да отнесе документите в ЦК.

Никой не питаше Марк Александрович какво е говорил Сталин. Преразказът може да изопачи нещо. Сталин лично казва на народа каквото сметне за нужно. Марк Александрович диктуваше срокове, обекти — именно това беше волята на Сталин.

Най-важното беше, че срокът за завършване на строителството на втория мартенов цех се отложи с една година. Това предвещаваше нов, реалистичен подход към съставянето на втория петилетен план: металът е основата на всичко.

Будягин също взе участие в изготвянето на проекторешението, после си отиде, в осем часа сутринта се върна и мълчаливо го подписа.

Приятелството им с Марк Александрович даваше на Будягин право да го попита за разговора. Будягин нищо не попита. Марк Александрович долавяше неговото опозиционно отношение към Сталин. Но не допускаше мисълта, че тази опозиция е политическа. По скоро е нещо лично, както бива между някогашни приятели, когато приятелството е свършило. Може да е от обидата, задето го бяха отзовали от чужбина и го бяха назначили на макар и висока, но второстепенна длъжност, която можеше да се превърне в стъпало към още по-ниска.

Пристигна Орджоникидзе. Виж, с него на Марк Александрович му беше леко. Орджоникидзе бе избухлив, гневът му изглеждаше страшен, но всички знаеха колко лесно му минава и колко е човечен. На него Марк Александрович дължеше издигането си, именно Серго постави директора на малък южен завод на сегашния му висок пост, направи го пръв металург на страната. Серго имаше нюх за хората, защитаваше ги, даваше им възможност да работят.

Той седеше зад огромното си писалище, уморен мъж с месест орлов нос на подпухналото лице, с побелял перчем и гъсти, накриво увиснали мустаци. Горното копче на китела му беше разкопчано, виждаше се светлолилавата му риза, якичката й меко обгръщаше дебелия му врат. Прозорците на кабинета гледаха към тясна уличка, отсреща имаше малка старинна църквица, каквито се срещат много в старото московско предградие, затворено между Солянка и Москва река, явно беше забележителна с нещо, щом я бяха оставили, вместо да я срутят.

— Браво!

Похвалата се отнасяше и за проекторешението на Политбюро, и за спокойното поведение на Марк Александрович пред Сталин, затова, че му бе харесал. По този начин хвалеше и себе си — задето бе избрал кадърен човек и изобщо умееше да избира хора, на които може да се разчита в сложни и отговорни ситуации.

— Казвай!

Марк Александрович му преразказа разговора. Орджоникидзе го изслуша напрегнато, сякаш се мъчеше да проникне в истинския смисъл на всяка Сталинова дума.

Колкото повече време минаваше от срещата на Марк Александрович със Сталин, толкова по-величествена му се струваше тя. Такива срещи се случват веднъж в живота. Най-важното беше радостното чувство, че разбира великия човек, осенил времето със своя гений.

— Не съм технически авантюрист… Така му каза, значи? — засмя се Орджоникидзе.

— Точно така.

— Значи ние в ЦК сме технически авантюристи? — продължи през смях Орджоникидзе.

— Точно така го рече.

Орджоникидзе многозначително го изгледа с големите си светлокафяви, леко изпъкнали очи.

— В ЦК ще дойдеш към десет. Докладваш пет минути, повече няма да ти дадат, имай предвид. Не агитирай за съветска власт, говори конкретно, каквото на теб ти е необходимо. На въпросите отговаряй, на репликите — не. Не се тревожи, разчитай на мен!

 

В стаята за докладващите имаше подредена маса с голям врящ самовар, с нарязани лимони, сандвичи, минерална вода. Шубер и келнери нямаше. Покрай стените и под прозорците бяха поставени малки бюра — за подготовка на материалите.

Тук очакваха да ги повикат секретари на областни комитети, народни комисари и техни заместници и началници на главни управления, няколко военни, голяма група кавказци.

Възрастна секретарка съобщаваше: „Другарят еди кой си… Заповядайте на заседанието.“

Ако викаха по няколко души наведнъж, тя казваше: „Другарите от еди коя си област“ или „Другарите от еди кой си народен комисариат“…

Марк Александрович бе извикан по име.

През стаята, в която работеха секретарите, отиде до залата за заседания, видя редици кресла и хора в креслата. До масата за президиума бе застанал Молотов. Вдясно от него се извисяваше катедрата, вляво и малко отзад седеше референт, а още по вляво — стенографки.

— Другарю докладващ, моля, насам!

Молотов му посочи катедрата. От вътрешната й страна светеше надпис: „На докладващия се дават пет минути.“ Срещу катедрата над вратата бе окачен часовник, черен, със златни стрелки, напомнящ кремълския.

Сталин седеше в третата редица. Отляво до края на редицата местата бяха празни, тъй че Сталин свободно да може да излиза. Марк Александрович бе чувал за навика му да се разхожда из кабинета си. Но както и преди два дена, Сталин не ставаше и не се разхождаше.

Марк Александрович коментира накратко проекторешението. Говори лаконично, на почти технически език, убедителен за хора, свикнали на политически изрази. Подчерта предсрочното влизане в експлоатация на четвъртата висока пещ и само между другото спомена за втория етап на мартеновия цех. Второто беше по-важно от първото. Но днес на това място беше важно да се подчертае именно онова, което подчерта Марк Александрович.

— Въпроси? — попита Молотов.

Някой каза, че в проекторешението мястото, където се говори за доставянето на дървен материал, не е визирано от Народния комисариат по горската промишленост.

Марк Александрович не успя да отговори. Внезапно се възцари тишина и в тази тишина Марк чу гласа на Сталин:

— Другарят Рязанов да си заминава за комбината и да дава метал. Неправилно ще бъде да бавим другаря Рязанов заради някакви си книжа…

Той говореше не само много тихо, но и извърнат настрани и така принуждаваше всички да се напрягат, за да го чуват.

— … Мисля, че ще успеем да получим съгласие и без другаря Рязанов. Решението е добре обмислено, не съдържа пресилени изисквания и ние имаме сили да помогнем на другаря Рязанов да изпълни задачата на партията.

Той млъкна така внезапно, както бе заговорил. Никакви други въпроси не бяха зададени.