Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (49)

19.

В село Дворец се разделиха с лодкаря и с мълчаливата му жена. Нил Лаврентиевич хукна за пощата, върна се с приемчика, измъкна от лодката чувалите, нещо се суетеше, спореше с онзи, не обръщаше внимание на Саша и Борис. Докарал е пътем заточеници, наредили са му, та затова ги е докарал.

— Да се отбием ли в комендатурата? — предложи Борис.

— Защо?

— Ще ни изпратят за Кежма.

— И без тях ще стигнем. Нареждането е у нас.

— Може да си имаме неприятности — намръщи се Борис, — защо не сме се явили да се обадим. Не бива да ги дразним за дреболии.

На Саша не му се ходеше в комендатурата. Една среща повече — едно унижение повече. Борис е обзет от желанието по-скоро да започне да действува, мисли само за Фрида. Чу, че Дворец ще става районен център и иска да установи тук някакви връзки, познанства, та после по-лесно да прехвърли Фрида или той да се прехвърли при нея. Фантазьор.

— Утре ще решим — каза Саша.

— Добре — съгласи се Борис, — постойте при багажа, аз ще потърся квартира.

Слънцето се скриваше зад облаците, духаше хиус — студен вятър откъм реката, шибаше гъвкавия ракитак на брега. Саша си наметна палтото, донесе куфара. Сърцето му се свиваше. Защо не отиде в комендатурата? Квачадзе щеше да отиде да си потърси правата, и Борис иска да отиде някак да си уреди работите, това е негово право. Виж, той не иска и няма да го стори. През тази седмица пътуване без охрана се бе почувствувал относително свободен. Нима свободата свърши? Не, няма да отиде. Може да е илюзия, самозалъгване, но нищо.

Върна се Борис и весело съобщи:

— Сега ще ви запозная с една отломка от империята. Готвачът на Негово величество! Хранил е княз Юсупов и Григорий Распутин. Невероятен чешит!

В къщата, където заведе Саша, на една пейка седеше дебел моравонос старец с ватирана антерия в защитен цвят и ватиран панталон, напъхан в ботуши с разрязани кончови. Подпухналото, гладко избръснато лице, равно щръкналият като мъх перчем бели коси издаваха в него градския човек.

— Запознайте се — възбудено изрече Борис. — Антон Семьонович! Главен готвач от двора на Негово императорско величество.

— Значи лейбготвачът — каза Саша и с интерес заоглежда стареца.

Оня също внимателно огледа Саша изпод полузатворените си клепачи.

— Антон Семьонович го отзовават в Москва — продължи Борис, — ще готви на дипломати и посланици. Кюфтета „дьо волай“, сос „провансал“… Имах познати готвачи в Москва. Вярно, не могат да се сравнят с вашия мащаб, но ги има. Познавате ли Иван Кузмич от „Грандхотел“?

— Нещо не си спомням — отговори равнодушно Антон Семьонович: не може да помни всеки Иван Кузмич, но виж, всеки Иван Кузмич трябва да познава него, Антон Семьонович.

— Съвсем приличен готвач — продължи Борис, — наистина, когато има от какво. Ами салонния управител Алберт Карлович?

— Знам го — кратко отговори Антон Семьонович.

— Квалифициран, представителен — Борис още повече се оживи, като разбра, че имат общ познат.

— То с какво ли да се представиш — мрачно промърмори Антон Семьонович, — първо, второ, трето…

— Нали и аз това казвам — подзе Борис, — стига да има от какво. И за кого. Когато един бьоф-строганов е връх на мечтите ти…

— И един бьоф-строганов си има майсторлъка. — Антон Семьонович се поизвърна към хазайката, тя угрижено приготвяше вечерята.

— Кога заминавате? — попита Борис.

— Щом ме пуснат.

— Ами нали документът ви е в ръцете, така ми казахте.

— Работя в комендатурата, та затова протака, нали искат да ядат.

Хазайката почисти рибата, хвърли я в тигана.

Борис кимна към печката и каза:

— Представям си какво щеше да излезе от вашите ръце.

Антон Семьонович величествено премълча.

— Когато се върнем в Москва, ще ни нахраните, нали? — засмя се Борис.

Антон Семьонович го погледна, после с досадната настойчивост на пияница каза:

— Ако ще купуваме, време е.

Взе пари от Борис, тежко се надигна и излезе.

— Алкохолик — каза Саша.

— Не — възрази Борис, — затъжил се е за хора. Антон Семьонович се върна с бутилка спирт.

— Точно каквото трябва. В смисъл — за сърцето.

Той пиеше почти без мезе и веднага се напи. Вратът му стана морав, лицето злобно — човек, който гледа хем да се напие за твоя сметка, хем да те наругае. Борис не забелязваше това и продължаваше да изброява познатите си московски готвачи и салонни управители.

За какво сте тук? — попита Саша.

Антон Семьонович тежко вдигна очи към Саша, готов да прати на майната им тази случайна пиянска компания, тези московски хапльовци, които той явно искрено презираше най-вече задето беше много лесно да ги избудалкаш.

Но срещна не деликатния поглед на московски хапльо, гледаше го московската улица, присмехулна, всичко разбираща и способна да натрие носа всекиму.

Антон Семьонович отмести тежкия си поглед и като пъхтеше с усилие, неохотно каза:

— Работех в гостилницата в един районен център. Написах в менюто „мързелива зелева супа“. И прокурорът се заяде: „Защо мързелива?“ Бил съм се подигравал с ударниците. Показвам му готварската книга, хем издадена през трийста година, пише: „Мързелива зелева супа“. Ясно? Не, не било така! И тая книга я бил писал някой дърт реакционер.

От всичко, с което Саша се бе сблъсквал тук, това беше най-нелепият повод за заточение.

— Слава богу, всичко е свършило — съчувствено се обади Борис — реабилитирали са ви, връщате се вкъщи.

— Вкъщи ли?! — Антон Семьонович погледна Борис с омраза. — Къде ми е на мене къщата? В Бердичев ли?

Ха тъй! Ето един урок за Борис: Не се заплесвай по всяка съмнителна личност.

— Я чупка оттука, мамка ти!… — мръсно изпсува Саша.

— Не! — Борис стана, отиде до вратата, запъна я с куката.

— Ама вие какво, момчета? — неспокойно замънка Антон Семьонович. — Пошегувах се.

— За последен път се шегуваш, пачавро — насмешливо изкриви устни Саша.

Борис се метна върху Антон Семьонович, притисна главата му към масата.

— Момчета, пуснете ме — хъркаше Антон Семьонович и забелваше гадните си безцветни очи.

— Не го довършвайте, Боря, оставете и на мен — каза Саша.

Тази подпухнала муцуна със забелени очи му беше омразна. Отрепка! На тях ще се подиграва. Гад! Дрипльо! Другар по заточение! Колега!

Отвратителна сцена, но ги бяха потопили на дъното на живота и с тези нищожества другояче не можеше.

— Извини се, гадино!

— Извинявайте — изхъхри Антон Семьонович.

— А сега върви на майната си!

Борис го изблъска през вратата, хвърли го от горното стъпало, уморено се отпусна на пейката.

— На ви един лейбготвач на Негово императорско величество — засмя се Саша.

— Сред такива хора е принудена да живее Фрида — каза Борис.

На другия ден намериха попътна лодка. Един магазинер от селска кооперация се съгласи да ги вземе, ако теглят лодката наравно с него и с лодкаря. До Кежма имало седемдесет километра и ако не им попречеше нещо, щяха да бъдат там след два дена. Това беше късмет.

Те занесоха багажа си на брега до огромната, тежко натоварена лодка, която им предстоеше да теглят. Около нея се въртеше магазинерът, мутрес весел младеж с брезентова мушама и бокари — високи до чатала ботуши, напомнящи блатните, само че от камус — мека кожа от еленови крака.

— Скоро ли ще тръгнем? — попита Борис.

— Ще оформим документите и потегляме — отговори магазинера.

— Вижте какво, Саша — пак започна Борис, като дръпна Саша настрана, — все пак трябва да се отбием в комендатурата. Ще кажем, че сме намерили лодка, вече сме се натоварили, само сме се отбили да се обадим. Инак ще си имаме неприятности в Кежма. Този кучи син, готвачът на Негово императорско величество, не може да не ни е издал, че сме тук.

— Ваша работа — хладно отговори Саша, — можете да вървите, аз не искам, И не казвайте, че съм тук. Аз имам нареждане да се явя в Кежма, в Кежма ще се явя.

— Както искате — сви рамене Борис, — аз все пак ще отида.

В него бушуваше бесът на активността. Разпален от мисълта да се ожени за Фрида, той вече беше подчинил на нея всичко, страх го беше да не допусне някаква грешка.

Борис не се върна нито след половин, нито след един час. Магазинерът отиде да оформи документите, върна се, а Борис още го нямаше.

— Иди да потърсиш другаря си — каза магазинерът, — няма време, ще тръгнем без него.

Саша не знаеше какво да прави. Не можеше да остави Борис, но не искаше да иде в комендатурата, пък и късно беше, щяха да го попитат: Защо не дойде веднага?

— Да почакаме още малко.

Борис най-сетне пристигна, мълчаливо извади куфара си от лодката.

— Какво има? — попита Саша, вече досещайки се какво се е случило.

— Пращат ме в Рожково — отговори Борис. Беше блед като платно.

През Рожково, мъничко селце на левия бряг, бяха минали вчера с Нил Лаврентиевич.

— Как тъй решават без районния пълномощник?

— Имали право сами да определят местожителството.

— Я ги зарежете и да тръгваме.

— Взеха ми нареждането. Гласът на Борис трепереше.

— Не се тормозете — каза Саша, — щом пристигнете в Рожково, ще пишете до Кежма или до Канск, ще поискате да ви прехвърлят, нали в Рожково няма работа за вас. И аз, като отида в Кежма, ще кажа на пълномощника.

Борис махна с ръка.

— Всичко пропадна! Ах, какъв съм глупак!

На Саша му беше мъчно за Борис, не му се разделяше с него: добър другар беше, весел, сърцат спътник. Прегърнаха се и се разцелуваха. В очите на Борис блестяха сълзи.

Саша се качи в лодката. Лодкарят я оттласна от брега и също прехвърли борда. Известно време гребаха — лодките и мрежите на брега пречеха да теглят с въже. Саша виждаше скръбната фигура на Борис. Той гледаше подир тях, после взе куфара и се заизкачва по стръмнината.