Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (22)

22.

Донесоха на Саша четири книги, между тях нито една от онези, които бе поръчал, макар че библиотекарят се бе придържал към известна близост. Вместо „Изгубени илюзии“ — „Цезар Бирото“, вместо „Война и мир“ — „Детство“, „Юношество“ и „Младост“, списание „Природа и люди“ от 1905 година, „Красная новь“, брой 2 от 1925 година. Всичко бе захабено, раздърпано, със син овален печат: „Библиотека на Бутирския градски затвор“. Балзак беше издаден през 1899 година, Толстой — през 1913-а. Много страници липсваха, описът на липсващите страници в края на книгата беше неточен. И все пак предстоеше му цяла седмица празници. Отначало Саша прегледа списанията, после прочете книгите, после пак списанията. В „Красная новь“ намери стихотворението на Есенин „Синя мъгла. Снеговете се ширят…“. Саша го срещаше за пръв път. Беше чел „Цезар Бирото“, тогава историята на нещастния парфюмерист му се бе сторила мелодраматична, а сега го трогна… „Нещастието е стъпало към извисяването на гения, очистителна чаша за християнина, съкровище за умелия човек, бездна — за слабия.“ Той не е гений, не е християнин, не е умел, нито слаб човек. Но все пак в тези думи почувствува нещо важно за себе си.

Една седмица се наслаждава на книгите, на чистото бельо, на лакомствата, изпратени от майка му. Пускаше късчетата месо в супата и така стоплени, ги добавяше към кашата — обедът вече ставаше за ядене. Сутрин и вечер си правеше сандвич от франзела, масло, салам и кашкавал — миризмата на тази училищна закуска надвиваше миризмата на затвор. Сит, размекнат, се наместваше на нара и четеше. Денем беше забранено да се лежи, но Саша не обръщаше внимание на забележките на коридорните пазачи и те го оставиха на мира, настояваха само когато се зададеше някое началство. Цяла седмица сит, ленив живот с книги, салам и шоколад. Май посвикна, нагоди се, обръгна… „Успокоиха се всички, всички затам сме, били и усърдни във този живот…“ Това не убеждаваше, но навяваше покой и дрямка.

Животът в книгите и списанията нямаше нищо общо с днешния му живот, пък и с миналия. Всички страдания в „Детство“ и „Юношество“ бяха различни от неговите, през неговите детство и юношество.

Тогава той бе казал на баща си:

— Няма да ти позволя да обиждаш мама.

Баща му го гледа известно време със сивите си изпъкнали очи, после оброни глава на ръцете си.

— Добър син си имам… — и заплака.

Бащата си е баща. Нищо, че ръката му беше студена, той помнеше от детинство нейното докосване. Дощя му се да го утеши, да му поиска прошка. Баща му махна ръцете от лицето си. Очите му бяха злобни, сухи.

— Кой ти е дал право да се намесваш?!

— Тя ми е майка.

Няколко дни баща му мълча още от ставането сутрин, бръснеше се, дълго се миеше, обличаше, разглеждаше се в огледалото, мълчаливо сядаше на масата, мълчаливо се хранеше, събираше книжата си в чантата, нещо мърмореше, после тръгваше за работа, без да каже довиждане. Щом се върнеше, злобно оглеждаше стаята, обядваше, без да пророни дума, шумно отблъсваше чинията, не отговаряше на плахите въпроси на майка му. Чак късно вечерта, когато си отиваха с майка му в тяхната стая, Саша чуваше оттам неговия приглушен глас, а майка му само мълчеше, мълчеше и Саша се страхуваше, че от това мълчание ще й се пръсне сърцето.

После той каза на Саша:

— Трябва да си поговорим с тебе.

Излязоха от къщи и тръгнаха по Арбат. В светлината на уличните лампи се рояха снежинки. Баща му носеше висок кожен калпак, от същата кожа беше и яката на шубата му, вървеше до Саша — висок, красив, гладко избръснат, категоричен, нетърпящ възражения.

…Той не искал да намесва сина си в техните отношения, тя била, която от детинство му внушавала неприязън към баща му. Тя била виновна за неразбирателството в семейството, тя не споделяла неговите стремежи, неговите интереси. По-близки й били сестрите и брат й. Тя била способна единствено на ревност.

Страшна мъка налегна Саша. Какво да възрази на баща си тук, насред улицата, баща му недочува, ще трябва да вика.

И каза само:

— Щом двама души не могат да живеят заедно, те трябва да се разделят.

След един месец баща му замина на работа в Ефремовския завод за синтетичен каучук. Така на шестнайсет години Саша вече трябваше да разчита само на себе си.

 

Дяков не го викаше и това не вълнуваше Саша. Бе очаквал първия разпит с надежда, втория — със страх, сега не изпитваше нито надежда, нито страх. Само мисълта за Криворучко не му даваше мира. Може да арестуват Криворучко и той да признае, че е казал на Саша онези думи за готвача. Тогава ще хванат Саша в лъжа, а уличеният в лъжа вече не може да разчита на доверие в най-важното, което засяга Марк.

Защо му трябваше на Криворучко да говори такива неща? В какво глупаво положение го постави. Дърдорко! Как би постъпил Саша, ако въпросът за Криворучко се разглеждаше в партийното бюро? Там нямаше да скрие думите му… Нека другарят Криворучко обясни какво е имал предвид! Но защо пък тук трябва да постъпва другояче? Защо е длъжен да прикрива Криворучко?

Ще разкаже всичко, както си беше, и ще отхвърли бремето от себе си. Съвестта му ще бъде чиста, а те там да решават… „Сибир е ужасен, Сибир е далечен, но в Сибир също хора живеят…“ Откъде ли беше това?

А той живее в затвора, лежи, чете, сладко си хапва салам, шоколад, всяка нощ пее под топлия душ, мисли, спомня си. Израсна му брада, вече я поглажда, ще му се да види как изглежда с брада, но няма огледало.

Пак дойде надзирателят с молива и листа, взе книгите. Саша написа нова заявка. Този път изреди десет книги, дано поне някоя се окаже налице. Повтори „Война и мир“ и „Изгубени илюзии“, поръча литературните списания от януари, февруари, март, Стендал, Бабел, „История на упадъка и разрухата на Римската империя“ от Гибън — беше започнал да я чете малко преди да го арестуват, поиска Гогол, когото обичаше, и Достоевски, когото не обичаше — нали все пак трябваше да го прочете. И отново кодекса, да знаят, че иска да го види. Безспорно Дяков преглежда заявките му. Тъкмо затова, да разбере Дяков, че той иска да знае правата си.

Двата дена без книги отново го върнаха в предишното състояние. Отново дебелите стени, потискащата тишина, следящата го шпионка на вратата, извеждането до нужника, отново тежката храна и киселините — продуктите, изпратени от майка му, се свършиха.

Той мислеше за Катя, спомняше си горещите й ръце, сухите изпръхнали устни. Не можеше да заспи, ставаше и ходеше. Но надзирателите забраняваха нощем да се разхождаш из килията.

— Арестуваният, легнете!

Той лягаше, не можеше да заспи, ако заспеше, сънуваше мъчителни сънища, изнурителни видения, както някога, когато беше на седемнайсет години…

Когато беше на седемнайсет години, веднъж отидоха с майка си в Липецк. У хазяйката, в чиято къща живееха, дойде на гости снаха й от Самара, мъжът й бил там железничар. Казваше се Елизавета Петровна — слабичка блондинка с пеньоар, който едва се прихлупваше върху голото й тяло. Тя се взираше в Саша с тесните си, леко дръпнати очи, двусмислено се усмихваше, кокетираше — малка еснафка от Самара. И все пак нейната двусмислена усмивка, тялото, надничащо от полуразгърнатото пеньоарче, евтиният парфюм вълнуваха Саша. Денем тя лежеше в градината с разкопчан пеньоар, изложила на слънцето белите си стройни нозе. Саша не гледаше към нея, само чувствуваше под ябълката бялото петно на възглавницата, пъстрите шарки на пеньоарчето, голите стройни нозе със заоблени колене, чувствуваше косия й поглед, усмивката.

— Саш-шша… — каза тя веднъж, удължавайки „ш“-то.

Той отиде, седна до нея.

— Саш-ш-ша — провлачи тя, обърна се към него, пеньоарчето се разтвори и оголи бялото слабичко рамо и малката гръд. — Саша… Къде се губите по цял ден? С момичета ли? Разкажете ми…

Той не можеше да продума, гледаше плътно събраните й нозе, малката гръд… Слънцето сухо приличаше, бръмчеше някаква оса, миришеше на ябълки. Саша нямаше сили да стане, да помръдне, засрамен чувствуваше, че тя вижда всичко, всичко разбира, усмихва се с двусмислената си усмивчица и вътрешно му се подиграва.

— Само четете, четете, ще се побъркате от това четене.

Тя взе от ръцете му томчето на Франс.

— Няма да ви го дам!

И скри книгата зад гърба си. Той посегна да я вземе, ръцете им се сплетоха, тялото й горещо го облъхна, тя хвърли крадлив поглед към портичката, отметна глава, тежко задиша, върху лицето й се изписа нещо отвъдно, тайно. Обгърна врата му с горещите си ръце, привлече го, устните му докоснаха нейните и тя се отпусна по гръб.

После се взираше в очите му и се смееше.

— Виж какво направи… Сега ще трябва да го пера. А на тебе неприятно ли ти е, кажи?… Нищо, миличък, само първия път е неприятно, а на тебе ти беше за пръв път, нали, хайде кажи?

Срам го беше, отбягваше я, но на другия ден, на обед, тя каза:

— Саша, проявете се като мъж, повозете ме с лодката.

— Иди, Саша — каза майка му, която се притесняваше, че на Саша му е скучно в Липецк.

С лодката прекосиха Воронеж — така се казва реката в Липецк, и тук, на поляната, тя пресметливо и делово му се отдаде.

През нощта дойде при него, той спеше на дивана в трапезарията, и идваше така всяка нощ, а денем го отвеждаше на другия бряг на Воронеж.

— Събрал се дявол с пеленаче, у, пачавра недна — съскаше свекърва й.

Майка му нищо не забелязваше.

Пристигна мъжът на Елизавета Петровна, подозрително поизгледа Саша, види се — беше научил нещо от майка си. Елизавета Петровна играеше на нежна съпруга, а Саша представяше като безнадеждно влюбено хлапе. Пред мъжа си, като провлачваше думите и се подхилваше, казваше:

— Ето го и моя кавалер…

Кокетирането й отвращаваше Саша, дразнеше го шепненето и кикотенето на съпрузите в тяхната стая. Впрочем той скоро трябваше да започне работа в завода, затова замина за Москва, като остави майка си в Липецк. Дълго време след това отбягва жените.

Веднъж в завода организираха съботник, почистваха територията, разтоварваха дърва, изнасяха снега. Една апаратчица от трети цех, Поля, високо красиво момиче, работеше близо до него, все се шегуваше и закачаше, а когато съботникът свърши, тихо му каза:

— Хайде да те водя у нас, ще се постоплиш.

И още по-тихо добави:

— Днес съм сама.

Тогава той не отиде, твърде обмислено му го предложи тя. Сега съжаляваше, че не бе отишъл.

Кръвта му вреше и мира не му даваше, знаеше до какво води понякога самотата и се страхуваше от това. Правеше гимнастика сутрин и вечер, денем не лягаше, кръстосваше килията, определи си дневна норма — десет хиляди крачки, вземаше съвсем студен душ, лягаше си колкото може по-късно, ставаше колкото може по-рано.

След два дена му донесоха книгите и той пак потъна в четене. Само че сега четеше не легнал, а седнал, дори прав, подпрян на стената. Бяха му пратили първите два тома на Гибън, „Братя Карамазови“ и вместо „Мъртви души“ — „Тарас Булба“.

Доведоха му съсед — слаб, направо мършав младеж с протрито пардесю, скъсани обуща и каскет. После донесоха нар, дюшек и одеяло.

Той се казваше Савелий Кусков, бил студент третокурсник от Московския педагогически институт, лежал в Бутирки вече пети месец. Живя при Саша два дена, после го отведоха, а нарът остана.

Впечатлението на Саша беше, че дори да не бе съвсем побъркан, младежът вече беше леко откачил. С часове лежеше и мълчеше, не помръдваше, после внезапно скачаше, обикаляше килията, като се блъскаше в наровете, тихичко си припяваше: „Метличини, метличини, тъй много са в полето.“ И това монотонно мънкане на стихотворението на Апухтин подсилваше усещането за нещо ненормално.

Не излезе на разходка, не дойде със Саша в банята, не правеше гимнастика. В Москва нямал роднини и близки, не получаваше колети, но не изяждаше веднага храната, която им носеха, а чак когато съвсем изстинеше, а тя и без това беше едва едва топла, после как да е изплакваше паницата и равнодушно гледаше как Саша мие своята. Тогава майка му изпрати втори колет, Саша сложи всичко на масата, но Савелий почти не докосна и тази храна. Подържа Гибън и го остави. За Гогол и Достоевски каза, че вече ги е чел. Не се интересуваше от делото на Саша, за своето разказа равнодушно. Бил от Себежки район, селото им било в граничната зона, преди да си замине за ваканцията, майка му му писала, че са зле с дребните пари — нито да купиш, нито да продадеш нещо, нито да получиш ресто. Той започнал да събира сребро^[8], при обиска намерили у него двайсет и осем рубли и четирийсет копейки и го обвинили в намерение да избяга в чужбина, още повече че учел във факултет за чужди езици. Признал се за виновен, следствието по делото приключило, сега чакал присъдата.

— Ама защо си признал?

— Че как да докажа — флегматично отговори Савелий.

— Не си длъжен да доказваш, те са длъжни.

— Ами ето, доказаха, събирал съм сребро.

Идиотска нелепа история. Впрочем сега да разкажеше на някого, че са го арестували заради стенвестника или заради вуйчо му, и на него не биха повярвали.

Савелий се оживяваше само когато разказваше затворнически легенди за бягства. Решетката на прозореца се изпилява, покатерваш се на покрива, после скачаш върху оградата, а от оградата на улицата. Съвсем наскоро избягали двама спекуланти с валута, скочили от четвъртия етаж на улицата.

Колкото и малко да бе лежал в затвора, Саша разбираше, че е невъзможно да се избяга. Но не му противоречеше. Само се изненадваше от примитивността на Савелий. Опитваше се да разговаря с него на немски, спомняше си няколко думи от училище. Савелий говореше немски добре, без засечки и Саша напълно се отърси от подозрението, че не е никакъв студент от педагогически институт.

С не по-малко оживление говореше Савелий за затворническата болница. Там имало всичко, всякакви кабинети, и електролъчение, и зъболекар. Пъпка, цирей, диария — веднага ти предписват синя лампа, ще те водят всеки ден, дори ще те оставят на лечение, а там има кифли, мляко. За кифлите и млякото Савелий говореше с възторг, съвсем необясним, като се има предвид, че нищо не ядеше.

Разказваше и някои важни за Саша неща. Ако в килията дойде лекар и попита: „От какво се оплаквате?“ — това означава, че е осъден на заточение, ако искаш да те пратят на юг, в Средна Азия или в Казахстан, трябва да кажеш, че имаш туберкулоза, ревматизъм, ишиас или радикулит; искаш ли на север — оплачи се от болно сърце. Ако пък не дойде лекар, значи — лагер, тогава вече не можеш да избираш.

От него Саша научи как се казва тяхното здание, другите и как е разположен целият комплекс. Кулата в дворчето се казва Пугачовска. Това дворче е най-малкото, има и по-голямо, най-хубавият е онзи до работилниците, където работят криминалните, по тях може да предаде писъмце до близките.

На третия ден отведоха Савелий. Той си тръгна така равнодушно, както беше дошъл. Бе дошъл при непознат човек и си тръгна от непознат.

Но когато видя на вратата тесния, превит, покорен гръб на Савелий и как той излезе от килията, без да се обърне и да каже сбогом, Саша почувствува безкрайния, затворнически път. По този път ще срещне още много хора. Савелий беше първият.