Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

6.

На двайсет и девети юни бе открит пленум на ЦК на партията, а на трийсети от Германия се получи съобщението за убийството на началник-щаба на щурмоваците Рем и на много ръководители на щурмови отряди. Тази акция, влязла в историята под името „Нощта на дългите ножове“, се ръководеше лично от Хитлер.

Още на първи юли „Правда“ и други вестници публикуваха статии, сред тях статиите на Зиновиев и Радек, в които тези събития се оценяваха като конвулсия на фашисткия режим, предвещаваща неизбежния му крах.

Сталин не възрази срещу подобна трактовка: слабостта на чуждата власт винаги подчертава силата на твоята собствена. Макар да знаеше добре, че разколът не отслабва едно политическо движение, а разширява неговата социална база, като привлича към него различни съратници и в борбата с разколниците укрепва основното течение. Най-нагледният пример за това е християнството.

Ленин не се страхуваше от разкол преди вземането на държавната власт, но се боеше от евентуален разкол вътре в правителствената партия. Това бе причината за неговото така наречено завещание. Ленин гледаше на държавната власт като на фактор, обединяващ хората, заинтересовани от нейното запазване и укрепване. А в действителност властта разединява, защото всеки се стреми да я завземе. Властта става консолидиращ фактор тогава, когато е съсредоточена в такива ръце, от които никой не само не е способен да я изтръгне, но и не смее да помисли за такова нещо.

За тази цел у народа трябва да се създаде убеждение в непоклатимостта на властта и да се унищожат онези, които са способни да посегнат на нея.

Ленин сам доведе до революция своята партия, той я създаде и никой не би посегнал на неговото ръководно положение. Сега е друго. ТОЙ, Сталин, утвърждава своята власт в условия, когато за нея има много претенденти, убедени, че притежават по-голямо право на Лениновото наследство от НЕГО. Дори повалени, те не губят надежда. Същият този Зиновиев… Нима той не разбира, че убийството на Рем не отслабва, а засилва позицията на Хитлер? Не е новак в политиката. И тоя хитрец Радек го разбира. Но те искат да внушат на партийните маси убеждението, че физическото унищожаване на противниците е присъщо само на фашизма, а с болшевизма, видите ли, е обратното, той винаги се е стремил да сплотява редиците си, своите сили. Че те сила ли са?! Отдавна трябваше да се разделят с политиката. Не се разделят. Пишат, изказват се, напомнят за себе си, искат да бъдат пред очите на хората, на повърхността, правят всичко, което е по силите им, очакват своя час, плашат го с война. Нещо повече, те провокират тази война. Как иначе може да се оцени намерението на редакцията на списание „Болшевик“ да публикува статията на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“? Откъде накъде точно сега? Четирийсет години след като е написана? По случай, видите ли, двайсетата годишнина от световната война! Примитивна уловка на Зиновиев — член на редколегията на „Болшевик“, на която обаче е клъвнал тоя глупак, главният редактор Кнорин.

В статията си Енгелс твърди, че в периодите на най-висше военно могъщество Русия е била ръководена от талантливи чуждестранни авантюристи, преди всичко немци: Екатерина Втора, Неселроде, Ливен, Гирс, Бенкендорф, Дубелт и други. Защо това трябва да се подчертава именно сега? Защо да даваме такъв коз на Хитлеровата пропаганда, като възвеличаваме немците? Защо изобщо да се подчертава ролята на неруския елемент в ръководството на Русия? Не е ли това намек за него, за грузинския му произход? И Зиновиев, и Кнорин не са руснаци. Но кой се сеща за тях, на кого са потрябвали?! Такъв паралел няма да хрумне на никого. Хората ще се сетят за другаря Сталин, именно така е пресметнат ударът. А целият тезис за неруския елемент се подхвърля на един чист руснак — Киров, на него подхвърлят това подаръче, на него те сега залагат най-много, също както навремето залагаха на другаря Сталин, за да отстранят Троцки.

Този път обаче те отиват по-далече, много по-далече. Защото в статията на Енгелс са видели не само тезиса за неруския елемент в ръководството на Русия. Енгелс нарича Русия крепост на европейската реакция, обвинява я едва ли не в експанзия, представя бъдещата война срещу Русия едва ли не като освободителна война. Точно така пише: „Победата на Германия означава победа на революцията… Ако Русия започне война — в атака срещу руснаците и техните съюзници, които и да са те!“ И нито дума за противоречията между Англия и Германия, а нали именно те се оказаха главен фактор за световната война. Очевидно Енгелс не е можал да предвиди всичко.

В крайна сметка основният смисъл на тази публикация е такъв: те искат да покажат на Хитлер, че в СССР има политически сили, които очакват война, които възлагат всичките си надежди на войната, за да съборят днешното ръководство, и затова са готови да се спазарят с Хитлер, за да му отстъпят едно-друго; да му дадат илюзия за външнополитическа победа, която му е нужна за оправдаване на идеята за реванш, а в тази идея е цялата сила на Хитлер, с нея той сплотява нацията.

Ала на Съветския съюз не му е нужна война, Съветският съюз не е готов за война — промишлената реконструкция на страната още не е приключена. Войната е нужна на тях, само на тях, защото те нямат друг начин да ГО свалят, защото не виждат други пътища към завземането на властта. Зиновиев и Радек се пишат непримирими противници на Хитлер, а като се опитват сега да публикуват статията на Енгелс, служат на него, подхранват амбициите МУ, подхвърлят му идейки за сговор със Запада, подготвят сделка зад гърба МУ и за НЕГОВА сметка.

Сталин взе лист хартия, потопи перото в мастилницата и със ситния си, но четлив почерк написа писмо до членовете на Политбюро относно статията на Енгелс. Само относно същината на статията. Не изложи личните си съображения, свързани със Зиновиев, Радек и Киров, не спомена и имената им. Сталин завърши писмото си така:

„Редно ли е след всичко казано да печатаме статията на Енгелс в нашия боен орган, в «Болшевик», като ръководеща или, във всеки случай, дълбоко поучителна статия, защото е ясно, че да я напечатаме в «Болшевик», означава мълком да й дадем именно такава сила?

Мисля, че не е редно. Й. Сталин.“

После той прекоси кабинета и отвори вратата към приемната, която служеше и за кабинет на Поскрьобишев. Сталин рядко използуваше звънеца, ако му трябваше Поскрьобишев, отваряше вратата и го поканваше или чрез него извикваше човека, който му трябваше. Поскрьобишев винаги беше на мястото си, а ако се отлъчеше за малко, на мястото му сядаше Двински.

Поскрьобишев беше тук. Сталин отиде до окаченото на стената сведение. В него ежедневно се нанасяха данните за хода на сеитбата — пролетно време, за прибирането на реколтата — през лятото, за доставките — есенно време. Както обикновено, той го прегледа внимателно и както обикновено — не го коментира. На връщане към кабинета си каза на Поскрьобишев:

— Елате при мен.

Поскрьобишев влезе в кабинета след Сталин и внимателно притвори вратата (Сталин не обичаше вратата да остава отворена, но не обичаше и да я затръшват шумно) и застана на няколко крачки от бюрото, така че да не стои до Сталин (той не обичаше и това), а достатъчно близко, та да чува тихия глас на Сталин, без да го моли да повтори (Сталин не обичаше да го молят да повтаря).

— Вземете това писмо — каза Сталин.

Поскрьобишев приближи, взе подадените му листове.

— Запознайте с писмото членовете на Политбюро. Заедно с писмото разпратете на членовете на Политбюро следното проекторешение: другарят Кнорин се освобождава от длъжността главен редактор на списание „Болшевик“. На длъжността главен редактор се назначава другарят Стецки. Зиновиев се изважда от редколегията на „Болшевик“ и вместо него се включва другарят Тал.

Поскрьобишев разбираше от половин дума какво иска другарят Сталин. В случая другарят Сталин искаше: а) писмото му да остане в един екземпляр и след като бъде прочетено от членовете на Политбюро, да се прибере в личния му сейф; б) писмото обяснява на членовете на Политбюро причините за промените в състава на редколегията на „Болшевик“; в) официално обяснение за тези размествания няма да последва.

— Разбрано! — отговори Поскрьобишев.

Но не си тръгна. Той притежаваше още една способност: по физиономията на Сталин безпогрешно преценяваше време ли е да си тръгне или още не е време.

Сталин взе от писалището тъмночервена сахтиянена папка и я даде на Поскрьобишев.

— Вземете пощата.

Сега вече Поскрьобишев разбра, че трябва да си тръгва, направи няколко крачки заднишком, после се обърна и излезе от кабинета, като пак така плътно и внимателно притвори вратата.

Когато седна зад бюрото си, Поскрьобишев прегледа върнатата му от Сталин поща в сахтиянената папка.

На Сталин се докладваше само най-важното от пощата. Умението да различава важното от маловажното, нужното от ненужното също беше ценно качество на Поскрьобишев. Той естествено не можеше физически да прочете сам цялата поща, изпратена до Сталин, с това се занимаваха специални хора в секретариата, те сортираха писмата и предаваха на Поскрьобишев онези, които смятаха за съществени. А вече от тях той подбираше онези, за които смяташе за необходимо да докладва. Хората в секретариата си разбираха от работата, знаеха какво се изисква, знаеха, че писмата, отнасящи се за членове на ЦК и особено за членове на Политбюро, задължително се докладват. Поскрьобишев поставяше на писалището на другаря Сталин тази сахтиянена папка с пощата всяка сутрин, а я вземаше, когато Сталин сам му я дадеше, както му я даде днес.

Както обикновено, Поскрьобишев разделяше върнатите писма на две купчинки: писма, до които се е докоснало перото на другаря Сталин, и писма, до които перото му не се е докоснало. Първите той веднага предаваше в секретариата, за да ги регистрират и да постъпят с тях според резолюцията на Сталин. Вторите, тоест писмата, на които нямаше никаква резолюция, не се регистрираха, а се запазваха в сейфа, докато ги поиска другарят Сталин.

Ала имаше и още една група писма — такива, които Сталин не връщаше веднага, а понякога и изобщо не връщаше, пазеше ги в писалището си, а често ги и унищожаваше. Това бяха писма от изключително значение.

Когато сутрин оставяше пощата на писалището на другаря Сталин, Поскрьобишев преброяваше и си записваше броя на писмата. Когато получаваше пощата от другаря Сталин, отново ги преброяваше и така научаваше колко писма Сталин е оставил при себе си. Знаеше също кои именно е оставил. Той имаше силна канцеларска памет: когато сутрин оставяше пощата, в общи линии помнеше съдържанието й.

Този път всичко беше налице, освен затворения плик с доклада на Ягода. Но тези пликове Сталин никога не му връщаше.