Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (23)

23.

— Другарю Будягин, сега ще разговарят с вас.

После добре познат глас произнесе:

— Здравей, Иване!

Иван Григориевич не беше свикнал да се обръща към Сталин по фамилно име, а не посмя да го нарече по име и бащино. Затова отговори:

— Здравейте…

— Пристигнал си и не се обаждаш, възгордял си се, забравил си пътя до мене.

— Аз съм готов. Кога?

— Щом си готов, идвай. На две крачки си.

За последен път Будягин бе ходил у Сталин преди две години, месец преди смъртта на Надя. После, когато си идваше в Съюза, обсъждаше всички въпроси с Литвинов, който се радваше на доверието на Сталин.

Сталиновата концепция беше, че противниците на Съветския съюз са Англия, Франция и Япония. Англия вижда в СССР заплаха за своята колониална империя, Япония — за властта си над Китай, Франция — за своето влияние в Европа. Същевременно Англия и Япония са главните съперници на Съединените щати на световния пазар. Победената Германия е враг на победителката — Франция.

От това следваше, че всички сложни проблеми са прости: Англия, Франция, Япония са едната страна, другата са СССР, САЩ, Германия. Сталин смяташе за свой голям талант способността да превръща сложното в просто.

Тази Сталинова концепция, оформила се още по време на Ваймарската република, Иван Григориевич смяташе за остаряла, а способността на Сталин да опростява всичко — за катастрофална. Идването на Хитлер на власт променя разположението на силите, прави германския проблем основен.

Литвинов очевидно споделяше мнението на Будягин, но не го показваше. Надяваше се, че времето ще промени позицията на Сталин. „Jaisser passer“^[9] — каза той на Будягин.

Сталин не познаваше Европа, презираше партийните интелигенти-емигранти, надутите всезнайковци, омесени от същото тесто като западните работнически лидери с техните смокинги и фракове. Бе водил нелегален живот в Русия, бяха го пращали на заточение, беше бягал, беше се крил, а те си бяха живели в чужбина, в безопасност, бяха си чели книжчици, бяха пописвали, бяха ставали известни. На Петия конгрес на партията в Лондон той добре ги огледа отблизо.

Преди това Сталин бе излизал от Русия само до Тамерфорс и до Стокхолм. Но онези конгреси не можеха дори да се сравняват с Лондонския, където се бяха събрали над триста делегати: болшевики, меншевики, бундовци, полски и латишки социалдемократи. За пръв и единствен път Сталин видя столицата на една държава от световна величина, град, какъвто не бе познавал, капиталистическия Вавилон, крепост на буржоазната демокрация. Сред невъзмутимите хора, израсли в неразбираеми, чужди традиции, той, нали не знаеше езика, чувствуваше своята потискаща незабележимост, отгоре на всичко си изгуби шала, този април в Лондон беше студен, тръгнаха с Литвинов да купуват нов, но дълго не можаха да изберат, острата вълна му боцкаше на врата. Купиха най-мекия скъп шал, но въпреки това Сталин капризничеше, въртеше глава и хулеше англичаните. В района на доковете Литвинов го остави за малко сам, а когато се върна, настръхнали докери вече бяха наобиколили Сталин: може би го бяха попитали нещо, а той не бе отговорил, нали не знаеше езика. Литвинов, човек смел и говорещ английски като кореняк лондончанин, пропъди докерите.

По-късно Литвинов разказа на Будягин за шала, но за докерите никога не продума. Сталин не би му го простил: слаб и хилав от дете, той беше болезнено чувствителен към всичко, което поставяше под съмнение неговата физическа сила и смелост — душевно състояние, което прерасна в мнителност.

Още при заточението бе казвал на Будягин: на грубостта трябва да се противопоставя още по-голяма грубост — хората я възприемат като сила.

Една от дългите им зимни вечери Сталин сам разказа на Будягин за случая с докерите: ето на, взели го за индус, искали да го набият, но той им разкрасил физиономиите и те избягали. Сталин много обичаше израза „разкрасявам физиономията“.

— Ей това представлява прехвалената английска работническа класа — каза Сталин, — същите колонизатори като господарите си.

Повече от година Будягин настоява Сталин да го приеме, смяташе, че е длъжен да му съобщи мнението си. Знаеше, че е трудно да разубедиш за нещо Сталин, този човек лесно се отричаше от симпатиите си, но от антипатиите — никога. Ала същевременно знаеше, че Сталин се страхува от евентуална война.

Сега Будягин разбираше, че опитът му е обречен на неуспех. Времето не бе променило позициите на Сталин, времето бе променило самия него. Сега бе убеден в своята непогрешимост повече от когато и да било. Иван Григориевич ясно съзнаваше как ще свърши всичко, ако захване да му противоречи.

 

Будягин тръгна за Кремъл не по Воздвиженка, откъдето минаваше обикновено, а по улица „Херцен“, пресече площада при Манежа и покрай оградата на Александровската градина стигна до Троицките врати, удължи пътя си с няколко минути, искаше по-съсредоточено да обмисли предстоящия разговор, а може би и да поотдалечи срещата, която, той предчувстваше, щеше да изиграе решаваща роля в съдбата му.

Иван Григориевич никога не бе участвувал във вътрешнопартийни разпри. Ала не се включи и в общия хор, не славословеше. Това беше достатъчно за Сталин.

Будягин стана революционер не защото се бе стремил към по-добър живот, семейството му беше сравнително заможно: и баща му, и братята, и той самият — всички бяха квалифицирани ковачи в Мотовилихинския завод. Мотовилихинският завод беше държавен и бе прочут като един от най-мощните в страната, казваха, че неговият петдесеттонен чук е най-големият в света. Самата Мотовилиха, разположена на левия бряг на Кама, на магистралната железопътна линия, беше промишлено и търговско предградие на Перм, трудово, заможно и сравнително трезво селище.

Николай Гаврилович Славянов, създателят на дъговото електрозаваряване, забеляза способния млад работник и го привлече към първите електрозаваръчни работи. Допирът до прогресивната за онова време техника, до нейни блестящи представители възпламеняваше мислите. Будягин влезе във връзка със социалдемократите, те бяха много сред заводската интелигенция и в града сред политическите заточеници. Иван Григориевич сигурно също щеше да остане редови социалдемократ. Той се записа в общообразователните курсове при Томския технологически институт, които даваха зрелостно свидетелство и право за постъпване в института. Професионален революционер го направи Първата руска революция. През декември 1905 година той участвува във всеобщата политическа стачка, после във въоръжените схватки с войската. Арестуваха го и го екстернираха в Нарим.

Всичко беше ясно, докато Будягин се бореше срещу самодържавието. Революцията също беше ясна — крайната цел на тяхната борба, победата на тяхната идея. Крайностите бяха неизбежни — яростта на народа се стовари върху вековните потисници, революцията се защитаваше.

Гражданската война свърши, всяко нещо намери мястото си. Непът означаваше не само нова икономическа политика. Зараждаше се нов начин на живот.

Онова, за което Ленин бе казал, че е „сериозно и задълго“, продължи съвсем кратко време. Сталин ликвидира непа, като при това твърдеше, че следва заветите на Ленин. Той обичаше да се кълне в името на Ленин, да се позовава на него. Вярно, още в Сибир бе казвал на Иван Григориевич, че Ленин не познава достатъчно Русия, затова е издигнал лозунга за национализация на земята, който няма да бъде последван от селячеството. А в Царицин пак той внушаваше лично на него, на Будягин, че Ленин не разбира твърде от военни работи. Ала Сталин винаги бе осъзнавал значението на Ленин, неговата роля в партията, затова никога не му бе опонирал открито. Когато в крайна сметка излизаше, че Ленин е прав, а той винаги излизаше прав, Сталин се обявяваше за негов съмишленик, провеждащ без колебание политиката му. И сега на всяка крачка се кълне в Ленин, представя се едва ли не за инициатор и вдъхновител на Лениновите решения. Обаче вместо социалистическа демокрация, към която винаги се бе стремил Ленин, Сталин създаде съвсем друг режим.

 

Нищо не се бе променило в малкия апартамент на Сталин от деня, когато Иван Григориевич бе идвал тук за последен път.

Сталин беше сам, седеше до масата в трапезарията. На масата имаше бутилка атенско вино, чаши, плодове във фруктиера, две бутилки минерална вода, разтворена книга. Сталин и вкъщи стоеше с полувоенен костюм, с панталон, прибран в червени сахтиянени ботуши с малинови орнаменти.

Той извърна глава. Бузите и брадичката му закриваха бялата ивица на якичката, куртката се издуваше на корема му. Ниското чело, познатите следи от сипаница, меката красива ръка. Будягин разбираше, че тази е последната им среща.

Сталин бавно стана, не подаде ръка, продължаваше втренчено да гледа Будягин. Беше по-нисък, но гледаше не отдолу, дори не направо, а сякаш през тежките си сведени клепачи.

Иван Григориевич очакваше, че Сталин ще го покани да седне и ще го освободи от неудобното положение.

Сталин кимна към прозореца.

— Плюят ли ме там?

Той питаше не за страната, откъдето бе пристигнал Будягин, не и за страната, в която се намираха сега, а за целия свят, за цялото човечество, за всичко отвъд прозореца: у неумолимия азиатски бог се бе пробудил самотният заточен грузинец в сибирската селска къща. Само че зад прозореца беше не затънтената тайга, а огромната, покорна на волята му страна.

Задава този въпрос след триумфа си на конгреса, все така на никого не вярва. И иска за пореден път да се убеди, че е прав в недоверието си, в своите подозрения, още веднъж да провери какво представлява Будягин и хората като Будягин. Вече се е настроил срещу него, не се усмихна, не го попита за семейството, не припомни дори с намек за предишните им отношения.

— Различно… — отговори Будягин. — Има и такива, дето плюят.

Сталин леко помръдна ръка. Иван Григориевич седна.

Със стисната в юмрук ръка Сталин закрачи по стаята, походката му си беше все така лека, пружинираща.

— Как е Рязанов?

Неочакван въпрос. Сталин бе приемал Рязанов, бе го слушал на заседанието на Политбюро, бе го издигнал в ЦК. Може би се бе усъмнил в него във връзка с арестуването на племенника му?

— Делови, знаещ човек — отговори Будягин.

— Разправят, че бил захванал странично строителство?

В Народния комисариат бе постъпил сигнал, че Рязанов на своя глава строи в града киносалон, спортен комплекс, дори поставя основите на курорт Уралска Мацеста.

— Пятаков изпрати там комисия — отговори Будягин.

Сталин го погледна право в очите. Будягин знаеше какво означава този поглед: той означаваше недоверие. Сталин не е доволен от отговора му. Защо? Будягин му каза истината. Впрочем той добре познаваше този Сталинов похват да смущава събеседника си: да изразиш недоверие там, където няма причина за недоверие, да се правиш, че вярваш, когато имаш причина да се съмняваш.

Сталин бавно извърна поглед, позасмя се.

— Серго предложи Рязанов да влезе в ЦК. Иска ЦК да се състои само от стопански дейци.

Замълча, очакваше реакцията на Будягин. Такъв му беше характерът на този човек: Орджоникидзе, видите ли, предложил Рязанов да влезе в ЦК, а не предложил Будягин.

Сталин повиши глас:

— При цялото ни уважение към Серго ние не можем да превърнем ЦК на нашата партия в Президиум на ВСНХ. Централният комитет на нашата партия е ареопаг, в който имат свое място и стопанските дейци, и политиците, и военните служители, и дейците на културата. В Централния комитет трябва да имат свои представители всички сили на нашата партия. Особено младите сили.

Той застана пред Будягин.

— Трябва да се дръпнем встрани и да сторим път на хората от народа. Народът иска да вижда начело на държавата свои синове, а не нови пришълци, нови дворяни. Руският народ не обича дворяните. Историята на руския народ е история на борбата с дворянството. Руският народ е обичал Иван Грозни, Петър Първи, тоест именно онези царе, които са унищожавали болярите и дворяните. Всички селски движения, от Болотников до Пугачов, са били движения за добър цар и срещу дворяните.

Думите му очевидно бяха едно от обичайните за него исторически отклонения. Той познаваше историята, особено добре познаваше историята на църквата и на църковните ереси. Но това можеше да се разбира и така: именно старите кадри, такива като Будягин, са новите дворяни. Именно тях народът вече не ги иска.

Сталин продължи:

— Защо селячеството подкрепи революцията в централните губернии и не я подкрепи в отдалечените, в Сибир, да речем? В централните губернии селянинът знаеше какво е помешчик, дворянин, а в Сибир нямаше помешчици и дворяни. А когато довтаса дворянинът Колчак; тогава сибирският селянин подкрепи революцията.

Сталин гледаше Будягин. Очите му потъмняха, станаха кафяви. После застана до прозореца и така, с гръб към Иван Григориевич, каза:

— Но не всички младежи могат да бъдат смятани за нови сили. Веднъж през лятото минавах с колата по Арбат, гледам: на ъгъла застанали млади безделници с чуждестранни шлиферчета, смеят се. Пита се: кое им е по-скъпо — съветската родина или чуждестранният шлифер?

Заговори за младежите. Значи знае, че Будягин е ходатайствувал за Саша.

— Човек може да носи чуждестранен шлифер и да обича съветската си родина — каза Будягин.

— Така ли мислиш? — Сталин се обърна към него. — Аз не мисля ТАКА. МОИТЕ деца не носят чуждестранни шлифери, на МОИТЕ деца им харесва нашето, съветското. МОИТЕ деца няма откъде да вземат чуждестранни шлифери. Пита се: откъде ги намират ОНЕЗИ?

Може би има предвид Лена? Някой ехидно е подхвърлил: „Щерката на Будягин носи само вносни рокли.“ Сталин винаги придаваше значение на дреболиите, запомняше ги и ги пускаше в ход, когато искаше да покаже своята осведоменост, гордееше се с умението си да обобщава дреболиите, да прави изводи от тях.

— И аз съм облечен в чуждестранен костюм — каза Будягин, искаше да подчертае, че след като бяха живели десет години в чужбина, той и неговото семейство естествено си бяха купували дрехи оттам.

Сталин схвана намека, насмешливо разпери ръце.

— Е… Ти си ни деец от международен мащаб, къде ще се мерим с тебе?…

Той бавно се приближи до Будягин, неочаквано протегна ръка и докосна главата му.

— Съвсем млад си, чернокос, красив…

Будягин си помисли колко лесно може да падне главата, която Сталин докосна сега. Сталин отпусна ръката си, сякаш долови мисълта на Будягин, лека усмивчица отново се плъзна под мустаците му.

— Ти, Иване, открай време обичаш да спориш, непоправим полемист си…

Той пак отиде до прозореца, пак застана с гръб към Иван Григориевич, пак заговори:

— Ние обичаме нашата младеж, младежта е нашето бъдеще. Ала трябва да я възпитаваме. Младежта трябва да се отглежда, както градинар отглежда дърво. Не бива излишно да я ласкаем, да й се умилкваме, не бива да й прощаваме грешките…

Да, за Саша говори. Изтъква осведомеността си. Една малка част от нея. А когато потрябва, ще я покаже изцяло.

— …Не бива да се стремим към евтина популярност сред младежта — продължи Сталин. — Народът не обича вождове, които се стремят към евтина популярност. Ленин не я търсеше, не се разхождаше по улиците. Народът не обича вождовете празнодумци, я Троцки какъв дърдорко беше, ама какво остана от него?

Този камък беше по Киров. Киров ходи пеша по ленинградските улици, Киров е най-добрият оратор на партията. Какво се крие зад всичко това? Не, засега той няма да се откаже от Киров и Орджоникидзе. Още не му е дошло времето. Сега започва с него, проверява го като човек, близък с Киров и Орджоникидзе още от времето на отбраната на Астрахан и военните операции в Северен Кавказ, тъкмо затова го е извикал. Международните проблеми не го интересуват. Ако го интересуваха, щеше да го извика преди една година.

Както винаги, у Сталин го порази откровеността на оценките му за близки хора, убеждението му, че Будягин няма да им предаде тези думи. Дори един намек пред Киров или Серго за чутото тук щеше да опетни Будягин като интригант. Та нали Сталин не каза нищо лошо, само подчерта стремежа на Орджоникидзе да вижда в ЦК повече стопански дейци и с право изрази опасение за свободата и откритостта, с която Киров се разхождаше по ленинградските улици.

— Между другото — попита Сталин, без да се обръща — какъв човек е Кодацки? Май по едно и също време бяхте в Астрахан?

— Да, той ръководеше областното рибно стопанство. Сигурно и ти го познаваш, сега е председател на градския съвет в Ленинград.

Сталин се престори, че не е забелязал скритата язвителност на отговора, спокойно изрече:

— Кодацки е зиновиевец.

Будягин се учуди:

— Кодацки? Той се е изказвал против Зиновиев.

— Да, уж се изказваше… — съгласи се Сталин. — А когато ленинградските работници поискаха Троцки и Зиновиев да бъдат изключени от партията, другарят Кодацки не прояви голям ентусиазъм. Колебаеше се. По такъв въпрос! И тогава сам другарят Киров предложи да го освободим от длъжността секретар на Московско-Нарвския районен комитет на партията. Освободихме го. Задържаха го на стопанска работа. А сега го издигнаха за председател на съвета. На мястото на председателя на Ленсъвета Григорий Зиновиев — нов председател, пак зиновиевец. Как трябваше да възприемат това ленинградските работници?

— Доколкото знам, Кодацки не е участвувал в опозицията — каза Будягин. — Ако е проявил колебание по организационен въпрос, от подобни колебания никой не е застрахован и сега, да не говорим за времето преди осем години.

— Никой не иска да пролее кръвта на другаря Кодацки — равнодушно произнесе Сталин и се обърна към Будягин. — И все пак в такава организация като ленинградската трябва да бъдем по-предпазливи в подбора на кадрите. Впрочем партията е доверила на другаря Киров да си избира помощниците по собствено усмотрение. Няма да се намесваме.

Последната фраза звучеше като предупреждение, че разговорът за Кодацки не е от официален, а от личен характер. И вече проформа, за приключване на аудиенцията Сталин зададе въпроса, който Будягин отдавна бе очаквал:

— Какво ще кажеш за Хитлер?

— Хитлер означава война — отговори Будягин.

Сталин помълча, после попита:

— А има ли с какво да се бие?

— Промишленият потенциал на Германия е висок. Не й е трудно да се въоръжи.

— Ще му позволят ли да се въоръжи?

— Той няма да иска разрешение.

— Ще се задържи ли на власт?

— Очевидно да.

Сталин отново помълча, прокара пръст под бялата си якичка.

— Немците ще се бият ли?

— Ако ги накарат, ще се бият.

Бавно, внушително Сталин произнесе:

— Англия и Франция натрапиха на Германия Версай, репарациите, обраха я до шушка, отнеха й колониите, Судетите, Данциг, Полския коридор, откъснаха Източна Прусия. С кого тогава възнамеряват да се бият немците?

— Англия и Франция опитват да се спазарят с Германия за наша сметка.

Сталин се обърна към Будягин. Всичко е ясно: не намира за нужно да скрие мнението си, напротив, смята, че трябва да го изкаже тук, пред него, в дома му.

И все пак запази привидно спокойствие:

— Англия и Франция никога няма да допуснат в сърцето на Европа да съществува силна Германия. Напротив, ние сме заинтересовани Германия да бъде силна — като противовес на Англия и Франция.

— Германия е съвсем реална заплаха за нас — отговори убедено Будягин.

Сталин се навъси.

— Да преувеличаваме германската опасност означава да омаловажаваме главната опасност. Безспорно английските империалисти имат интерес от това. Но ние, съветските хора, нямаме такъв интерес.

— Аз оставам на мнението си — каза Будягин.

— Затова вече не си там, където беше — без да откъсва поглед от Будягин, отвърна Сталин. Будягин издържа погледа му.

Сталин помълча, после, без да поглежда Будягин, сякаш се обръщаше към някой друг, изрече:

— На партията не й трябва парадиране с нюанси на мнения На партията й трябва делова работа. Онзи, който не разбира това не е нужен на партията.

— Дали съм нужен на партията ще реши партията — каза Будягин.

Сталин седна до масата, извърна се, взе книгата.

— Зает съм. Извинете.