Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (53)

3.

Когато се върнаха от Крим, Варя и Костя заживяха у Софя Александровна. Квартирантката вече беше освободила стаята.

Софя Александровна понесе стоически омъжването на Варя: какво да се прави, още една жива душа се откъсва от Саша. Всичките му приятели го забравиха, не се обаждат, не питат, нито Вадим, нито Лена Будягина, за Юра Шарок пък да не говорим — той дори не я поздравява. Отначало Нина Иванова се отбиваше, а сега не се отбива, бойкотира Софя Александровна, задето даде подслон на Варя и Костя. Откровено казано, Софя Александровна дори се радваше, че тя не се отбива. Отначало Нина казваше, че арестуването на Саша е нелепа случайност, а после в думите й започнаха да звучат нови нотки: сложна вътрешна и международна обстановка, изостряне на класовата борба, активизиране на антипартийните групировки както никога, сега е нужна особена определеност, яснота на позицията, а Саша за съжаление понякога поставяше собственото си разбиране за нещата над мнението на колектива. Изобщо намекваше, че арестуването на Саша не е съвсем случайно.

 

И само Варя не изостави Софя Александровна, а значи не изостави и Саша. Нищо не бе имало помежду им и все пак тя стоеше с нея на опашка пред затворите, приготвяше колети, защитаваше я от грубите клиенти в пералнята, със съчувствието си облекчаваше самотния й живот. И го правеше не само от състрадание. Зад всичко това незримо стоеше Саша, интересът към него, съчувствието към неговата съдба.

Но какво да се прави. Животът си е живот. Софя Александровна изпитва към Варя майчински чувства, желае й доброто. Вярно, доста рано се омъжи, дали ще бъде щастлива? Костя е щедро момче, с широка ръка, носи от ресторанта всякакви лакомства, веднъж домъкна огромна торта, връчи я на Софя Александровна, тя не знаеше какво да я прави — за да не се развали, я наряза и я занесе на сестрите си; подаряваше й разни дреболии: комплект дамски носни кърпички, чорапи, подари й дори чадър. И макар че Софя Александровна всеки път отказваше да ги вземе, невъзможно беше да се устои пред неговата щедрост.

И все пак, като мислеше за него, Софя Александровна изпитваше тревога. Никъде не работи — как е възможно това в наше време? Варя й беше разказала, че той изобретил някаква амалгама за покриване на електрически крушки, получил патент, плащал данък, имал си работа с финансовия инспектор. Всичко това звучеше странно, сякаш се бяха върнали неповските времена. Думите „непман“, „непманско“ за нея бяха синоними на парвенющина, на показен разкош, на търгашество. И ето че сега от това завинаги изчезнало минало се пръкна този човек, който никъде не работи, води по телефона неразбираеми разговори, облича се с предизвикателна елегантност, именно както в онези времена се обличаха младите непмани. И на Софя Александровна й ставаше мъчно, че Варя, момиче от трудово семейство, бе влязло в чужда среда; Костя всяка вечер ходеше по ресторанти, Варя, ако не всяка вечер, в събота и неделя беше с него непременно. Самата Варя й призна, че Костя играе билярд, всъщност оттам най-вече и печели, а електрическите крушки, амалгамата само узаконяват положението му — уж живее от законни доходи. В действителност е комарджия, ресторантски билярдист, затова се прибира чак призори. Наложи се да му даде ключ от входната врата и да предупреди Варя: когато всички заспят, да сваля верижката, та Костя да може да си отключва. Това беше нарушение на установеното от години в апартамента правило: нощем вратата задължително да се обезопасява с верижка, но друг изход нямаше — ако верижката е закачена, Костя ще трябва да звъни.

Веднъж Варя забравила да свали верижката, заспала, Костя се прибра в четири часа сутринта, събуди всички със звъненето си. Михаил Юриевич нищо не каза, но съседката Галя се развика: „Мъкнат се тук всякакви, не оставят хората да спят.“

Галя беше хвърлила око на стаята на Саша, те с мъжа си и с детето живееха на четиринайсет квадратни метра, а Софя Александровна даваше под наем излишна, ненужна й стая, спекулираше с жилищна площ. Галя изостряше отношенията им, искаше да отбележи със скандал нарушаването на закона, да си извоюва стаята, това тревожеше Софя Александровна. Вярно, правото на Павел Николаевич на стая беше регистрирано в Московския градски съвет, пък че в стаята живеела Варя — кого засяга това! Варя е регистрирана в този блок, нали не може с младия си съпруг да спи в една стая със сестра си! Софя Александровна им разрешава временно да живеят в свободната стая, това никого не засяга! Но Костя? Варя казва, че той е регистриран в Соколники, дали това е вярно? А й беше неудобно да поиска паспорта на Вариния съпруг. Ако Галя извика милиция и излезе, че Костя няма московско жителство, тогава? И макар че не искаше да огорчава Варя, Софя Александровна реши да поговори с нея. Повод се намери скоро.

Варя боледуваше. Костя донесе от ресторанта ядене в канчета, той изобщо не й разрешаваше да готви, не искаше тя да мирише на кухня, да си загрозява ръцете. Носеше скъпо ядене, и то не само за Варя, но и за Софя Александровна.

Обикновено яденето затопляше Варя, но този път Софя Александровна поиска да го сгрее.

Сложи телешките пържоли на тигана, из кухнята се разнесе миризма на вкусно, ресторантско ядене.

С кисела усмивка Галя подхвърли:

— Я как мирише… Слюнките да ти потекат…

Като се престори, че не забелязва иронията Софя Александровна каза:

— Варя е болна, Константин Фьодорович донесе ядене от ресторанта.

— Хубави са тия буржоазни манджи — с все същата усмивка продължи Галя, — а ние откога сме на една риба. Техният обед сигур струва осем, че и десет рубли…

— Не знам колко струва — сухо отговори Софя Александровна и се извърна към печката.

— Откъде ли вземат пари хората — не мирясваше Галя, — нощем работи, да не е Нощен пазач, а?! Ама нощните пазачи вземат по-малко от портиерите.

— Оставете това, Галя, моля ви, недейте — каза Софя Александровна, — свястна, добра жена сте, защо говорите така?

— Сега свестните най-много ги яхат — злобно тръсна Галя, — свестните днес влачат и рало, и вода. Свестните чакат по половин ден на опашка да си вземат продуктите по купоните, висят на стъпалата на трамвая, като нищо може да паднат под колелата, а лошите се возят на таксита, от ресторанта не излизат.

Софя Александровна не отговори, занесе яденето в стаята. Но Варя забеляза в какво състояние е.

— От какво сте разстроена, Софя Александровна?

— Галя като ми ги наприказва едни сега в кухнята: буржоазни манджи, ходят по ресторанти, прибират се призори…

— Нея какво я интересува?

— Сигурно завижда…

— Мизерница! — каза Варя.

— А може би иска да заеме стаята на Саша.

— Нали се пази за Павел Николаевич.

— Тя смята така: ако докаже, че спекулирам с тази стая, ще ми я вземат.

— Страх ли ви е от Галя?

— Не ме е страх, но тези скандали…

— Мръсница! — изруга Варя. — Аз ще й дам да се разбере, бързо ще й затворя устата.

— Недей, Варенка, може да ви напакости.

— Че с какво, ако мога да знам, ще ми напакости тя?!

— Ако не на тебе, на Константин Фьодорович.

— Че той да не е крадец или мошеник?

— Какво говориш, Варя?! Но съгласи се, положението му е неопределено. Нали никъде не работи, не се води на служба.

— Не, води се — възрази Варя, — в задруга. А дето играе билярд, това е държавен билярд. На никого не е забранено.

— Варенка, аз нямам нищо против Константин Фьодорович. Но Галя може да използува обстоятелството, че не е регистриран тук.

— И аз не съм регистрирана.

— Но си регистрирана в този блок.

— А той е регистриран в друг блок, каква е разликата?

— Ти сигурна ли си, че има московско жителство?

— Ама разбира се!

В този категоричен по тон отговор Софя Александровна не почувствува увереност. Но не посмя да попита дали Варя е виждала с очите си тази регистрация. Каза само:

— И отношенията ви не са узаконени.

Варя се позасмя.

— В нашата страна фактическият брак е приравнен с официалния. Имаме общо домакинство, спим в едно легло, значи сме съпруг и съпруга.

— Варя, какво говориш?! — намръщи се Софя Александровна.

— Че какво толкова? Тия дни ходих в съда, гледаше се едно дело за издръжка. Съдията направо пита: Имахте ли общо домакинство? В едно легло ли спяхте?

Софя Александровна пак се намръщи.

— Софя Александровна, кажете ми направо: неудобно ли ви е да ни държите у вас? — сериозно запита Варя. — Страх ли ви е?

Софя Александровна отговори също сериозно:

— Докато не се настаните както трябва, в своя собствена стая, ще живеете при мен. Но трябва да направим така, че да нямаме неприятности. Съгласна ли си?

— Съгласна съм и ще помисля.

— И друго, Варенка, във вашата стая видях пушка, дори две.

— Това са ловджийски пушки. Костя е ловджия.

— Няма значение. Ти трябва да ме разбереш. Арбат е режимна улица и аз в моето положение не мога да допусна в къщата пушки. — Гласът на Софя Александровна зазвуча настойчиво. — Сега се гледа строго на тези неща. Ако Константин Фьодорович живееше в своя квартира, той щеше да отговаря, а в моята отговарям аз.

Тя помълча, после добави:

— Длъжна съм да запазя тази стая за Саша, тя е на Саша, длъжна съм да премахна от нея всякаква заплаха, дори най-незначителната.

— Добре — каза Варя, — вкъщи вече няма да има пушки.

 

Варя не беше виждала с очите си регистрацията на Костя. В Крим, в хотела, той представяше своя паспорт заедно с нейния, попълваше адресната карта, пишеше адреса: Москва и така нататък, тоест пишеше, каквото фигурираше в паспорта му, нали администраторката проверяваше.

И все пак Варя не бе държала в ръцете си паспорта на Костя. Ами ако греши, ако той не е писал „Москва“, а друг град? На нея й е безразлично, но тя не може да подвежда Софя Александровна.

Още същата вечер каза на Костя.

— Софя Александровна се безпокои за регистрацията ти.

— Нали й казах къде съм регистриран, тя какво, не вярва ли?

— Вярва. Но Галя, съседката, плете интриги, иска да й отнеме стаята, крещи навсякъде, че Софя Александровна спекулира с жилищна площ. И ако излезе, че нямаш московско жителство, Софя Александровна ще си има неприятности.

— Да й покажа ли паспорта?

— Най-добре ще е.

— А кога? Когато се прибирам, тя спи, когато ставам, вече е излязла.

— Остави го, аз ще й го покажа.

Той я погледна изкосо.

— Не мога да си оставям паспорта, трябва ми. Утре ме събуди по-рано, аз ще й го покажа.

— Има и друго. Тя моли да не носиш вкъщи пушки.

— Но те са ловджийски, не са забранени.

— Няма значение, Галя може да направи донос за тези пушки.

— Кажи й, че имам документ, разрешение.

— Можеш да имаш разрешение за една пушка, а вкъщи са няколко.

— Ловджийските пушки са разрешени от закона и Софя Александровна да не се безпокои — раздразнено каза Костя.

— За нас има само един закон — Софя Александровна — каза Варя, — тя се разпорежда тук. Или ще се подчиним на изискването й, или ще трябва да се омитаме от дома й.

— Добре, да бъде, както казвате — недоволно избъбри Костя.

На сутринта стана, дълго се прозява и протяга, нали не беше свикнал да става рано, навлече си халата, взе от джоба на сакото си паспорта, почука на Софя Александровна, влезе при нея, после се върна.

— Всичко е наред.

И пак си легна.

Костя не й даде да пипне паспорта му, Варя си го отбеляза, но не искаше да мисли за това. През краткото време, откак живееше с Костя, бе свикнала с мисълта, че той е човек със сложна съдба и сложно положение, че за нищо не бива да го пита, той никога няма да разкаже онова, което не иска да разкаже. Родителите му, порусначени гърци, азовски рибари, били разкулачени и изселени от Мариупол. Костя бил тогава моряк в търговския флот, намирал се в далечно плаване и само затова не го сполетяла участта на родителите му. Той призна, че когато се върнал от плаването и научил за изселването на семейството си, съжалил, че не останал в Пирея или Истанбул, сега щял да си живее живота там. Повече не опитал да работи във флота, там внимателно проверявали онези, които ще плават зад граница, тогава щели да разберат, че родителите му са разкулачени и да изселят и него. Дошъл в Москва, в столицата е по-лесно да те изгубят от очи, станал монтьор, сменял си работата, изобретил онази амалгама, влязъл в задругата, но основното му занимание бил билярдът. Бейлис, най-големият билярдист в Москва, забелязал Костя, въвел го в най-добрите билярдни зали, където били лесна плячка „баламите“, провинциалистите с натъпкани джобове, командировани с държавни пари. Към тях Костя бил безпощаден, подмамвал ги с малка печалба, а после ги обирал до шушка.

Веднъж Льовочка каза, че ако Костя живеел в Америка, щял да стане милионер. Ика насмешливо подметна, че милионери в Америка стават не само ваксаджиите, но и мафиотите. Варя избухна, посъветва Ика да си затваря устата. Но не каза на Костя за ваксаджиите, той не би го простил на Ика.

Като се омъжи за Костя, Варя прескочи много стъпала, изкачи се по-високо от Вика Марасевич, Нина Шереметева, Ноеми — те са зависими от любовниците си, а тя отива в ресторанта с мъжа си, него всички го познават, всички му се подмазват. Варя не им завиждаше и за чужбинските дрешки, които си препродаваха. Костя я водеше при най-добрите московски шивачи, обущари и кожухари. Палтото й уши Лавров, роклите — Надежда Петровна Ламанова, Александра Сергеевна Лямина, Варвара Степановна Данилова, дори Ефимова, сутиените — Лубенец, коланите — Кошке на Арбат, шапките — Тамара Томасовна Амирова, обувките й изработваха Барковски, Гутанович, Душкин. Костя не признаваше евтини майстори, неговите костюми ги шиеше Журкович, най-скъпият шивач в Москва.

С една дума външно всичко изглеждаше ярко, празнично, красиво. Но Варя чувствуваше, че връзката й с Костя не е за цял живот. Защо? Тя самата не знаеше. В миналото й имаше много неща, които тя не приемаше, но всичко беше ясно и разбираемо. Сега нямаше яснота, тя не знаеше накъде отива, накъде плува. Костя беше по-голям от нея с десет години, но нищо не беше чел, дори „Тримата мускетари“. От целия Пушкин знаеше само четири стиха: „И после сам, в борба нелека, въоръжен със тъпа щека, играеше билярд цял ден, в пресмятания вдълбочен…“^[22]. Но той беше умен и цитираше тези стихове не за да покаже, че Пушкин не му е чужд, а че на Пушкин, както и на него, не му е бил чужд билярдът.

Обичаше ли го? Трудно е да се каже. Това се случи в хотела в Ялта. Тя не се съпротивлява, може би от желание да изпита непознатото, за което й бяха разказвали момичетата, а може би от желание да стане жена в истинския смисъл на думата.

Но дори след това между тях не се породи истинска близост, делеше ги нещо, вероятно възрастовата разлика?… Той плуваше чудесно и все пак на плажа тя се чувствуваше неудобно: набит, широкоплещест, но късокрак (костюмът прикриваше този недостатък), космат, и ръцете, и краката, и гърбът — всичко покрито с косми, а на гърдите с татуиран орел, на плажа Костя изглеждаше доста по-възрастен… Щом се приберяха в хотела, заключваше вратата, прегръщаше я, целуваше шията, гърдите й, но тя се срамуваше от дневната светлина, страхуваше се, че когато слязат в ресторанта, всички ще разберат по физиономията й, че това се е случило току-що. Когато си лягаше, Варя угасяше лампата — стесняваше се да се съблича пред Костя, стесняваше се да го милва, прегръща, целува. И не й се искаше да го прави.

Новият живот не бе я разтърсил, не се чувствуваше упоена. Онова, което по-рано й бе изглеждало недостижимо, изведнъж стана достъпно, ежедневно, сякаш винаги бе живяла така. Все така я привличаше празничността на вечерната ресторантска зала, харесваха й красивите дрехи, но й до дява ха продължителните проби, дразнеше я нелюбезността на шивачките, мъчителното чакане при фризьора Пол, макар че там се събираше целият московски бомонд.

Фризьорският салон се намираше на Арбат, до ресторант „Прага“. Костя навремето бе оборудвал този салон с лампи за сушене на косите, тъй че Варя, както и другите постоянни клиентки, влизаше през двора, през жилището. Впрочем фризьорът Пол, а всъщност Павел Михайлович Кондратиев, и жена му Вера Николаевна, маникюристка, кой знае защо, имаха по-специално отношение към Варя. Тогава излизаше на мода шестмесечното къдрене, но Павел Михайлович отказа да накъдри така Варя:

— Как може да се разваля такова лице!

Чакащите за такова къдрене дами чуха това и естествено се обидиха. Но Варя това хич не я засягаше! Тя си имаше свои познати, своя компания, същата онази, на Костя. В ресторанта те все така седяха на една маса и Варя танцуваше само с тях. Костя от време на време излизаше за малко от билярдната, изпиваше чашка водка, хапваше нещо, гальовно прегръщаше Варя през раменете, сякаш канеше всички да се убедят, че тази хубавица е негова жена и цялата тази компания е негова компания, че всички ядат и пият за негова сметка. Варя дори подозираше, че Льовочка се облича с негови пари, такива шивачи не бяха за кесията на Льовочка. Но той беше безупречно момче, не играеше билярд, почти не пиеше, беше учтив, възпитан, любезен, при това беше обикновен чертожник, трудов човек. Костя имаше нужда от такова обкръжение, интелигентни младежи от добри московски семейства, беше му необходима и такава съпруга — чисто, скромно момиче. Това беше неговата витрина, неговото положение в обществото, неговото реноме в собствените му очи. Без да чете нищо, той знаеше какво четат другите, кой е на мода сега, кой е известен, не искаше да изглежда профан, добре запомняше имената, беше интелигентен и находчив.

Веднъж на масата Ика попита с тон, сякаш задаваше въпрос от викторина:

— Перспективен режисьор, два негови филма започват с „О“. Как се казва?

Костя успя да улови погледа на Ика, обърна се и мигновено отговори:

— Барнет.

Костя не обичаше киното, не понасяше задушните зали, предпочиташе естрадата, оперетата, балета, не беше гледал филмите на Барнет, но на въпроса на Ика пръв отговори той. И приятелски кимна на Барнет.

— Ходили сме заедно на лов — небрежно каза Костя.

— Да, да, спомням си — насмешливо подзе Ика, — разказвал си ни тази история: двамата сте убили вълк.

— Не с него, а с Качалов — отговори Костя, разтегляйки устни — и не вълк, ами вълче семейство. Случайно попаднахме на вълче леговище, убихме вълка, после вълчицата, а накрая взехме трите вълчета. Ти сигурно си виждал вълци? Ако не си, иди в зоологическата градина и ги виж, ама опазил те господ да ги галиш — ще ти откъснат ръката.

Той изпи още една чашка водка, наведе се към Варя и тихо каза:

— А ти, Ляленка, ми натякваш за пушките. Тези хора — той посочи с ръка залата — са готови да дадат какво ли не само за да ида с тях на лов. Утре ще идем в клуба на майсторите на изкуствата, ще видиш как ще ме ухажват.

— Но нали там пускат само артисти. Той искрено се изненада.

— Не ми ли вярваш? Ляленка, още утре отиваме там!

На другия ден Костя се прибра рано, за да се заеме с тоалета й. Отначало тя облече синия копринен костюм с плисирания рюш на полата и плисираната яка, после сивия атлазен казакин, украсен със златна нишка, за него трябваше тясна пола с цепка, после отворената кафява рокля. Варя беше поразена: толкова безпощаден във всичко, свързано с работата, Костя беше способен с часове да се любува на премените й, изпадаше във възторг, като я гледаше, радваше се като дете.

— Шик е, Ляленка, шик е.

Варя вярваше на вкуса му, но малко се плашеше да не би тамошните знаменитости да се държат с Костя пренебрежително. Какво представлява той за тях? Билярдист. Сега излиза, че бил и водач на ловци. И тя, съпругата на разводача, ще изглежда глупаво, ако е толкова издокарана.

Опасенията й излязоха напразни.

В този клуб ходеха и прочути, и не толкова прочути хора, но всички се преструваха, че се познават добре, за да подчертаят равенството в актьорския бранш. Там имаше и две билярдни маси. Костя игра малко. Стоеше до прочутия маркьор Захар Иванович, също негов приятел, даваше съвети на играчите, а ако играеше, залагаше малко, колкото да не обиди именитите си приятели. Тук, на „Старо-Пименовский“, той си почиваше от работата, ставаше весел, добродушен и Варя обичаше да идва с него.

Клубът се намираше в двора на бивша богатска къща, в един полусутерен, обзаведен с уютни старинни мебели. От двете страни бяха наредени сепарета, малки отворени ложи за по осемдесет души. Понякога Костя вземаше в клуба Льовочка и Рина, тогава заемаха отделна маса за четирима. А в сепаретата седяха големи компании. Костя й показа Илински и Климов, Варя ги позна, беше ги гледала във филма „Процесът за трите милиона“. Позна и Смирнов-Соколски — той често изпълняваше своите фейлетони на естрадата в „Ермитаж“. Смирнов-Соколски седеше полуизвърнат към един плешив мустакат човек, нещо му говореше, прикрил устата си с ръка — може би не искаше да го чуят другите или молеше за нещо. Плешивият мълчеше, присвиваше малките си хитри очички — същински сит котарак.

— Този е Демян Бедни — каза Костя.

На Варя й харесваше тук. Не сервираха водка и вино, само минерални води и сокове, за това предупреждаваше и плакатът: „Нарзанът не се сервира в чаши за водка“. За сметка на това кухнята беше великолепна, хранеха вкусно, управител на ресторанта беше най-добрият кулинар в Москва Яков Данилович Розентал, казваха му просто Брадата.

Като знак, че заведението е благоприлично, на стената се кипреше надпис:

Запомни ти истина една:

в клуб отиваш ли, вземи жена.

Като буржоата не бъди:

с чужда не, със своята иди!

Рина твърдеше, че първите два стиха са написани от Третяков, а вторите два — от Маяковски, малко преди смъртта му.

Рина имаше тук не по-малко познати, отколкото Костя. Добра компаньонка, тя с всички се разбираше, но умееше да държи хората и на разстояние. Варя почти нищо не знаеше за нея, живеела на Остоженка, до Зачатиевския манастир, в дървена къщичка, никого не канеше на гости, смееше се: „Всеки момент къщата може да рухне.“ Рина ходеше в клуба и без тях, но те никога не виждаха с кого е дошла и с кого си отива. Гостите се събираха към единайсет вечерта, когато свършваха театралните спектакли, а се разотиваха в два-три сутринта. Нощем в пресечката ги чакаха файтони.

— Да те откарам ли? — питаше Костя Рина.

Тя кокетно вдигаше светлите си веждички.

— Ще ме изпратят…

Костя настаняваше Варя, тя се облягаше, наместваше се удобно. По „Старо-Пименовский“ излизаха на „Малая Дмитровка“, оттам поемаха по булевардите, градът й изглеждаше почти непознат, безлюден в тъмнината, в безмълвието на спящите здания се таеше нещо тревожно. Варя мълчеше, подреждаше в паметта си впечатленията от вечерта.

Често от ресторанта посетителите се качваха в зрителната зала, където се уреждаха непринудени естрадни спектакли. Актьорите сами си пишеха пародии, сценки, скечове, понякога това правеха и писателите, всичко се изиграваше бляскаво, пееха цигани, пееше Русланова — такова нещо не можеше да се види в никой театър. Веднъж на сцената излезе Сергей Образцов, носеше беловежда и белобрада кукла. В залата избухнаха аплодисменти, хората се заизвръщаха към Феликс Кон — началника на Главното управление по въпросите на изкуствата и председателя на клубната управа. Приликата на куклата с него бе поразителна. С гласа на Кон Образцов съобщи, че ще изнесе доклад „За съветската приспивна песен“. „Съветската приспивна песен — куклата насочи към залата показалеца си — това бил любимият жест на Кон — не е буржоазна песен, тя трябва да буди детето…“ И нищо, тук всичко се прощаваше. Изобщо Варя забеляза, че на тези хора се разрешават много неща.

Но Костя каза, че не могат да ходят в клуба повече от веднъж седмично: „Парите не се печелят в клуба, нали разбираш.“ И много твърдо спазваше това правило, само веднъж отстъпи пред молбата на Варя, когато инсценираха „Съд срещу авторите, които не пишат женски роли“. Съдия беше Наталия Сац, подсъдими — Катаев, Олеша и Яновски, а прокурор — Мейерхолд.

Варя и Костя седяха на седмия ред, на същия ред седяха Алексей Толстой, художниците Дени и Моор. Мярна се и Вика Марасевич, Варя за пръв път я виждаше тук. Виж, братчето й Вадим, който бе станал литературен и театрален критик, вечно киснеше в клуба, въртеше се около именитите люде. Сега той вървеше между редовете, късогледо присвиваше очи, търсеше свободни места. След него, очевидно той ги беше поканил, вървяха Юра Шарок и Лена Будягина. Лена позна Варя, приветливо й кимна, след нея към Варя погледна и Юра, но Варя се извърна — не можеше да го понася.

Веднага си спомни посрещането на Нова година, скарването между Саша и Юра. И ето Саша е в Сибир, на заточение, а Юра и Вадим, Лена Будягина и Вика Марасевич се веселят в този прекрасен клуб.

Така замислена, Варя не чу какво каза Наталия Сац. Сепна се, когато започнаха да извикват „подсъдимите“. Пръв на сцената се изкачи Катаев. Оказа се, че гласът му е неприятен, гъгнив, сякаш беше настинал. Публиката не посрещна защитата на Катаев с голям възторг, ръкопляскаха му вяло, също тъй вяло ръкопляскаха и на Яновски… Затова пък след всяка реплика на Олеша избухваше бурен смях. Високият, с огромен нос Мейерхолд връхлиташе Олеша като ястреб. Дребничък, с хвърчащи във всички посоки коси, Олеша мълниеносно парираше ударите. Ярон, който седеше пред Варя, току се извръщаше към Алексей Толстой, намигаше му радостно: гледаш ли го наш Юрочка, а междувременно поглеждаше и Варя. А след съда стана, обърна се направо към Варя, замря в нелепа поза, пречейки на хората да излизат, после заяви: „Погледнах една красавица и се вкамених като жената на Лот.“ Излезе смешно. Варя се разсмя.

— Вие актриса ли сте? — попита Ярон. — Защо не ви познавам?

— Не съм актриса, затова не ме познавате — сухо отговори Варя. Не искаше Ярон да възприеме смеха й като поощрение.

Тя изпитваше сложни чувства към всички прочути хора. Изобщо не споделяше възторзите на Костя и Рина: те са комедианти, затова им разрешават да бъбрят едно-друго. А тя предпочита да вижда актьорите на сцена, там им ръкопляска от сърце — талантът си е талант. Но да се запознава с тях? Защо? Позицията й харесваше на Костя, той ликуваше вътрешно, но не я пускаше сама нито в клуба, нито на други обществени места, освен на кино със Зоя или Рина.