Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

3.

Импозантна преди революцията, сградата на Арбат сега се оказа най-населената — обитателите бяха сгъстени. Но някои съумяха да се опазят от това — малката победа на еснафа над новия строй. Между победителите беше и шивачът Шарок.

Чирак в модна шивачница, крояч, майстор и Най-сетне съпруг на единствената дъщеря на собственика — такава беше кариерата на Шарок. Революцията й попречи да достигне върха си: очакваното наследство — шивачницата — бе национализирано. Шарок постъпи на работа в шивашка фабрика и поработваше по малко и вкъщи. Но за да си поръчаш дреха при него, беше нужна стабилна препоръка — предвидливост на човек, решил никога да си няма работа с финансови инспектори.

Този шивач беше още снажен, умерено пълен, красиво остаряващ мъж с почтително достолепните обноски на собственик на модно дамско ателие. Шест вечери в седмицата стоеше над масата с преметнат през врата метър и нанасяше с креда линиите на кройката върху плата, режеше, шиеше, разглаждаше шевовете с ютия. Печелеше пари. Неделята прекарваше на хиподрума, тотализаторът беше неговата страст.

Може би старият Шарок щеше да се примири с този живот, ако не беше вечният му страх от домоуправлението, от съседите, от разните неприятни изненади. Една от тях беше осъждането на по-големия му син Владимир на осем години лагери за обир на бижутерски магазин. Той и по-рано много много нямаше вяра на този лекомислен грозник, който приличаше на майка си и следователно на маймуна. Но беше що годе доволен, че Владимир завърши школата по готварство към ресторант „Прага“ и носеше заплата вкъщи. Е, то сега готвачът какво е, ресторантите не са като едновремешните! Но за физически слабия и не твърде способен в учението Владимир професията беше избрана сполучливо. И нали животът му бе запълнен само с тотализатора, старият не обръщаше внимание, че Владимир обича да играе карти. Но обир?! Не само според съветските, но и според всички закони това означаваше затвор.

По-малкият син на Шарок, Юрий, кротък, спретнат юноша, хитър и предпазлив, израсъл в арбатския двор близо до Смоленския пазар и уличките „Проточние“, тези развъдници на московски мошеници и босяци, се бе досещал за втория живот на брат си — крадеца, но вкъщи не бе казвал нищо, по драговолно следваше законите на улицата, отколкото законите на обществото, в което живееше. Не знаеше с какво революцията е накърнила интересите му, но от дете бе раснал със съзнанието, че ги е накърнила. Не си представяше как би живял при друг строй, но не се съмняваше, че щеше да е по-добре. Язвителната дума другарчетата, употребявана в тяхното семейство спрямо новите стопани на живота, той прехвърляше върху комсомолците в тяхното училище. Тези надути активисти си въобразяваха, че светът им принадлежи. Когато Саша Панкратов, тогава секретар на комсомолската ядка, излезеше на трибуната и започнеше да крещи, Юра се чувствуваше беззащитен.

Той мразеше политиката, за единствено приемлива смяташе инженерската професия, поне можеше да даде на човека някаква независимост. Тези планове бяха променени от един случай, също свързан с арестуването на брат му. Старият Шарок търси защитник, съветва се с клиентите си. Най-сетне намери адвокат, който се съгласи да участвува в процеса срещу петстотин рубли. Огромна сума. Шарок се страхуваше да я връчи на адвоката без свидетели, взе със себе си Юрий. Адвокатът не пожела да преброи парите, отвори чекмеджето на бюрото си и небрежно хвърли пачката в него. С това посещението им приключи, но Юрий успя да зърне картините с позлатени рамки, златните гръбчета на книгите зад стъклата на шкафовете. Такава къща още не беше виждал.

На улицата старият Шарок завистливо въздъхна.

— Живеят си хората…

Но още по-силно впечатление на Юра адвокатът направи в съда. Това дребно човече със сбръчкано лице и грижливо поддържана брадица въртеше страшния пролетарски съд на малкия си пръст. Така поне си мислеше младият Шарок. Адвокатът бълваше членове и закони, прибягваше до уловки и тънки хитрости, накара съда да извика нови свидетели, да поиска допълнителна експертиза, злъчно се препираше със съдиите и прокурора. В ръцете на мрачния съдия и неумолимия прокурор беше законът, но законът плашеше самите тях — откритие, което определи житейските планове на младия Шарок. Пътят към адвокатурата минаваше през следването, пътят към следването — през комсомола и завода.

Така в девети клас Юрий Шарок стана комсомолец. Син на работник, а това високо се ценеше в училището, където учеха децата на арбатската интелигенция, той се държеше независимо или според момичетата — загадъчно. Особено го харесваха умните, сериозни, активни момичета. Те смятаха, че го възпитават, че формират личността му. За тях, чистите и доверчивите, това момче — красиво и сдържано — беше много привлекателно.

По-късно в завода Шарок се сдоби с нещо, което не бе му достигало преди — самочувствие. Работник! Синият, винаги чист работен комбинезон стоеше добре на стройната му фигура. В него се появи една грубоватост, която той представяше за принципност, презрение към силно интелигентните, приемано от околните като работническо простодушие. Скромен и мълчалив в училище, тук често се изказваше по събрания, понеже с право смяташе, че умението да говори публично, ще бъде полезно на един бъдещ адвокат.

В института Шарок не изпъкваше с нищо, но си спечели име на изпълнителен общественик. Той и не искаше да изпъква. Вестниците бяха пълни със съобщения за вредители, саботьори, уклонисти. „Да бъдат разобличени! Безпощадно наказани! Мерзавци! Да ги унищожим! Да ги довършим! Да ги изтръгнем из корен! Да ги изтребим! Да ги изтрием от лицето на земята!“ Когато четеше тези фрази, кратки и неумолими като изстрел, Шарок изпитваше страх. Той добре разбираше, трезво оценяваше всичко. След института ще го пратят в някоя област, район, в народен съд или прокуратура. Не ще посмее да гъкне, че иска да стане адвокат. „Клинчиш, Шарок!“ — това ще му отговорят. Нима ще трябва да се откаже от целта, към която така упорито се стремеше?

Бащата уши на Юра костюм. По последна мода „чарлстон“ — дълги широки панталони и късо тясно сако с високи рамене и подплънки на гърдите. Синеокият Юра беше много представителен в него. Платът беше купен от магазина на Торгсин[3] на „Тверская“.

— В Арбатския Торгсин е пълно със съседи, ей такива гладни усти са зяпнали — каза баща му, — ще рекат; Шарокови са си скрили злато; способни са в капка вода да те удавят.

Колкото и да му се свидеха на стареца златната гривна и златните копчета за ръкавели, той разбираше: за да се уредиш в Москва на добро място, трябва да бъдеш прилично облечен, слава богу, мина времето на кожените куртки и на рубашките. При цялото си егоистично равнодушие към семейството и децата само към по-малкия Шарок изпитваше нещо като бащинско чувство: в него виждаше себе си на младини. А беше и крайно лично заинтересован Юрий да остане в Москва: домоуправлението и без това се лакоми за втората им стая, премести ли се и Юрий — веднага ще им я отнемат.

— Познанства, познанства трябва да търсиш — напътствуваше той Юра.

Ала нито в завода, нито в института Юра намери приятели. Вкъщи му забраняваха да води колеги. Роднините им бяха бедни, в тях не виждаха нищо друго освен бреме, не ги посещаваха, не ги и канеха. Свободното си време старият Шарок прекарваше на конните състезания, майката — в църквата. За Великден децата получаваха по парче козунак, за Сирница блини — това бяха всичките им празници. Старият Шарок не вярваше в бога, не можеше да му прости своето разоряване. Още по-малко го прощаваше на съветската власт. На Първи май и на Седми ноември работеше като в делник.

Връзките му със съучениците се оказаха най-устойчиви. С трима от тях живееха в един блок. Със Саша Панкратов — секретаря на комсомолската организация в училището, с Максим Костин — синът на портиерката, другарите му го наричаха Макс, с Нина Иванова — милозливата комсомолка, която бе възпитавала и образовала Шарок. Заедно с Лена Будягина, дъщерята на известния дипломат, в училище те бяха образували сплотена група активисти. Събираха се у Лена, в Петия дом на Съветите. Будягин живееше в чужбина, апартаментът беше на разположение на децата. Юра понякога ходеше там, понеже смътно съзнаваше, че тези връзки може, да му бъдат от полза. Сега това предположение се превърна в реална надежда. Будягин, който бе отзован от чужбина и назначен за заместник народен комисар по тежката промишленост, можеше да му помогне.

От Воздвиженка Юра свърна по улица „Грановский“. Тук, в Петия дом на Съветите, здание, вдигнато от сив гранит, живееха те. В дворчето, оградено с островърха решетка, играеха техните деца. Докато старият портиер се обаждаше на Будягини по телефона, Юрий с непроницаема физиономия чакаше във входа. После се качи на третия етаж и натисна звънеца.

Както винаги, отвори Лена, срамежливо му се усмихна. Високият ръст я принуждаваше леко да навежда главата си с тежкия кок черна коса. На красивото матово продълговато лице яркочервената й уста с малко широки устни изглеждаше възголяма. Лена има левантински профил, беше казала веднъж Нина. Юра не знаеше какво е това „левантински“, но беше наясно, че Лена Будягина е най-красивото момиче в училище.

Юрий я дръпна към себе си с грубоватата фамилиарност на стар приятел. Тя не се възпротиви.

— Нашите дойдоха ли?

— Не са още.

— Иван Григориевич вкъщи ли е?

По коридора, наскоро лъскан с паркетин, тя го заведе в кабинета на баща си.

— Татко, Юра иска да те види.

И като пусна Шарок да влезе, му се усмихна с щастлива предана усмивка.

Тясна стая, полутъмна, защото една издатина на външната стена закриваше прозореца наполовина. Книги, вестници, списания, каталози, руски и чуждестранни, бяха натрупани по бюрото, на етажерката, по столовете, по пода. Карта на двете полукълба, изпъстрена с пунктирите на параходните линии, бе окачена над кушетката. Юра забеляза черния трицифрен номер на бюлетина — Будягин го затвори и отмести настрана: беше секретен документ, разпращан само на членовете на ЦК и ЦКК. Юра забеляза също и чуждестранната писалка „Паркер“, цигарите „Тройка“, обущата с каучукова подметка и сакото с особена кройка, каквито шиеше за дипломатите от висок ранг прочутият Ентин.

— Слушам те — каза Будягин със спокоен, делови тон: явно беше свикнал хората да се обръщат към него с различни молби. Очите му изглеждаха още по-дълбоки от Ленините върху неговото слабо лице с черни мустаци.

— Завършвам института, Иван Григориевич, социалистическо право. А брат ми е в затвора…

От коридора се чу позвъняване, шум на отворена врата.

— В съда, в прокуратурата няма да ме вземат — продължи Шарок, — остава ми стопанско-юридическата работа. Бих искал да отида в предприятие. Преди института работех във Фрунзенския завод. Познавам хората, производството.

Будягин разсеяно погледна Юрий. Сигурен е в правото си да ръководи другите. Какво е за него Юра и другите като Юра? Такива като него са свикнали да управляват масите, да решават съдбите на масите.

— Намини към Егерт. Ще му се обадя.

— Благодаря, Иван Григориевич.

— Брат ти за какво е в затвора?

— Криминален е. Хлапак беше, свърза се с някаква компания…

— Ние разпъдихме старата юстиция — каза Будягин, — а новата не е достатъчно обучена. Трябват ни образовани хора.

— Разбирам ви, Иван Григориевич — на драго сърце; се съгласи Шарок, — но нали не зависи от мен. Това са органи на съда, на прокуратурата, а пък брат ми…

— При Егерт, при Егерт намини — повтори Будягин, — ще му се обадя по телефона. Значи юрисконсул?

Точно така го каза — юрисконсул. Хвана го яд.

И все пак целта беше постигната. Резултатът — само той има значение. Ей-така се върши работа! За едни е трудно, за други всичко е лесно. По-рано е било лесно само на онези, които са имали пари, сега — на онези, които имат власт.

Край вече на института, край на стола, вмирисан на кисело зеле, на омразните съботници, на скучните събрания, на вечните мъмрения, на страха, че може да изтървеш някоя дума не намясто. Той дори нито веднъж не бе ходил в института с новия си костюм, не искаше да прави впечатление сред състудентите си, които крънкаха в профкомитета купон за шаячни панталони.

Те, разбира се, ще заседават, ще държат речи, Юра си представяше техните враждебни физиономии, мрачната непробиваемост на водачите. Клинчиш, Шарок, дезертираш… А той ще стои пред тях спокоен, усмихнат. Какво толкова е станало? За какво е този шум? Той се връща в колектива, който го изгради като личност. По-рано там имаше седемстотин работници, сега са пет хиляди. Първа рожба на революцията! Да работи в него, е чест за младия специалист. Той ли е настоявал за това назначение? Защо да е той? Просто не се е откъсвал от завода. И когато са го попитали иска ли след института да се върне, е отговорил „искам“. А какво да отговори? Той се гордее, че хората проявяват внимание към съдбата му, към съдбата на обикновения съветски човек.

Ей-така ще им го тръсне. И те ще подвият опашки. Дори ще го потупат по рамото: „Добре, Шарок, действувай, работи!“

Той усети силата си, своето превъзходство над онези в института, и над тези — тук, в Петия дом на Съветите. Тези властни интелигенти винаги са се държали снизходително с него. Ако Сашка Панкратов се бе обърнал с такава молба към Будягин, той щеше да му откаже — трябва да работиш там, където те прати партията! А на човек, когото не уважаваш, можеш да подхвърлиш мръвка. И тези, дето сега са насядали в просторната трапезария, неговите съученици, и те никога не са го уважавали. И сега го презират, задето прибягва до помощта на Иван Григориевич. Да си мислят каквото искат. Може пък нещо да се е съветвал с Будягин. Като с по-възрастен другар. Именно, именно като с по-възрастен другар! Впрочем те няма да попитат, деликатни са.

— Здрасти! — каза Шарок.

— Здрасти! — отговори от името на всички Максим Костин.

С изгладената си гимнастьорка и лъснатите до блясък ботуши, с грижливо сресаната си руса коса, широкоплещест, румен, Максим бе грейнал, както е нормално да грее млад курсант, получил цял ден отпуск.

До него на дивана седеше Нина Иванова и мачкаше с пети наполовина изутите си обувки. „Да си беше купила по-голям номер, глупачко“ — помисли си Шарок. Нинка изобщо не умееше да се облича, и в делник, и в празник — с една и съща дреха. Не я биваше дори да се среше, като имаш конско чело, закривай го, какво си си отметнала космалаците назад.

Потупа Вадим Марасевич по рамото. Към този безвреден дърдорко, синче на известен московски лекар, Юра изпитваше миролюбиви чувства. Пълен, разплут, с дебели устни и къси, рошави като на рис вежди над малките мътни очички, излегнат в креслото, Вадим философствуваше нещо за Уелс.

Малкият Владлен Будягин си пишеше домашните, седеше сред разпилените по бюрото тетрадки, подвил крака в дълги кафяви чорапи. Лена разсеяно следеше движението на писалката, с която брат й изписваше криви букви, усмихна се на Юра, кимна — седни…

Ето я цялата тяхна компания. Няма го само Саша Панкратов.

— Уелс предсказва войни, епидемии, разпадане на САЩ — говореше Вадим, — а после властта ще вземат учените и летците.

— Историята на човечеството не е фантастичен роман — възрази Нина, — властта се взема от класи.

— Безспорно — снизходително се съгласи Вадим, — но е интересен ходът на мислите му: учените и летците са лостовете на бъдещата власт, технокрацията, покорила пространството.

— Братлета — каза Максим, — Германия ще се въоръжава, всички се въоръжават.

— Хитлер няма да се удържи дълго — възрази Нина, — осем милиона гласуваха за социалдемократите, пет — за комунистите.

— Ама Телман не можаха да скрият — намеси се в разговора Юра, искаше да каже, че пет милиона, които не са успели да опазят един човек, за нищо не ги бива.

Но на никого и през ум не му мина да търси в думите му скрит смисъл. Твърде силно вярваха самите те, за да поставят под съмнение вярата на другаря си. Можеха да спорят, да се карат, но бяха непоколебими в онова, което представляваше смисъл на живота им: марксизмът е идеологията на тяхната класа, световната революция — крайната цел на борбата им. Съветската държава, е непобедима крепост на международния пролетариат.

— Отвикнали са от конспирацията — каза Максим.

— Димитров разтърсва тази държава като круша — подзе Вадим Марасевич — феерично зрелище, процесът на века!

Той заговори за процеса срещу Димитров, за възможността за война, тоест за нейните симптоми, които разбирал само той и никой друг от околните. Ала тук добре познаваха Вадим и не го оставиха да дърдори. Нова кланица ли? Човечеството не е забравило световната война, отнесла десет милиона живота. Нападение срещу Съветския съюз? Че нима световната работническа класа ще допусне това? И Русия вече не е предишната. Магнитка и Кузнецк дават чугун, пуснати са в експлоатация Сталинградският, Челябинският и Харковският тракторен завод, автомобилните в Горки и Москва, „Фреза“, „Калибър“, заводът за сачмени лагери, построени са първите съветски блуминги.

Гордост изпълваше сърцата им. Ето я тяхната страна, ударната бригада на световния пролетариат, крепостта на наближаващата световна революция. Да, те живеят с купони, отказват си всякакви удоволствия, но затова пък строят новия свят. Когато хората са гладни, отрупаните витрини на торгсините са отвратителна гледка. Но с това злато ще бъдат построени заводи — залогът за бъдещето изобилие.

Те винаги говореха така. И всичко тук бе както винаги. Лъснати паркети, дълга маса под нисък абажур, на масата мармалад — спокойствието на велможния дом. Когато налива чая, Ашхен Степановна пита: „Максим, с лимон ли го искаш?“, и както винаги руското име Максим, изречено от тази арменка, звучи на Шарок неестествено.

И все пак? Какво са постигнали те, за които всичко е достъпно? Нина е учителка, Лена — преводачка от английски в техническата библиотека. Максим завършва пехотната школа, ще тегли армейския ярем. Простодушни са — ето фаталната им слабост. Такива бяха мислите на Юрий Шарок. Но той попита следното:

— Момчета, а къде е Саша?

— Няма да дойде — отговори Максим.

В този кратък отговор Шарок долови неприятната за него сдържаност на комсомолските активисти, знаещи неща, недостъпни за другите.

— Случило ли се е нещо?

Лена каза, че Саша има неприятности и баща й се е обаждал на Глинска.

Непоколебимият Сашка! Я гледай ти! Настроението на Юра се подобри. Когато него, Шарок, го приемаха в комсомола, Саша произнесе краткото „нямам му вяра“ и се въздържа при гласуването. В завода изпратиха Шарок да учи при един фрезист, а Саша пожела да участвува в бързото разтоварване на някакви вагони и цяла година блъска хамалин — на страната, видите ли, й трябвали и хамали. Искаше да учи в историческия, но отиде в технически вуз: на страната и трябвали инженери. От една мая са с Будягин, затова чичката толкова го обича. Но какво ли се е случило? Ако беше някоя дреболия, Будягин е нямало да се намеси.

— В нашия институт — каза Юра — едно момче се обади на събранието: „Какво е жената? Пирон в стола…“

— Прочел го е от Мендел Маранц — обади се Вадим Марасевич.

— …А събранието беше по случай Осми март. Изключиха го от института, от комсомола, от профсъюза…

— Репликата е била неуместна — каза Нина Иванова.

— Ако вземат да изключват всички, кой ще остане? — навъси се Максим.

— Когато се превърнат в правило, изключванията престават да бъдат изключение — пошегува се остроумният Вадим.

Лена Будягина се бе родила в чужбина, в семейство на политемигранти. След революцията живя там с баща си, който беше дипломат, и се върна в Русия доста несигурна в знанията си по родния език. А не искаше да се различава от другарите си, потискаше я всяка дреболия, която подчертаваше особеното й положение. Беше болезнено чувствителна към всичко, което й изглеждаше истински народно, руско.

Юрка Шарок, обикновеното московско момче от работнически произход, независимо, самолюбиво и загадъчно, веднага привлече вниманието й. Тя помагаше на Нина Иванова да го възпитават, но сама разбираше, че прави това не само в името на обществените интереси. И Юра го разбираше. Ала в училище любовните чувства се смятаха за недостойни за истинските комсомолци. Деца на революцията, те искрено мислеха, че да те влече личното, значи да предаваш общественото.

След като завършиха, Юра, без да прави решителни стъпки за сближаване, изкусно поддържаше техните отношения на нивото, на което те се бяха задържали: понякога се обаждаше по телефона, канеше я на кино, на ресторант, ходеше у тях, когато се събираше цялата компания. Когато прегърна Лена в антрето, Юра надхвърли това ниво. Посегна неочаквано грубо, но с решителността, която покорява подобни натури.

Няколко дни Лена чака той да й се обади и като не дочака, обади се тя, просто така, както обикновено. Гласът й беше спокоен, внимаваше ясно да произнася окончанията на думите, обмисляше ударенията и говореше бавно, дори по телефона се чувствуваше срамежливата й усмивка. Но Юра бе очаквал позвъняването й.

— Тъкмо и аз се канех да ти се обадя. Имам два билета за Деловия клуб, за шести. За танците. Искаш ли да идем?

— Разбира се.

На шести ноември вечерта мина да я вземе. Тя излезе с дълга вечерна рокля, синкаво зелена, с малък шлейф. Лъхаше на непознат парфюм, в черната й гладка коса блестеше бисерен наниз — жена от съвсем друг живот, поразително красива и ефектна. Само усмивката й беше все, така срамежлива, с тази усмивка тя сякаш питаше Юра: Харесва ли му, разбира ли той, че се е облякла така заради него?

Лена отвори вратата на трапезарията.

— Владик, в десет часа да си легнеш.

— Ще си легна — отговори Владлен, който майстореше нещо на перваза.

Като й подаваше палтото, Юра попита:

— А вашите къде са?

— Татко е в Краматорск, мама — в Рязан.

— За празниците ли?

— По празниците татко винаги обикаля заводите, а мама изнася лекции.

Тя подхвана под палтото дългата си рокля и каза:

— Ей това й е неудобството.

Имаха късмет. От двора тръгваше кола. Оказа се, че шофьорът познава Лена и ги закара до „Мясницкая“. Възрастен, важен, от онези, които возят големите началства, той беше любезен с Лена и се правеше, че не забелязва Юра. Но Юра не се задълбочи в тази мисъл, не му даваше мира друга: че Лена е сама и след клуба ще може да се качи при нея. Тя седеше до него на меката седалка, близостта й го вълнуваше, но още повече го вълнуваше и плашеше мисълта, че именно днес може да се реши всичко.

Той беше ходил с жени, но то беше съвсем друго. Домашната прислужница на съседите, едно развалено момиче от техния двор, моми от селото, където ходеше с баща си. С тях всичко беше ясно, те сами отговаряха за постъпките си, а сега за всичко щеше да отговаря той, с Будягин няма шега. Друг на негово място би се оженил, но нещо плашеше Юра, прекалено висок ще е скокът. И дали Лена ще бъде съпругата, която му е нужна? Не си представяше редом със своето семейство нейното — чуждо и враждебно. Трябва да изчака. Не губеше надежда да стане адвокат, да се сдобие с независимост. Ако се ожени за Лена, ще се окаже вързан за тази колесница.

Спряха пред Деловия клуб. Юра не знаеше как да отвори вратата на колата, врътна една дръжка, друга, вратата не се отваряше. Тогава Лена се пресегна през него, натисна, където трябваше, и меко усмихната, каза:

— В тази кола дръжките са много неудобни.

Опитът й да замаже несполуката му уязви Шарок — Лена подчерта, че никога не се е возил на такива коли. Но отново не се издаде. Хвърли студен поглед на шофьора, влезе след Лена в Деловия клуб. Той ще прави това, което си иска, ще живее така, както му харесва. Сега му харесва Лена. Седеше до нея, улавяше насочените към тях погледи, беше свикнал с женски погледи, но днес те бяха други, особени: любопитството към мъжа, удостоен с вниманието на най-интересната жена тук.

Пя Русланова, Хенкин чете разкази на Зошченко. После започнаха танците. Лена танцуваше послушно. Може би не така леко както момичетата по кварталните забави, но сама се смееше на своята несръчност, доверчиво се притискаше до него.

Тя излезе да оправи прическата си, Юра остана при една колона, разглеждаше събралите се тук хора. Командири на промишлеността, научни работници, цветът на московската техническа интелигенция, хора, които работят в народните комисариати, въртят се около началството, получават високи заплати, премии, пазаруват в закритите разпределители, ходят в изгодни командировки. Юра добре знаеше колко бързо се издигат щастливците, които след института си намират служби във висшите учреждения, и какъв ярем теглят другите, изпратените в производството.

Какво ще постигне той в завода? Ще търчи по народните съдилища, ще води нищожни дела за уволнения и самоотлъчки, ще защитава жалби за лошото качество на брезентовите ръкавици. Друго нещо е юридически отдел на народен комисариат, главно управление, тръст.

Големи дела, високи инстанции — върховните съдилища на Съюза на републиките. Това може да му влезе в работа и за бъдещата адвокатура. Но ще мисли за това после. Най-важното е да се изскубне от общото разпределение, а после всичко ще тръгне по-лесно.

Стрелката на часовника показваше единайсет. Юра искаше да се върнат у Лена, преди портиерът да заключи външната врата.

— Не се ли умори? — попита той.

— Да постоим още — усмихната помоли Лена.

Минаваше дванайсет, когато излязоха от клуба. Ръмеше рядък дъждец, приятен и освежаващ след задушната зала. По стъклата на уличните фенери се стичаха струйки вода, по улицата нямаше никакви хора. Само в зданието на ОГПУ[4] на Лубянския площад прозорците светеха.

Наближиха нейния дом.

— Ще се качиш ли?

Спокойният тон, с който тя произнесе тези думи, порази Юра.

Той мълчаливо я последва. Вратата им отвори същият дядка, портиерът. Не попита защо външен човек се качва толкова късно у Будягини. Школуван е. На нищо не бива да се учудва.

Лена запали лампата в антрето, открехна вратата на трапезарията.

— Спи… Постой в татковия кабинет, да се преоблека.

Тя запали в кабинета, още веднъж се усмихна на Юра и го остави сам.

Шарок прегледа купчинката книги: томче на Ленин с листчета за отбелязване между страниците, книги по металургия, „Петър Първи“ на Алексей Толстой. Нямаше официални книжа, секретни бюлетини, забранени книги, които могат да четат само те, оръжие, което всички те имат — Юра беше убеден, че имат браунинги, защото браунингът се носи удобно в задния джоб. Обзе го желание да види нещо забранено, недостъпно, да се докосне до тайната на тяхната власт.

Всеки момент можеше да влезе Лена, трябваше да побърза. Подръпна средното чекмедже на бюрото — заключено беше, опита и страничните, и те не се отваряха. Тъкмо се бе отпуснал в креслото, влезе Лена с бяла блузка и синя пола, каквато беше свикнал да я вижда.

— Да сваря ли кафе?

Минаваше покрай него, докосваше го, усмихваше му се и когато се наведе над масата, за да налее кафето, той видя гърдите й. Никога не бе оставал насаме с Лена нощем, никога не бе пил такова кафе, такъв ликьор.

— Искаш ли още?

— Стига толкова.

Той се премести на дивана.

— Да поседим…

С чашката в ръка тя също се премести на дивана. Той взе чашката от ръката й, остави я на масата. Тя го гледаше учудено усмихната. И тогава безцеремонно като уличен хаймана, загледан право в уплашените й очи, той я дръпна към себе си.

Бележки

[3] Всесъюзно обединение за търговия с чужденци. — Б.пр.

[4] Обединено държавно политическо управление към Съвета на народните комисари (1922–1934). — Б.пр.