Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (63)

13.

При Михаил Михайлович Маслов пристигна жена му — Олга Степановна. От Калинин до Красноярск с влак, по Енисей с параход, после с попътни лодки нагоре по Ангара през плитчини и прагове. И всичко това, за да се срещне за три дена с мъжа си.

Приятна жена с бавни движения, с приветлив поглед. Не се били виждали седем години. Имали две деца. Къде, кога, при какви обстоятелства са се оженили? Той — бивш офицер, тя — счетоводителка.

Като я гледаше, Саша изведнъж реално и ясно си представи Михаил Михайлович млад, красив, видя до него Олга Степановна, млада, изпълнена с надежди и радост, техните стройни фигури, лицата им, озарени от щастие. И също тъй реално и ясно, до най-малки подробности си представи истинския им живот, пресован в седем страшни години.

Олга Степановна бе пристигнала сутринта, с пощата, а вечерта Михаил Михайлович покани всички на преферанс. Това учуди Саша, той си беше мислил, че Михаил Михайлович и Олга Степановна ще прекарат всичките тези три дена само двамата. Вярно, новият човек тук, особено от свободния живот, е събитие, но все пак… Толкова години не са се виждали и може би още толкова няма да се видят, а той ги кани на преферанс.

Още по-поразен остана Саша от раздразнението, с което Михаил Михайлович разговаряше с жена си. Това беше дори не обичайната за него злъчност, а пресилена, подчертана грубост, студените очи ставаха бесни.

Тя не играеше, седна до мъжа си, заничаше в картите му, мълчеше, но си личеше, че умее да играе. И само веднъж, след като Михаил Михайлович сбърка нещо, каза:

— Трябваше да минеш метър. Михаил Михайлович чак подскочи.

— М-мо-ля да не ми се подсказва! Аз си знам как да играя.

— Не ти подсказвам, нали играта свърши — отговори тя, кротко усмихната, прощавайки на мъжа си и призовавайки всички да извинят този осакатен от живота характер.

На всички им стана неудобно. Пьотр Кузмич изпръхтя, Всеволод Сергеевич прехвърли разговора върху друга тема и само Саша, кипнал от гняв, но въздържано стана и помоли да приключат играта.

Със Саша си тръгна и Всеволод Сергеевич. По пътя Саша му каза:

— Маслов е говедо! Жената е изминала заради него такъв път, вярна му е, а той така да разговаря с нея!

— Да, тя е самоотвержена жена — съгласи се Всеволод Сергеевич. И с двусмислената си усмивка добави: — Но дали му е вярна, не знаем.

— Всеки съди за другите по себе си…

— Мен ли имате предвид? — позасмя се Всеволод Сергеевич.

— Вас.

— Зле ме познавате — възрази Всеволод Сергеевич, — аз високо ценя постъпката на Олга Степановна. Но помислете си за нейния живот там, в Калинин. Млада, красива, самотна…

— Говорите гадости.

— Вие сте романтик, Саша — добродушно възрази Всеволод Сергеевич, — затова впрочем ви обичам. Във вашата наивност има нещо от безкористността на онези, първите… Безспорно Олга Степановна е жена от саможертвения тип, а това е висшият тип жени. Но не забрявайте, тя е майка на две деца, трябва да работи, а нашите работодатели не обичат твърде контрите, техните жени и деца. Човек ще се позамисли, Саша! Особено когато децата искат да ядат, при това не веднъж, а три пъти на ден. Вие, драги, още не познавате реалния живот, все още витаете в облаците.

— Има неща — каза Саша, — които човек не може да върши при каквито и да било обстоятелства. И вие нямате причини да твърдите, че Олга Степановна е престъпила някак принципите си.

— Не твърдя, но допускам такава възможност.

— И за това нямате причини. Знаем едно: тя не е изоставила Маслов, не се е отрекла от него, не се е омъжила за друг, изминала е такъв път, за да го види, а той я нагруби.

— Да — съгласи се Всеволод Сергеевич, — той се държа като невъзпитан човек. Тъкмо затова се опитвам да разбера защо.

— Чудно ли е — изкриви устни Саша, — простак и толкова. Вие казвате, че нашите условия принуждават жената да се дължи аморално. Но позволете, какви условия принуждават Маслов да се държи просташки? Не стоварвайте всичко върху съветската власт, тя не е виновна в случая. Маслов злоупотребява със слабостта на жена си, тя е по-слаба от него, както е слаб всеки деликатен човек пред простака и грубиянина.

— Чудя ви се, Саша — каза Всеволод Сергеевич, — вие все още боравите със забравени от вашето поколение понятия. Може би тъкмо затова сте попаднали тук? Открай време ли сте такъв или тук се променихте?

— По нищо не се различавам от другарите си — възрази Саша, — просто вие не ни познавате. И Ленин не е отричал вечните истини, той самият е израснал с тях. Думите му за особената класова нравственост са били предизвикани от изискванията на момента, революцията е война, а войната е жестока. Но по своята същина нашите идеи са човечни и хуманни. Онова, което за Ленин е било временно, предизвикано от жестоката необходимост, Сталин превърна във вечно, постоянно, превърна го в догма.

— Вие не сте говорили за Сталин и аз нищо не съм чул — пак се засмя Всеволод Сергеевич, — колкото до Маслов, страхувам се, че опростявате много неща. Животът е сложен и не се побира в никакви схеми, особено животът на хора като Маслов. При цялото си благородство, Саша, вие имате една мъничка слабост: от късчетата на вярата си се опитвате да слепите друг съд. Но няма да излезе нищо: късчетата се съединяват само в предишната си форма. Или ще се върнете към своята вяра, или ще я отхвърлите завинаги.

 

Пред къщата на Всеволод Сергеевич се сбогуваха.

Саша видя светлинка в прозореца, Зида го чакаше. Слезе към реката, откъдето обикновено се изкачваше към нейната къща. Но не му се отиваше. Любовта носи радост, украсява живота… Но ако живот изобщо липсва, никаква любов не може да го украси.

Добре де, ще поседи на брега, после може и да иде. Сега често се заседяваше на брега в лодката, загледан в реката, в прокараната от луната сребърна пътечка по водата.

Това, което му предлага Зида, не е изход. Тя се задоволява с малко, това говори добре за нея, но защо живее в такава дупка? Коя е тя? Натикала се е в отдалечения кът, крие се от някого или от нещо и иска и той като някоя хлебарка да се натика в дупката. Не, той няма намерение да живее живот на хлебарка. Няма да го превърнат в хлебарка.

Чу стъпки. Нима е Зида?

Лунните лъчи едва пробиваха ниско висящите облаци. Саша едва различаваше фигурите на крачещите по брега хора и едва когато те минаха съвсем наблизо, позна Маслов и Олга Степановна. Те не виждаха Саша и спряха зад накачените по колове мрежи.

— Олга, умолявам те, изслушай ме…

Саша не знаеше какво да прави. Не стана веднага, мислеше, че Маслови ще отминат, но те спряха наблизо и вече беше неудобно да покаже, че чува разговора им.

— Разбери, умолявам те — продължи Михаил Михайлович, — не мога да постъпя другояче. Остави ме, зачеркни ме от живота си, отречи се заради децата, заради себе си. Омъжи се, смени своето име и името на децата, избави се от моето име. Защо трябва да се погубвате заради мене? Не спя по цели нощи, мисля за тебе, за децата, ще те изгонят от работа, ще те заточат. Не ми причинявай тези мъки! Малко ми остава да живея, но искам да умра спокоен, трябва да знам, че ти и децата сте в безопасност.

— Боже, боже, как можеш да говориш така?!

— Мога да говоря всичко — аз съм изхвърлен от живота. Защо дойде? Как ще обясниш това там? Ще ти дам писмено съгласие за развод, ще кажеш, че си идвала специално за него. То не е нужно за развод с осъден, но не си знаела, мислела си, че е нужно, затова си дошла.

— Не аз измъчвам тебе, а ти мене — каза Олга Степановна, — да се прибираме, студено ми е.

 

Най-сетне получи писмата от къщи. И както правилно му бе предсказал Всеволод Сергеевич, отведнъж цяла връзка — осем, майка му ги беше писала всеки ден, и всичките до Богучани. Саша подреди писмата по датата на пощенското клеймо и ги прочете в този ред.

Майка му почти нищо не пишеше за себе си: „С мен всичко е наред, работя, и в работата ми всичко е наред“, за баща му изобщо не пишеше, значи съвсем я бе зарязал, за Марк нищо, сигурно не беше идвал в Москва, не пишеше за Нина и за другите приятели, значи не се отбиват да я видят, споменаваше за сестрите си, и с тях всичко било наред. Най-важното в писмата й бяха въпросите: „Как се чувствуваш, как се настани, как се храниш, какво ти трябва, пиши непременно, не се притеснявай, всичко ще ти намерим и ще ти изпратим.“ И беше ясно, че майка му живее само с мислите за него, със своята мъка и страдание. Но майка му бе устояла, не беше сломена, живееше заради него и той беше длъжен да живее заради нея, докато е жив той, ще бъде жива и тя. Не беше самотна, във всяко писмо пишеше за Варя. „Ние идвах: при тебе с Варя“ — това означаваше, че по затворите са го търсили заедно. „Когато с Варя стояхме по опашките“ — Саша разбираше по какви опашки са стояли.

Всички приятели го бяха изоставили. И само Варя, малката Варя не бе оставила майка му. Саша си я припомняше, нейното фино прозрачно лице, малайските очи, косата, подредена на спретнато бретонче над високото чело, погледа, с какъвто красивите петнайсетгодишни момичета смущават момчетата, голите й колене, на които в училище си пишела пищовите, тази малка женичка, грациозна, изящна… Спомняше си как тя стоеше на входа с хлапетии като нея, с тъмно палто с небрежно вдигната яка. Спомняше си колко се радваше, че седи в „Арбатски зимник“, спомняше си как танцуваха с нея… „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен…“ И как се притискаше до него, пускайки в ход своите простички средства за прелъстяване…

Варя единствена не е изоставила майка му, била е край нея в най-тежките дни. Именно такъв човек, устойчив и безстрашен, е нужен на майка му. Кой й е пратил тази опора? Нежност към това мъжествено девойче прониза Саша. А той й четеше нотации, гледаше на нея с очите на Нина. Колко ограничен е бил тогава!

В техния вход живееше старата Травкина с по-малката си дъщеря. По-голямата беше на Соловки, есерка ли беше, меншевичка ли, нещо такова. Никой не общуваше с Травкини. Старицата мълчаливо прекосяваше двора, слаба, изправена, с черно палто и черна старомодна шапка. Дъщеря й също мълчаливо прекосяваше двора. В живите й очи се четеше нещо жално умилкващо се, но в погледите на околните срещаше равнодушие или злорадство.

И Саша ги гледаше с неприязън — семейство на врагове.

Под също такива погледи сега минава през двора майка му, майката на врага. Но тя не е самотна, тя има Варя, Варя споделя несгодите й, облекчава страданията й.

Пощата идваше всяка седмица. Саша отнасяше вкъщи писма, понякога колет, обшит с бяло грубо платно, изпъстрено с кафеникави питки червен восък, отнасяше препоръчани пратки, стегнато увити в амбалажна хартия с жълти ивици засъхнало лепило. На пратките с четлив чертожнически шрифт бе изписано, разбира се, от Варя: „Кански окръг, Кежемски район, село Мозговая.“ Такъв беше и адресът на писмата. Саша поправяше майка си: „Не Мозговая, а Мозгова“ — но тя продължаваше да пише така, както смяташе, че е по-правилно.

За да удължи удоволствието, Саша преглеждаше писмата, прелистваше вестниците, прочиташе най-интересното, оставяше ги настрана, отваряше колета. Бисквити, бонбони, какао, сушени или консервирани плодове, все ужасно скъпи неща. Саша забраняваше на майка си да му праща продукти, но тя пак пращаше.

След като прегледаше всичко и си представеше какво удоволствие го очаква, Саша пристъпваше към самото удоволствие, към празника, очакван цяла седмица. Отново, сега вече бавно и внимателно, препрочиташе писмата. Майка му пишеше всеки ден, с продължения, като отбелязваше датите и номерираше писмата — не всички се получаваха. Във всяко писмо имаше поздрави от Варя, само поздрави, самата тя не му пишеше. Защо? И той й пращаше поздрави, а веднъж в писмото до майка си добави: „Мила Варя, благодаря ти за всичко“ — може след като прочете това, да му пише.

Щом прочетеше писмата, Саша се заемаше с вестниците, удължавайки удоволствието близо два дена, а ако имаше и списания, по цяла седмица. Вестниците бяха четени, не миришеха на прясно печатарско мастило, както миришеха в Москва, рано сутрин в павилиона на ъгъла на Арбат и „Плотников“. Понякога липсваше вестник от някоя дата, Саша потискаше в себе си яда, не биваше да се сърди на майка си — тя прави всичко за него, този яд иде от нетолерантността, сред която е израсъл. Разсеяността на майка му напомняше за техния дом, за детството — това е по-скъпо от липсващия вестник.

Спрели трамваите по Арбат, асфалтирали улицата, Саша не си представяше Арбат без трамваи. На Арбатския площад издигнали станция на метрото, дощя му се да я види с очите си… Течеше втората година от петилетката, от конвейерите слизали автомобили и трактори, високите пещи давали чугун, мартеновите — стомана, хората извършвали трудови подвизи, а край тях — безброй съдебни процеси, подсилване на репресивните органи, установено било наказание за бягство зад граница — разстрел, а за семейството на избягалия — десет години затвор, те да отговарят за престъпление, което не са извършвали. Всичко това — за укрепване властта на един човек. И този човек е символ на новия живот, символ на всичко, в което вярва народът, за което се бори, заради което страда. Значи всичко, което се върши в негово име, е справедливо?

Пристигна писмо от баща му. „Извинявай, че толкова дълго не ти писах, не можех да науча адреса ти“ — обичайният намек за глупостта на майка му — не е могла дори да съобщи точния адрес на сина си. Той не допускаше, че майка му не е знаела къде се намира Саша, бе възприел това като опит да го отдалечи от сина му — един от безбройните упреци, които Саша слушаше, откак се помнеше.

Баща му пишеше, че разбира колко голямо е нещастието, сполетяло Саша, но Саша е млад, животът е пред него, всичко ще се уреди, не бива да пада духом. Каквито и да са отношенията в тяхното семейство, а те са такива не по негова вина, той му е не само баща, но и истински и верен приятел, Саша трябва да знае това.

Саша остави писмото настрана. Обзе го тягостното чувство, което изпитваше при всеки контакт с баща си. Той никога не беше се интересувал от живота на Саша, занимаваше го само един живот — неговият собствен. И ако го тревожеше нещастието, сполетяло Саша, то само защото това нещастие бе внесло неудобства в неговия живот, бе нарушило реда в него, а редът бе същността и философията на неговия живот.

Когато Саша беше малък, той идваше в стаята му, палеше лампата, будеше го, обръщаше го на дясната страна — да се спи на лявата е вредно, човек от детинство трябва да се учи да спи правилно. Събираше учебниците и тетрадките от бюрото на Саша, подреждаше ги на спретната купчинка, всяко нещо да си знае мястото. И всичко трябва да се приготвя от вечерта, сутрин човек бърза за работа, и с тези неща трябва да се свиква от детинство. На Саша му се спеше и за да си отиде баща му по-бързо, не възразяваше, пък и безполезно беше да възразява, баща му недочуваше, искаше да му повтарят, дразнеше се, беше сигурен, че Саша нарочно говори тихо.

Редът, редът, редът! Самият той го спазваше и искаше същото от другите: вкъщи, на улицата, в работата — негодуващ, яден и агресивен педант. „Борба със загубите в производството“ — тази беше главната тема на неговата рационализаторска и изобретателска дейност. Залогът за успешно производство (той беше технолог в хранителната промишленост) е чистотата. Пак тя, чистотата, е залог за физическо и нравствено здраве, залог за порядъчност и дълголетие. Разпиленият човек не може да бъде порядъчен човек! Ред, чистота, хигиена! Плодовете, както и зеленчуците, трябва да се измиват в няколко води, после да се обелват, макар че и в кората се съдържат полезни хранителни вещества. Той белеше ябълката бавно, тъничко-тъничко, ядеше я също бавно, съсредоточено, много добре сдъвкваше храната, изяждаше всичко до троха, а и малкия Саша караше да си изяжда всичко. Нищо не бива да се разпилява, нищо не бива да остава в чинията!

Дрехите и обущата носеше с десетки години. Всяка нощ поставяше обущата си на перваза, за да се проветряват, а преди това ги лъскаше в коридора, коридорът им беше тесен, баща му с неговите обуща, четки, кутийки с вакса, с постлания на пода вестник пречеше на всички, разбираше го и предварително се подготвяше за отпор. Никой не смееше да го закача, не им се разправяше с него. Той обаче обръщаше внимание и на най-дребната немарливост на съседите. Гръмогласно, та да го чуе целият апартамент, се възмущаваше, че лампата в клозета не е угасена или че кранът на чешмата в банята не е добре затворен, всички се спотаяваха в стаите си, най сетне някой не издържаше, изскачаше в коридора, приканваше го да каже кого точно има предвид, започваше кавга с взаимни упреци и обвинения.

Този войнствуващ педантизъм, нелеп и непоносим в домашното ежедневие, беше обратната страна на уважението му към труда. Той беше добър служител, висококвалифициран специалист, обичаше работата си, притежаваше учудваща работоспособност, но не се разбираше с началството, беше във вечен конфликт с колегите си — всички са безделници, пройдохи, негодници! Не го интересуваше нищо друго освен изобретенията и рационализаторските предложения, за нищо друго не говореше. Саша го съжаляваше, търсеше контакт с него и не го намираше — общуването с баща му беше непоносимо. Когато разказваше за служебните си неприятности, той настояваше Саша да споделя омразата му към неговите врагове. Надуваше главата на Саша с безброй имена на хора, които той не познаваше и попиташе ли го „кой беше този човек?“, се ядосваше: „Нали съм ти разказвал за него още миналата година, но работите на баща ти не те интересуват!“

Даваше на Саша статиите си за литературна обработка, макар че Саша не познаваше терминологията на хранителната промишленост. Вместо да му обясни, баща му негодуваше: „Толкова ли е трудно да се запомнят елементарни неща.“ Саша не обичаше да чете работите му и това засилваше отчуждеността помежду им.

Всеки обитател на апартамента влизаше по свой начин. Галя тръшваше вратата, префучаваше по коридора, Михаил Юриевич влизаше тихо, деликатно, почти не се чуваше. А баща му раздразнено завърташе ключа в ключалката, все се намираше нещо, което да го ядоса: втората врата не била плътно притворена, та топлината от жилището изтичала към стълбището, изтривалката не била сложена където трябва. На кого може да попречи тази изтривалка! Какви хора, а!

В стаята влизаше навъсен, не поздравяваше — нали сутринта, слава богу, се бяха виждали, мрачно се оглеждаше, търсеше някаква нередност, но нищо не намираше, майката грижливо разтребваше, преди той да се прибере. Мълчаливо се събличаше, окачваше балтона си на закачалка в гардероба, сваляше сакото, обличаше кабинетната пижама, отиваше да се измие, от банята се чуваше недоволното му мърморене и най-сетне сядаше на масата, сподиряше с мрачен поглед всяко движение на майка му, гнусливо оглеждаше чинията, вилицата, лъжицата, ножа, внимателно ги избърсваше със салфетката, после мълчаливо и съсредоточено се хранеше — единственият момент, когато не правеше забележки: човек не бива да се разсейва, когато храносмила. Ако свършеше преди майка му, мрачно питаше: „Ще има ли второ? О, ще има, значи, благодаря!“ Ей така разговаряше.

И все пак — баща! Добър или лош, баща е — част от живота ти, от детството ти, от всичко онова, за което сега Саша си спомняше с тъга и нежност. Не смяташе, че баща му е жесток, жесток беше неговият егоизъм. Знаеше си само своята работа, своето здраве, своите удобства. И затова бе наказан със самота, но не разбираше истинските причини за нея, приписваше ги на хорската злоба. И това го правеше още по-самотен. Саша го съжаляваше, особено сега, когато сам изпита що е самота.

 

Изтичаше август, настъпваше кратката есен, тайгата започна да изжълтява. Денем беше топло, безветрено, нощем — студено, дори много студено, земята изсъхваше, втвърдяваше се, тук-там за изненада на Саша, кой знае защо, ставаше червена, тънка корица лед покри около бреговете недълбоката Мозгова, лед хрупаше под краката по коловозите и ровините из пътя. Вечерно време по брега на Ангара тичаха зайци, от тайгата се дочуваше тръбно бучене — започваше любовният период на лосовете. А след още една седмица тайгата отхвърли иглиците и листовината си, остана гола и мъртва. По езерата крещяха гъски, огромните им ята, разтеглени на триъгълник, отлитаха на юг. Слънцето се показваше за малко, вечерите ставаха дълги като зиме.

После по Ангара тръгна ледена каша, пощата секна, сега вече до зимата, до тръгването на шейните. Прекъсна се единствената връзка със света, с дома му, с майка му, с Варя, тя нито веднъж не му писа, но Саша чувствуваше присъствието й във всяко писмо. Без писмата, без вестниците, без милия Варин почерк на колетите му стана още по-чоглаво. Зида му носеше по нещо от кежемската библиотека, стари, вече четени книги, но от време на време се случваше и по някоя нова: „Педагогическа поема“ на Макаренко, „Човек мени кожата си“ на Бруно Ясенски, „Енергия“ на Гладков. Зида докарваше книгите с някоя попътна каруца, по-често обаче ги донасяше. Саша се ядосваше: защо ги мъкне? Тя се смееше: някой й помогнал, пък и не й тежало — две-три книги са.

Той отиваше да ги взема денем не защото бе загубил благоразумието си. Отношенията им си оставаха тайни, открито стана само познанството им. И той се държеше именно като обикновен познат: отбиваше се денем, понякога с Всеволод Сергеевич, поседяваха заедно вечер. Но когато оставаше за през нощта, както и преди, си тръгваше в зори, минаваше през задните дворове, прибираше се вкъщи откъм другия край на селото.

Зида усещаше неговото отчуждаване, охладняването му, веднъж каза:

— Недей да мислиш, че искам да те оженя за себе си. Ти сигурно си имаш някоя в Москва, а при мен идваш така, от тягост, от скука. И въпреки това аз се радвам на щастието си.

Той нежно я погали по бузата, но не възрази: всъщност тя вярно го каза, добре беше, че го разбираше. Беше права също, че той си има момиче в Москва, там той има Варя, това момиче се бе загнездило в сърцето му.

Саша не можеше да си представи как ще доживее до зимата без поща. Ама нали другите живеят, независимо дали е зима или лято, свикнали са с положението си, защо и той да не може да свикне? Всички еднакво са сполетени от тази участ, защо той да не може, да не иска да носи кръста си, както го носят останалите? Защо да не може да търпи, както търпят те?

Не желае да се примири, не може да търпи, защото всички тези понятия — смирение, търпение — винаги са му били чужди като признак на слабост. А силата според предишните му представи е на страната на други хора, той се бе равнявал по тях, към тях бе причислявал и себе си. Тук бе станало обратното: онези, на които бе гледал отвисоко, се бяха оказали по-силни от него именно защото умееха да страдат и търпят. По-рано той беше силен сред силните, бяха го изтръгнали от обичайната обстановка, бяха го лишили от средата, в която бе съществувал, и той бе разбрал, че няма на какво да се опре, че сам за себе си е нищо. А тези хора разчитат само на себе си, на собствените си сили, макар и мизерни, те са им достатъчни, за да изтърпяват безропотно всички несгоди, да живеят с надежда.

До такива безжалостни към себе си изводи стигаше Саша. И въпреки това не можеше да надвие отчаянието си — още едно доказателство за нищожността на волята му. Не мислеше за нищо освен за своето отчаяние. Селските новини, бъркотиите в районния отдел по образованието, разхайтените ученици — какво го интересуваха те? Безинтересно, чуждо, скучно…

Рано сутрин вземаше съчмалийката на хазаина и неговата лайка Жучок и отиваше в гората да бие лещарки, връщаше се по пладне, а два-три часа преди залез отиваше пак, дори не защото това време се смяташе за най-доброто за лов. Искаше да се изтощи с ходене, та някак да се отърве от проклетите мисли. Съчмалийката беше стара, но съчмите бяха добри, номер шест — най-подходящият. И Жучок беше хубаво куче, вълчи тип: заострена муцуна, дръпнати очи, в тъмното те светеха с червеникаво пламъче, остри щръкнали уши, як мускулест врат, пухкава опашка, завита на пръстен и метната на гърба. Съобразително куче, бързо подплашваше лещарката, тя излиташе на дървото, притискаше се до ствола му, ставаше почти незабележима, особено когато кацаше на ела, покрита с лишеи. Жучок я лаеше, привличаше върху себе си вниманието на птицата, Саша стреляше от около дванайсет крачки, лещарката падаше, Жучок се втурваше и се връщаше с птицата в зъбите. От всеки лов Саша занасяше на Зида по пет-шест лещарки, тя ги изпичаше в сметана, ставаха много вкусни и Саша ядеше с удоволствие, особено когато успяваше да се сдобие при Федя с малко спирт, а обикновено успяваше, защото носеше лещарки и на него.

Веднъж Федя каза на Саша:

— Много лещарки носиш, ама гледам, ходиш доста далеч в гората, внимавай да не те срещне мечка.

Саша сви рамене.

— Нещо не съм срещал мечки, сигурно са забравили вашите места.

— Ще срещнеш някоя, дето ще си ги спомни — загадъчно отговори Федя. Но Саша не обърна внимание на думите му: местните хора обичат да подкачат заточените, не ги признават за ловци.

На другия ден пак реши да тръгне за гората. Но Жучок го нямаше нито на двора, нито на улицата, а пък това куче беше свикнало всяка сутрин да ходи с него на лов, чакаше, подскачаше от нетърпение. Саша подсвирна, но не чу в отговор лай. Може би хазайката го беше взела на фермата или пък хазаинът в Кежма? Саша реши да тръгне без кучето, ловът няма да бъде толкова сполучлив, но той има точно око, ще успее да забележи накъде ще хвръкне обезпокоената лещарка.

По познатата пътечка излезе на полянката, също позната, тук се разхождаха лещарките… Под краката му шушнеше шумата, жълтеникава, суха, попукваха тънки клонки. Изпърха лещарка, кацна на едно дърво. На Саша му се счу, че наблизо изпърха още една, но не се обърна, страх го беше да не изгуби от погледа си първата. Саша я виждаше ясно, дори му се струваше, че тя го гледа с любопитство как вдига пушката, как се прицелва… Саша стреля и в същата секунда се разнесе друг изстрел, съвсем наблизо изсвири куршум… Саша отскочи зад дървото… Бяха стреляли по него, боен куршум беше, а не сачма и онова, което бе взел за излитане на втора лещарка, е било човешки стъпки.

Тези мисли префучаха в главата му за миг, той стоеше, притиснат до дървото, притаил дъх, вслушваше се в гората… Беше съвсем тихо. Саша понечи да стреля по мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът, но се сети, че е заредена само едната цев на пушката му и ако стреля сега, ще остане беззащитен. Свали пушката и внимателно започна да зарежда втората цев, патроните бяха в джоба му… Ала още щом шавна, прозвуча втори изстрел, куршумът се заби в дървото…

Саша бързо вкара втория патрон, вдигна спусъците и пак се спотаи в очакване. После чу шумолене, пукане на клони и най-сетне тропот на крака — човекът, който бе стрелял, бягаше… Всичко утихна.

Саша изчака малко, вслушваше се в гората и не смееше да излезе от убежището си. После, приведен, тръгна в посока, обратна на онази, в която бе избягал човекът, вървеше не по пътеката, а напряко, като се провираше през ниско надвисналите клони на дърветата, и излезе край Ангара. Но не слезе към брега, а стигна до селото по края на гората.

Но кой бе стрелял? Случаен скитник, за да му вземе пушката? Едва ли. Той си имаше пушка. Беше стрелял човек от тяхното село, Тимофей, да, той! Федя не току-така го бе предупредил, ето каква мечка е имал предвид. Явно Тимофей се бе хвалил, че ще отмъсти на Саша, а тук отмъщават с куршум от засада, с жребие, парче олово, с което се стреля по мечка. Нали можеше Федя да го предупреди ясно — да знаеш, Тимофей се заканва да те убие, — но не, не го предупреди, не е искал да се намесва, опасявал се е, че като научи за заканите на Тимофей, Саша ще се оплаче на властите и ще го пише свидетел. Ако Тимофей бе убил Саша, всички щяха да си премълчат. Какво ги интересува Саша? Днес е тук, утре го няма, а с Тимофей и с роднините на Тимофей има тепърва да живеят. И Федя щеше да си премълчи. И никой нямаше да се занимава с този въпрос, щяха да го отпишат като умрял, на кого му се води следствие тук, на края на света.

Чак когато се прибра и се просна на леглото, Саша разбра над каква пропаст бе стоял преди малко. Животът, който му изглеждаше несвършващ, можеше да секне в един миг: от куршум, на преобърната лодка, при изнурително придвижване към мястото на заточението, от случайна болест, и никой не ще му се притече на помощ, смъртта му няма да развълнува никого, на никого не е потрябвал, никой няма да го защити, няма на кого да се оплаче! На Алфьоров? Той ще попита: защо подозирате именно Тимофей? Ах, навремето сте го били? Не е бивало да си разваляте отношенията с местното население, и те са хора, имат си свое достойнство, свои нрави, трябва да се съобразявате с тях. И друго: имате ли право толкова да се отдалечавате от мястото на заселването си? Имате ли право да използувате огнестрелно оръжие? И от факта, че жалбата му ще остане без последствие, той ще стане още по-беззащитен, враговете му ще се почувствуват съвсем безнаказани.

Разгласяването няма да промени нищо. Той трябва да се защитава сам. Но как? Да не ходи в гората? Тимофей може да го причака на брега на Ангара или просто да го убие, когато си е вкъщи, с изстрел през прозореца. И как ще живее под вечния страх от куршум в гърба? Не му стига другото, ами и това! Каква нелепост! Сам си е виновен! Защо се сближи с Тимофей? Защо отиде с него на сенокос? Трябваше да стои по-далеч от тях, а той се отпусна, държеше се като равен с равни и Тимофей е сметнал, че търси покровителството му, страхува се от него, та е решил да се погаври! А отпорът го е вбесил, решил е да отмъсти. Човек не бива да бъде високомерен, но и не бива да се умилква на хората, хората са различни.

Привечер Саша се отби в магазинчето на Федя, почака хората да се разотидат и каза:

— Прав беше, в гората ви се въдят мечки. Федя извърна очи.

— Глей ти…

Не разпитва, разбра за каква мечка става дума.

Саша излезе от магазинчето и на минаване покрай Тимофеевата къща забави крачка. Дали да влезе? Да погледне този мръсник? Не, трябва да се въздържа, никакви необмислени постъпки.

Саша разказа тази история само на Всеволод Сергеевич и го предупреди: Зида нищо не знае.

Всеволод Сергеевич помрачня.

— Това е по-сериозно, отколкото си мислите.

— Добре го разбирам. Разбирам също, че ако ме убие, ще остане безнаказан.

— Внимавайте — посъветва го Всеволод Сергеевич, — не ходете сам в гората, искате ли да ви правя компания?

— Добре, ще видим — избегна отговора Саша.

Вкъщи попита хазаите къде е бил Жучок сутринта. Оказа се, че не са го вземали никъде.

— Рекох си, че е дошъл с вас в гората — отговори хазайката.

Ясно, било е работа на Тимофей, той е скрил някъде Жучок.

А Жучок лежеше на дървената верандичка, поглеждаше ту стопанката си, ту Саша, чувствуваше, че говорят за него. Саша го потупа по муцуната.

— Утре с тебе отиваме на лов за мечки, Жучок, готви се!

Саша намери в килера на хазаина кюлче олово, насече от него жребия. Зареди едната цев със сачми, другата с олово, нека Тимофей само опита.

Но Саша не можа да отиде в гората.

Рано сутринта, когато още беше в леглото, дойде разсилният от селсъвета, донесе му бележка:

„До задължително заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето ви се предлага да се явите в село Кежма при пълномощника на НКВД за Кежемски район В. Г. Алфьоров.“ — и подписът на Алфьоров, вече познатият подпис, без завъртулки.