Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

8.

Вече четвърти ден групата навлизаше все по-дълбоко в тайгата. Отпред каруцата, отзад селският изпълнител — сънлив младеж, яздещ на кон, с ловна пушка на гърба.

Селският изпълнител е повинност, селяните се изреждат, във всяко село конвоят се сменя. Между другите задължения на сибирския селянин открай време съществува и това. По същия начин са придружавали заточеници бащата, дядото и прадядото на младия ездач, а прапрадядо му някой друг го е придружавал по същия начин.

Това конвоиране е формално, групата се приема и предава без разписка. Истинският пазач е тайгата, тук не можеш се скри, тук от трийсет версти разстояние усещат чуждия човек. Охрана е невъзможността за нелегално съществуване във време, когато на всеки се проверяват и кътните зъби.

Случват се, и то рядко, бягства от самото място, когато заточеният вече изнемогва за свобода и хуква, накъдето му видят очите, без да мисли какво го очаква. Побягват напролет, когато пролетните аромати, еднакви по всички ширини, задавят сърцето с непреодолима тъга по родните места, или в ранна есен, когато мисълта за дългите месеци страшна сибирска зима стане непоносима. А случва се да бягат и зиме, един месец преди изтичането на присъдата: с всичките си помисли си вече вкъщи, нямаш сили да чакаш и те плаши часът, когато ще отидеш за документа, а вместо да ти дадат документ, може да ти съобщят новата присъда. И такъв зимен беглец го намират напролет под стопения сняг, затова го наричат „кокиче“.

А от етапа не бягат. Току-що са излезли от затвора, от лагера, от задушния вагон, крачат волно, свободно, багажецът е на каруцата, не можеш да си го свалиш, без да те видят. И документът е един за цялата група, избягаш ли, всички ще загазят, на всички ще припишат помагачество. Ако искаш да бягаш, бягай от селото, имай човещина.

В долчинките вече се топеше последният сняг, слънчеви лъчи проникваха през клоните отгоре, а на пътеката беше мрачно и влажно. Окършени съчки, повалени от буря дървета, изсъхнали от корен, покрити с космат сив мъх, прогнили пънове, нито храст, нито цветче, само тук там пожълтяла ланшна тревица и навсякъде следи от пепел, сякаш тук е вилнял неукротим горски пожар. Гора, несвършваща и унила, еднообразна: лиственица, лиственица, нарядко бор, кедър, ела, още по рядко бреза или трепетлика. Живот се долавяше само из короните на високите дървета, там шушнеше ветрец, обаждаха се синигери, от дърво на дърво прескачаха катерици, чоплеха шишарки. И напред ги очакваше същата плътна гора, хребети и ридове.

Около Канск селата бяха нагъсто, от всяко бързаха да ги отпратят нататък, само да не остават за нощувка. За нощувка спираха късно вечер, тръгваха рано сутрин. Псуваше стопанин, дрънчейки с резето, плачеше разбудено дете, мърмореше стопанка и хвърляше на пода дрипави постелки, че и нищо не хвърляше — спете както искате. На пода беше студено, по цяла нощ кашляше болният Карцев, скръбно въздишаше Ивашкин, замислен за жена си и децата си.

Но в тайгата селата са нарядко, преходите траеха по цял ден. В първото селище в тайгата пристигнаха по светло и най-сетне си отспаха.

Конвоирите развързаха Володя, когато групата се поотдалечи от Канск.

— Сега върви.

Той поразкърши схванатото си тяло, после леко закрачи, не се уморяваше, не се оплакваше, погледът му беше озлобен и непримирим. Имаше типично лагерническа психика: всяка дреболия може да ти струва живота, трябва да бъдеш нащрек, мигновено да вземаш решения, да не отстъпваш в нищо, от никого да не се плашиш, напротив, от тебе трябва да се боят. Беше снизходителен към Борис, към Саша, към Ивашкин — „случайните жертви на сталинския режим“, презираше Карцев, този „капитулант“, не разговаряше с него, не го забелязваше дори. Саша се чудеше на тази му способност да игнорира човек, с когото крачи рамо до рамо, спи, споделя несгоди.

Володя Квачадзе вървеше напред. Карцев, болен, запъхтян, се тътреше отзад, често спираше. Спираше и групата. Володя стоеше, без да се обръща, ядосан, задето се бавят. Обясняваше физическата слабост на Карцев с душевната му слабост, в това виждаше и причината за неговата ренегатщина. И на всеки, който изоставаше с Карцев и му помагаше при трудни преходи, гледаше с подозрение, като на шпионин от вражески лагер.

Саша харесваше храбростта на Володя, съпротивата, която той оказваше на началството, достойнството в поведението. Но Володя по никакъв начин не приемаше чужди мнения, Саша знаеше, че също има този недостатък. Още първия ден каза:

— Володя, не искам да има недоразумения помежду ни. Аз споделям линията на партията. Всеки да пази своите възгледи за себе си. Защо ни са безполезни спорове.

— Толкова по зле, нямам абсолютно никакво желание да дискутирам със сталинистки подлоги — високомерно отговори Володя, — но щом веднъж сте ме докарали тук, не можете да ми запушите устата.

Саша се усмихна.

— Не съм ви докарал аз, мен самия ме докараха.

— Своя своих не познава. Инак щяхте да ни извивате ръцете не по зле от онези в Канск.

— Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт — каза Саша.

— Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ — презрително подхвърли Квачадзе.

— Не се карайте, момчета — намеси се Борис. — Вечното нещастие на политическите е, че се карат… А криминалните са сплотени, затова администрацията не ги притиска.

— Криминалните са отрепки! — каза Володя. — Говеда, палачи. За паница леща продават другаря си. Те са главната опора на администрацията, нейни помощници. Убил жена си — осем години, че и тях им намаляват наполовина за примерно поведение. А за две подметки, изнесени от фабриката — десет години.

Тайгата ставаше все по-затънтена. Същите обрасли с гъсти гори хребети, хълмове, долчинки и височинки, птичи гласове в короните на дърветата, сумрак и влага по пътеката. Веднъж в брезовия храсталак се мярна огромен дългокрак лос и се скри сред пукащите клони.

От сутринта грееше слънце. Лъчите му не стигаха до пътеката, но все пак беше по-приятно и леко да се върви.

За почивка спряха по пладне край някакво зимовище, мъничка горска къщурка с тъмни окадени стени, без таван, без прозорци, без печка, с под от утъпкана и обгоряла пръст — зиме на него се пали огън, а пушекът излиза през един отвор на покрива. В ъгъла имаше наръч сухи съчки — на тръгване всеки оставя гориво за човека, който ще дойде след него, той може да дойде в студ, в сняг, във виелица, не ще намери вън съчки, за да си стъкне огън, и ще замръзне на пръстения под. Добрият човек оставя не само съчки, но скрива на сухо място и кутийка кибрит.

Те напалиха огън, донесоха вода от изворчето, свариха си просена каша, чай.

Груханото просо Борис бе купил снощи от селската потребителна кооперация. Продавачът му бил познат, отвори бакалницата през нощта и освен просо, му даде пакет тютюн, намери отнякъде и бутилка домашна водка, която те изпиха веднага.

Съзнанието, че го познавай дори тук, в затънтеното селце сред тайгата, че без него другарите му щяха да бъдат загубени, връщаше Борис в обичайното му състояние на активна действеност, укрепваше увереността му, че и в Богучани няма да е последният човек.

Той плащаше нощувките, храната, плащаше за всички, те нямаха пари, пари имаше Саша, но не се знаеше дали ще си намери работа. А на Борис работата в Богучани му бе осигурена. Той приличаше на началник: куртка с ревери, панталон, прибран в солидни ботуши, шлифер-дъждобран, фуражка в защитен цвят. И мек, властен глас на началство от онези, образованите, с които е трудно да се спори, тъй и тъй ще те надприказва, ами по-добре веднага да изпълниш, каквото ти нарежда.

Командуваше ги и сега, едного изпрати за вода, друг за съчки, в гората вече можеше да се намерят сухи и затова решиха да не използуват оставените в зимовището. Не изпрати никъде само Карцев. Карцев седна на едно пънче, затвори очи, подложи на слънчевия лъч бледото си страдалческо лице.

Същият магазинер им уреди с тях да тръгне, без да му е ред, един добър, услужлив и чевръст момък — през почивката им издялка лъжици от брезова кора. Той вървеше пеша, пъргав, русоляв, водеше коня за юздата. Саша, както излезе редом с него от селото, така и стигна до зимовището. Момчето му даде пушката да гръмне по една лещарка, но Саша не улучи.

— Ако срещнеш мечка и не улучиш, тогава лошо — засмя се момчето.

— А ти ходил ли си на лов за мечка?

— Ходил съм, три пъти. Хващаме мечока, както си е в бърлогата. Щом кучетата подушат звяра, отсичаме дебели върлини, ръчкаме с тях в бърлогата, той започва да се измъква, тогава стреляме. Има пък някои, ходят на лов с вила, че и само с нож, тука му викаме кинжал. Мечката е хитър звяр, на човек се хвърля направо, а на кон или добиче някакво — крадешком.

Той се усмихна, когато Саша каза, че има зверове, по-силни от мечката: лъвът, тигърът, слонът… Не повярва.

Все така усмихнат, разказа как преди година на поляната, покрай която минаваха, били убити трима заточени криминални престъпници.

— Карали ги ей така като вас, та в едно село седнали да играят карти. Нашите хора видели, че имат пари. Дошли тук, почнали да стрелят. Ония хукнали към гъсталака, нападали, снегът ги засипал, тогава беше скрипнал студ. Нашите си рекли — зверовете ще ги доизядат, тука много звяр се въди. Да, ама от района тъкмо минавал пълномощникът по доставките, та кучетата му подушили труповете. Започнаха следствие, нашите ги пратиха в Новосибирск. А там разбойниците в затвора ги изтрепали.

— И много пари ли са взели от убитите?

— Май десетина рубли.

Край огъня пак се подхвана приказка за тази история. Знаеше я Борис — разказвали му я заточените от Канск, знаеше я и Квачадзе — чул я в лагера. Убили двете момчета още през нощта, когато ги завели в затвора: вестта стигнала дотам преди тях. Килията била голяма, сговорна, така че никой не разбрал чии точно ръце свършили работата.

— Пак добре, че са им видели сметката — каза Володя, — инак са щели да ги осъдят най-много на по пет години и да ги пуснат след една — чудо голямо, убили някакви заточеници. А сега местните ще знаят: телеграфът на затвора по го бива от държавния. Щом държавата не ни защитава, ще се защитаваме сами. Друг изход няма.

— Володя — обади се Саша, — нали самият вие казахте, че криминалните не са хора! Как тъй им давате право да съдят?

— Каторгата си има свои закони, като посвикнете с тукашния живот, ще разберете — приключи Володя, — интелигентски дрънканици…

— Но защо нападате интелигенцията? И тя струва нещо — каза Саша.

Володя вдигна пръст.

— Отделни представители.

— Нали и вие сте интелигент.

— Мислите ли, че се гордея с това?

— Първият интелигент — каза Саша — е бил човекът, който е открил огъня. Естествено неговите съвременници са го убили. Един си опарил пръста, друг петата, трети участвувал в убийството просто така — да не е надигал много глава! Още през каменния век го е имало това — не надигай глава!

— На Саша — първа награда за логика — заяви Борис. — Володя, съгласен ли сте да дадем на Саша първата награда?

— Дайте му я, щом я имате — отговори Квачадзе.

Всички бяха настроени миролюбиво. Слънцето вече слизаше зад короните на дърветата, но те чувствуваха топлика му, бяха се поразхвърляли, метнали палтата и калпаците си на каруцата. Придружава ги услужливо младо момче, дава им да пострелят с пушката, не е никакъв конвоир, изобщо това пътуване не прилича на пътуване по етапен ред. За пръв път се хранят не на чужда маса, а в гората, край огън. Пукат борови клонки, мирише на смола, на загоряла каша, в чая плуват борови иглици — всичко това ти връща спомена за детството. Не беше много отдавна, когато седяха край огъня в пионерския лагер.

Карцев бе подложил болнавото си лице на слънцето, извръщаше главата си натам, накъдето се изплъзваше тесният му мъгляв лъч.

Ивашкин се съгласяваше и с Володя, и със Саша, обичаше умните разговори. Смяташе своята професия за интелигентна, особена. Припрян ли си — току станала грешка, па хайде в Сибир, дори и да не си го набирал ти. В една реч на другаря Сталин вместо „разкрием“ бяха набрали погрешно „скрием“. Шестима влязоха в затвора. Ивашкин остави вкъщи жена и три дъщери.

И момчето конвоир слушаше разговора им, усмихваше се. Хапна съвсем малко каша, да не ги подяжда.

Каруцарят все беше мрачен, не щя да яде каша, и чай не щя, дъвчеше нещо в каруцата си, после задряма, докато конят му си поотпочина и поскуба тревица. Тогава го впрегна. Отпусналите се край огъня мъже неохотно станаха. Групата потегли.

Минали не минали пет километра, не щеш ли, из върхарите на дърветата зафуча вятър, веднага се здрачи, изви се виелица, заваля сняг.

Каруцарят се разбърза, разбърза се и момчето конвоир, искаха да излязат на Чуна по светло. Снегът секна така неочаквано, както бе завалял, само покри храстите с бели калпаци и съвсем развали и без това лошия път. Трябваше да тикат каруцата. Движеха се бързо, както и преди.

Само Карцев не можеше да върви, задъхваше се, спираше и кашляше, подпрян на някое дърво.

— Карцев, качи се на каруцата — каза Саша. Но каруцарят не разреши:

— Не съм се пазарил да возя хора, конят се мъчи, няма път.

— Съвест нямаш, ей — каза Ивашкин.

Саша хвана коня за юздата.

— Спри! Карцев, качвай се!

— Не барай коня, момче! — развика се каруцарят. — Като обърна назад, ще ви научат там как ще се бунтувате!

— Я да не се караме, чичка — с началнически тон произнесе Борис и помогна на Карцев да се качи.

Наложи се да свалят от каруцата два куфара, по-леки, конвоирът ги върза за седлото си. Само Володя Квачадзе не продума, равнодушно чакаше как ще свърши всичко. За „капитулант“ не се застъпва, пък ако ще оня да мре.

 

Преминаха Чуна със сал. Той не стигаше до брега, трябваше да газят с багажа, да тикат каруцата. Съвсем се измокриха.

Селото се случи голямо, но занемарено, с разкривени, почернели къщи, с празни обори. Имаше някаква веселба, лампите в къщите бяха отрано запалени, чуваха се пиянски викове и песни, олюлявайки се, по улицата минаваха селяни, ловци от тайгата, горяни, различни по ръст и боя, неприличащи на снажните русокоси сибиряци от степната ивица. По трупите пред вратите бяха насядали моми и момци, смееха се, извикаха конвоира и му казаха, че днес е съборният им празник. Конвоирът веднага се разбърза, хукна да търси председателя, та по-скоро да се отърве от групата.

Докато чакаха председателя, при тях дойдоха местните заточени: внушителен мъж с буйна коса и бавни движения, с внимателен поглед — добре познатият на Саша от Петия дом на Съветите тип на държавник, и слаба рижава жена със строго, измъчено лице. Беше пристигнала първата група, откак що годе бе засъхнал пътят насам, и те нямаха търпение да разберат дали с нея не идват техни хора.

— Здравейте, другари!

Погледът на жената спря върху Квачадзе, в неговия тя позна свой съмишленик. Володя си каза името, то им беше познато, техните пък бяха познати на него. Прегърнаха се, разцелуваха се, а към другите изобщо не проявиха интерес. Мъжът се усмихна уж приветливо, но на никого не подаде ръка — да не би да я подаде на когото не трябва или пък на такъв, който няма да подаде своята. Жената дори не се усмихна.

Отведоха Володя със себе си. Той крачеше между двамата — висок, гъвкав, с черна ватирана дреха и торба на рамо, отговаряше на някакви техни въпроси, явно те имаха много въпроси, пощата не била идвала вече два месеца.

— Адио! — каза подире им оскърбеният Борис: Володя беше нарушил солидарност, по висша от политическата.

Дотича едромуцунест, дъвчещ в движение младеж, пиян, суетлив, облещи очи.

— Кои са туканка заточените? Тез ли? Нещо бая черни ми се гледате, руснаци ли са ви правили? Айде с мене!

Той ги отведе в някаква изоставена къща на края на селото с порутена печка, а те трябваше да се стоплят, да си изсушат дрехите, да настанят болния Карцев на топло. Но докато разглеждаха това отдавна напуснато жилище, от муцунестия вече и следа нямаше. Беше заминал и каруцарят, като бе захвърлил багажа им на земята.

— Ще натиснем местните власти — каза Борис, — тръгвайте, Ивашкин!

— Че къде да вървим? Селото празнува.

— Ще говоря аз, а вие ще ми помогнете да домъкнем лапачката — успокои го Борис.

Тръгнаха. Саша извади от куфара чифт чисто бельо, вълнени чорапи, риза, подаде ги на Карцев.

— Преоблечете се.

Саша остана поразен от неговата мършавост. Кожа, опъната върху кокали, остри колена, безплътни нозе, дълги, безсилно увиснали ръце, ключици, щръкнали като чокани от подрязани криле.

— Станали сте кожа и кости от тая гладна стачка — каза Саша.

— Храниха ме със сонда, принудително — Карцев несръчно напъхваше ризата в дългите гащи, — после ме прехвърлиха на болнично, наливаха ме с мляко. Рязах си вените, та загубих много кръв.

Очите му трескаво блестяха, лицето му се покриваше с червени петна, сигурно имаше температура, но нямаха термометър, пък и защо да я мерят, утре от всяко положение трябваше да продължат пътя си. Най-сетне той се преоблече, уви се в памучното одеяло на Саша, седна на пейката, облегна се на стената, затвори очи.

— Защо сте си рязали вените? — попита Саша.

Карцев не отговори, не го чу, може да беше задрямал.

Саша разгледа печката. От огнището и под него стърчаха телове, някой вече беше задигнал вратичките. Саша понечи да я запали, но се отказа: може Борис да намери друго помещение.

Борис и Ивашкин донесоха самун хляб и кана от брезова кора, пълна със сметана, нищо друго не можали да намерят. И по-свястно помещение не издействували — всички били пияни, с кого да разговарят, никой не ги пуска за нощувка.

Ивашкин намери на двора някакво дръвце, нацепи го на трески, но те гаснеха, само дето напразно си хабиха кибрита.

Така, на тъмно, ядоха сметана с хляб.

— По-добре студена, отколкото никаква вечеря — заяви Борис.

Карцев не пожела да вечеря, помоли за вода. Вода нямаше.

— Ще ида при приятелите на Володя, дано го вземат за тази нощ — каза Саша.

Борис със съмнение поклати глава.

— Няма да го вземат. Впрочем можем да опитаме. Ще дойда с вас.

— Защо?

— Цялото село е пияно до козирката, а тези момци по трупите са настроени агресивно.

Навън беше по-светло, отколкото в къщата, в безоблачното небе висеше пълна луна. По трупите все така седяха моми и момци. Един от младежите, очевидно местният зевзек, разказваше нещо смешно, размахваше ръце, отговаряха му взривове от смях. Щом видя Саша и Борис, той им подвикна:

— Ей, клетници забравени, елате тука!

— Не им обръщайте внимание — тихо издума Борис.

— Но защо? — Саша тръгна към трупите. — Какво искате?

— Кво така се мотате по улиците? Моми ли търсите? А тояга да искате случайно?

На трупите седеше младичкият конвоир, мълчаливо се усмихваше. Но беше очевидно: ако започнат да ги бият, той пак така ще се усмихва.

Саша се обърна към Борис:

— Защо пък не. Я вижте какви красиви момичета имат.

— Красиви са, ама не са за вас! — изкрещя момъкът.

— Само за тебе ли са? — позасмя се Саша. — Ами ще смогнеш ли?

На трупите се засмяха.

— А де, а де — намеси се друг момък, — ти, таковата, недей много да…

— Таковата, онаковата — имитира го Саша, — ах, твойта…

Саша извъртя такава псувня, че всеки от хамалите, с които бе работил в химическия завод, би му завидял.

И си продължи пътя.

— Не е хубаво да се закачате, момчета, трябва да бъдете по-сериозни — наставнически добави Борис и последва Саша.

По пътя му каза:

— Ако не ви убият тук, дълго ще живеете. Бива ви да внушавате едно-друго.

 

Вратата на къщата не беше заключена. Володя, мъжът и жената седяха край масата. Гореше газена лампа.

— Това са Панкратов и Соловейчик — каза Володя, — говорих ви за тях.

Явно беше говорил нещо хубаво, защото мъжът се усмихна.

— Седнете, другари, пийнете чай с нас.

— Благодаря!

Саша не седна, обърна се към Володя.

— Какво ще правим с Карцев?

— Че какво трябва да го правя аз?

— Ти очевидно смяташ да нощуваш тук. Защо не отстъпиш мястото си?

Вместо Володя отговори мъжът:

— До известна степен аз решавам кой ще нощува при мен.

— Може би знаете у кого можем да се настаним за една нощ? — попита Борис.

— Тук никой не приема транзитни. Болни пък съвсем. Жената се обърна към Володя:

— Кога за последен път видяхте Илин? Вече на улицата Саша, огорчен, каза:

— А вие разправяте, че ме бивало да внушавам.

— Драги мой — отговори Борис, — тук действуват политически страсти, а те са най-фанатичните.