Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (55)

5.

Сталин седеше на верандата на вилата в Сочи, в плетено кресло, обърнал лицето си към слънцето. Обичаше Сочи — то бе негова рожба, обичаше лятото на юг, нищо че лекарите му препоръчваха юг само есенно време. Но какво знаят лекарите? Той и като дете обичаше това време, обичаше да се катери по развалините на Горис-Цихе, древната крепост на хълма, построена от византийските императори. Там падна и си повреди ръката. Сочи му напомняше за Гори, макар че в Гори няма море и такава растителност. На масичката пред Сталин лежаха няколко книги: Соловьов, Ключевски, Покровски, тук бяха и представените от референтите му „Забележки върху конспекта на учебника по история на СССР“. Тази работа се ръководеше от Жданов.

Това беше НЕГОВ избор. Тази година той взе Жданов от Горки и го направи секретар на ЦК. Не защото Жданов се справяше успешно с ръководството на края, със строителството на Горковския автомобилен завод. И други секретари на областни комитети се справят с работата си. И не защото Жданов беше само на трийсет и осем години, и другите секретари не са престарели: Хрушчов, Варейкис, Ейхе са по на четирийсет, Хатаевич е на четирийсет и една, Кабаков — на четирийсет и три… Но Жданов е интелигентен човек, разбира от литература и изкуство. Не е интелигент от типа на всезнаещия Луначарски, не се надува с образоваността си, не се изфуква с чужди думи, не претендира за ролята на теоретик като Бухарин, но е интелигент. Един интелигентен човек е нужен в ръководството. Жданов е подходящ. Явно добре подготвя първото значително мероприятие, което му е възложено — създаването на Съюз на писателите. Предстоящият конгрес ще бъде повратна точка в отношенията между партията и интелигенцията: писателите са основният отряд на интелигенцията, винаги са претендирали, че са духовни водачи на народа.

В борбата за власт Ленин се опираше на интелигенцията. Това беше правилно: интелигенцията е извечният носител на инакомислието, инакомислието е добро оръжие в борбата за власт. Но когато властта е извоювана, не бива да се опираме на интелигенцията — оръдие на властта е не инакомислието, а единомислието. РАПП^[23] и другите групички разделят интелигенцията, обричат я на разномислие. Необходима е организация, способна да осигури единомислие, такава организация ще стане Съюзът на писателите.

Горки е подходяща фигура за обединяване на писателите. По същината си той е ляв социалдемократ, силно клонящ към дребнобуржоазния либерализъм. Ленин много се занимава с него, и с право. Горки е голямо име, свързан е с големи западни писатели. Той не приема много неща у нас. Но животът в емиграция му показа, че там, в чужбина, няма перспективи. Истинският писател трябва да живее и да умре в родината си. Виктор Юго е можел да дочака падането на Наполеон Трети, защото онова, което е пишел зад граница, се е издавало във Франция. Руските емигранти не се издават у нас и няма да се издават, лудорията с Аркадий Аверченко няма да се повтори. Бунин. Какво постигна той? Нобелова награда на шейсет и три годишна възраст — какво от това? Кой чете Бунин? Ще умре забравен в Париж, те всичките ще умрат там, никой няма да остане в руската литература. Горки иска да остане, иска да има паметници в родината си. Разбираемо е. И той ще получи паметниците си. И събрани съчинения ще получи. Хонорари в чужда валута също. Самият той сега е валута, уважават го и западните, и нашите писатели, дори бившите „Серапионови братя“ — Федин, Тихонов, те са истински писатели, талантливи, опитни, те трябва на първо място да служат на делото на социализма. А РАПП ги изтиква от литературата, изтегля на преден план „пролетарските“ стихоплетци. Какво ще постигнеш с тези стихоплетци? Какъв литературен паметник ще оставят те на НЕГОВАТА епоха? Демян Бедни? От Демян ще остане само библиотеката му, разправят, имал хубава библиотека. Маяковски е способен човек, трябва да използуваме стиховете му, но това е по-скоро политика.

Навремето и ТОЙ пописваше. Като семинарист занесе на Иля Чавчавадзе, редактора на „Иверия“, стихотворението си „Дила“ — „Утро“, под псевдонима Сосело, на семинаристите беше забранено да подписват стихове със собствените си имена. Тогава Чавчавадзе публикува пет-шест негови стихотворения, спомени за Гори, за баща му, за пътя към Атени, за бащините му гуляи с приятели. ТОЙ не написа нищо друго — стиховете не бяха съдба за него. Хубави ли бяха онези, които написа? Никога не бе ги препрочитал. И все пак Чавчавадзе хвалеше неговото „Утро“…

Цвят разтвори розата и нежно теменугата прегърна.

И високо в облаците чучулигата запя…

А двайсет години по-късно, през 1916 година, в грузинския учебник на Якоб Гогебашвили за началните училища бе отпечатано „Утро“, пак под псевдонима Сосело. Щом двайсет години след първата публикация Якоб Гогебашвили го бе избрал за учебника, значи в него е имало нещо, имало е някаква стойност. И все пак той не е роден за поезия, поетът не може да бъде борец — поезията размеква душата. Журналистиката става за борба, перото му добре служеше на Революцията. Той пишеше много, под различни псевдоними: Давид, Намерадзе, Чижиков, Иванович, Бесошвили, Като, Коба… Коба стана и негово партийно нелегално име, то му харесваше. Коба се казваше благородният герой от романа на Казбеги „Отцеубиецът“. Но това име стана известно на полицията, вече не можеше да подписва статиите си с него, затова се върна към други, различни псевдоними — К. Стефин, К. Сталин, К. Солин — докато най-сетне, май през януари 1913 година, във вестник „Социалдемократ“ се подписа Й. Сталин. Й това е името, под което днес го познава цял свят.

Той престана да пише стихове, не стана писател, но обичаше да чете, много четеше. Вече не си спомняше своите юношески увлечения, те се смесиха с по-късни — четеше и в затвори, и на заточение, професията на революционера предоставя достатъчно време за четене, нещо повече, задължава те да четеш.

Духовната семинария даваше образование в обема на една класическа гимназия. Изучаваше се латински, гръцки, староеврейски, френски, английски, немски. Но ТОЙ трудно усвояваше чуждите езици и когато беше на заточение, пак не учеше езици, чисто губене на време! Виж, руски научи добре, в семинарията се преподаваше на руски, а той учи там пет години. Само грузинският акцент му остана от детството, той не се и опитваше да се избави от него. Акцентът не е най-важното. Знаем ги и руснаците: не ги бива да сложат правилно една запетая, едно ударение.

Второстепенни, посредствени писатели не четеше — за какво? Четеше класиците, необходимо е за един руски революционер… Гогол, Салтиков-Шчедрин, Чехов, Горки — те можеха да влязат в работа в борбата с властта, в дискусии ги използуваха и опонентите — трябва да се знаят! Не обичаше и не четеше селските писатели, разните там Златовратски, Левитов, Каронин, че и Некрасов, Никитин и Суриков — те жалеха селянина, а самият селянин никого не жали — ТОЙ знае това добре, изпитал го е на гърба си.

Толстой е голям творец, но не е разбирал същината на властта, идеализирал е човека, поучавал е, напътствувал е и така е принизявал художествената си сила. „Огледало на руската революция“ — какво ли няма да кажеш, за да угодиш на интелигентните либерали! И Достоевски не е никакъв философ, и той като Толстой не е схващал добре механиката на обществената и държавната уредба. Но за разлика от Толстой, не е идеализирал човека, разбирал е неговата нищожност, подлата му същина, проповядвал е идеята за страданието, а идеята за страданието е мощно средство за въздействие върху хората, църквата го използува умело. Само дето Достоевски е писал скучно, лошо е писал, нехудожествено.

Най-великият руски писател е Пушкин! Всичко е разбирал, за всичко се е досещал, всичко е умеел. Да вземеш само образа на Петър — какво проникновение! „Русия със ръка железна ти сам възправи отведнъж!“^[24]. Връх на творчеството му е „Борис Годунов“: „Глупав е народът ни и лековерен, радва се на чудеса и новини; виждат в Годунов болярите само равния на себе си… Ако ти си твърд и хитър…“ Точно казано! „Глупав и лековерен“ — ето същината на народа… „Хитрост и твърдост“ — ето същината на НЕГОВАТА власт. „Виждат само равния на себе си“ — това е същината на НЕГОВИТЕ противници. „Борис Годунов“ го порази още на младини, порази го образът на Отрепиев… „Беглец разпопен, а на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави…“^[25]. Може би беше чел Пушкин в семинарията. Пушкин беше включен в програмата, но истински той прочете „Борис Годунов“ по-късно, във физическата обсерватория, където работеше като статистик, след като го изключиха от семинарията. Сега пишат, че е бил изключен от семинарията за пропагандиране на марксизма, той самият навремето бе писал в една анкета: „Изхвърлиха ме от Тифлиската духовна семинария за пропагандиране на марксизма.“ Друга беше причината — не беше внесъл таксата, макар че майка му всеки месец му пращаше парите, получавани от Егнатошвили. Но той не искаше да завърши духовната семинария, не възнамеряваше да става свещеник, по онова време вече беше свързан с марксисткия кръжок. Инак версията, че е изключен за пропагандиране на марксизма, е правилна версия, тя служи добре за оформянето на образа на вожда и следователно служи на революцията.

Именно във физическата обсерватория той препрочете „Борис Годунов“… „Беглец разпопен… А на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави.“ И той тогава беше на 20 години, и той една година преди да завърши семинарията се отказа от духовната кариера, и той е нисък на ръст, с широки гърди, и косата му е възрижава, едната му ръка е трудноподвижна. Той вече не беше хлапе, безплоден мечтател, разбира се, не правеше никаква аналогия между себе си и Отрепиев, пък и този неудачник не го привличаше. И все пак външната прилика го порази. Порази го и прозрението на Пушкин за причината на несполуките на Отрепиев: бъбрив — издал огромната си тайна на една вятърничава полякиня, наивен и с будна съвест, измъчвал се е от средствата, към които трябва да прибягва всеки политик. „За Москва ще кажа пътя таен на вразите…“ Авантюрист-романтик, но не и политик! Всичко е имало в него: воля, честолюбие, храброст, плам, стремеж към победата, но и пълна неспособност да я укрепи, да се възползува от плодовете й. Да стигнеш до висшата власт и да не я удържиш — такава е съдбата на пишман-политиците, да удържиш властта е по-трудно, отколкото да я вземеш. Отрепиев не я е удържал. Това не би се случило, ако след възцаряването си в Москва Дмитрий бе повторил поне една десета от онова, което е вършил царят, за чийто син се е обявил.

Впрочем той мисли така сега, а как е мислил тогава, не си спомня. Ясно си спомня само как го порази външната прилика. Порази го съдбата на избягалия калугер, възнесен до върховете на светската власт. С времето този образ бе избледнял в паметта му, изместен от други исторически личности, завладели въображението му. И все пак нейде в недрата на мозъка му този образ бе съществувал. Дали не бе изплувал неосъзнато, когато срещна в Баку Софя Леонардовна Петровская, потомствената полска аристократка? Той й харесваше — пролетарски нелегален революционер, карбонар, с оръфан панталон, небръснат, мрачен, затворен, волеви и силен. Веднъж отиде в дома и, не я намери и когато отиде следващия път, тя със смях му каза:

— Съседското момиченце ми казва: Софя Леонардовна, търси ви някакъв страшен чичко.

Тогава той се позасмя, но остана доволен от характеристиката — искаше да се страхуват от него.

Софя беше деликатна жена с мек характер, грижеше се за него, всъщност тя беше най-голямата любов в живота му. Съчувствуваше на есерите, но никога не спореше с него, в нея я нямаше непримиримостта на партийните функционерки, не му натрапваше мненията си, напротив, отбягваше политическите спорове, виждаше, че всяко несъгласие го дразни. И не го дразнеше, беше единствената жена, която не го дразнеше. Ала отношенията им не продължиха много… Тя почина от туберкулоза.

Разбира се, той не е Отрепиев, тя не е Марина Мнишек. И все пак сега той допуска, че първите подбуждащи мотиви се бяха породили в него именно от тези образи, дремали нейде в далечните кътчета на мозъка му: полска аристократка и неизвестен, незавършил свещеник, нелегален, с още неясни, но амбициозни планове.

Един септември погребваха на Шиховското гробище Ханлар Сафаралиев, работник от нефтодобива, убит от черносотниците. Състоя се грандиозна демонстрация, ревяха заводските сирени, в колоната крачеше ТОЙ, крачеха Шаумян, Енукидзе, Азизбеков, Орджоникидзе, Джапаридзе, Фиолетов. ТОЙ държа реч, там беше и Соня. А половин година по-късно погребаха и нея на същото гробище. Нямаше демонстрация, не ревяха заводските сирени. Ковчега придружаваха съседки, познати поляци. Спуснаха я в ямата, засипаха я с пръст и си отидоха. А той остана, не искаше да се връща с непознати хора, нямаше за какво да разговаря с тях. Остана, приседна до прясната могилка.

Скалистият нос Шихово се вклиняваше дълбоко в морето, извисяваше се над Биби Ейбат, набучкан с безброй нефтени кули. Около тях не се виждаха работници, но кобилиците се движеха нагоре-надолу, извличаха нефт. Пролетта едва започваше, но слънцето вече грееше силно. ТОЙ седеше сам на хълма, на скалистия нос Шихово, на брега на Каспийско море, гледаше залива, безбройните нефтени кули. Бе погребал Соня, единствената жена, която ценеше, но мъката му не бе всепоглъщаща. Той бе минал през затвори — и през Батумския, и през Кутаиския — и през заточение в Източен Сибир, беше избягал от заточение, бяха си отишли неговите съратници от „Месами Даси“, в затвора бе умрял Кецховели, умрял бе и Цулукидзе. Всички си отиват и ще си отидат, човешкият живот е само миг в този кръговрат. Има само днес — и то е миг, но за революционера е миг истински живот. Само революционерът и властникът разбират нищожността на човешкия живот, но само властникът има право да щади себе си. Собственият живот не струва нищо, докато се бориш за власт, но след като човек я завладее, животът му се превръща в награда за победителя. Сега ТОЙ е победител, ще съумее да запази живота си, защото ще съумее да запази властта си.

Всички революционери рискуват живота си. И той рискуваше, но беше предпазлив. Когато пристигаше в Баку, слизаше на Баладжари и отиваше до града пеша по морския бряг, покрай нефтените кули. Умореше ли се, присядаше на пътечката, както сега, обръщаше лице към слънцето, гледаше надолу към пътя, към кулите, към морето.

Какво ръководи революционера, какво го води по трънливия път? Идеята? Идеите завладяват много хора, но нима всички стават революционери? Човеколюбието? Човеколюбието е черта на мухльовците, баптистите и толстоистите. Не! Идеята е само повод за революционера. Всеобщо щастие, равенство и братство, ново общество, социализъм, комунизъм — това са лозунги, които вдигат масата на борба. Революционерът — това е характер, протест срещу унижението, самоутвърждаване. Него пет пъти го арестуваха, заточваха го, той бягаше от заточение, криеше се, не си дояждаше, не си доспиваше — за какво? Заради селяните, дето не щат да знаят нищо освен своя оборски тор? Заради „пролетариата“, тези работари? В Баку той често нощуваше в работническите общежития на Ротшилд в Баилово, хубаво се нагледа на „работническата класа“. В онзи бакински период вече беше виден партиен деец, лидер на болшевизма в Баку. Всеки опит да се оспори това е обречен на неуспех. Той ще съумее да пресече тези опити. Сталин стана от креслото; някъде над главата му летеше пчела, бръмчеше ли, бръмчеше досами ухото му. Сталин я отпъди, тя отлетя, кацна на масата, запълзя към пепелника, смачка я с тома на Ключевски.

— Подлост — каза на грузински, — подлост! — Отново се намести в креслото и мислено се върна към онези времена, към подлата брошура на Авел Енукидзе.

На Енукидзе, не щеш ли, му бе хрумнало да разкаже в тази брошура за тайната печатница, която работеше в Баку под нелегалното име „Нина“.

Печатницата бе подчинена на Ленин, кореспонденцията се водеше чрез Крупская, непосредствената работа ръководеха Красин, Енукидзе и Кецховели. Нито един човек освен тях, както пише Авел, не знаеше за нея, следователно не знаеше и ТОЙ, Сталин. На НЕГО, на Сталин, дори не бяха казали за печатницата.

Какво е ръководило Красин, този електроинженер на служба при Ротшилдовци и Манташевци, е ясно: Ленин му е заповядал да спазва максимална конспирация. ТОЙ не му се сърди: Красин отдавна умря. Умря и Кецховели. Пък и не тази малка печатница решаваше съдбата на революцията. Така стоеше въпросът тогава.

Другояче стои въпросът сега. Той не се нуждае от бакински, тифлиски, задкавказки лаври. Нужна му е истинска история на партията, а истинска история на партията е само онази история, която служи на интересите и авторитета на нейното ръководство.

Ако ТОЙ не е знаел за съществуването на нелегална печатница в Баку, под носа му, как може сега да се твърди, че ТОЙ е ръководил партията в Русия? Ако ТОЙ е ръководил партията, значи не може да не е знаел за съществуването на печатницата. Да се отрича това значи да се отрича неговата роля на пръв Ленинов помощник. Нима другарят Авел Енукидзе не разбира това? Не може да не го разбира. Защо тогава е издал брошура, от която личи, че другарят Сталин не е имал нищо общо с печатницата „Нина“? Защо е било нужно това на другаря Енукидзе? Какво така изведнъж го привлече историята? И на този човек той довери Кремъл, довери му живота си! Защо в комендатурата на Кремъл има толкова стари членове на партията? По такъв принцип ли се избира охрана? Ако за един охранник охраната е политическа задача, такъв охранник е несигурен: политическите възгледи се променят. Дори личната симпатия е несигурна работа: от симпатията до антипатията има една крачка. Охранникът трябва да бъде предан на стопанина си като вълкодава — ето това е истински страж. Той знае само едно: за най-дребното провинение, за най-нищожното недоглеждане ще бъде лишен от живота си с все благата и привилегиите. Ето така трябва да се подбира неговата охрана. А другарят Енукидзе държи за комендант на Кремъл Петерсон, бившия началник на влака на Троцки, човек на Троцки. Да не готвят дворцов преврат?! Енукидзе е с тях, това личи от нищожната му брошурка, чрез нея той се разобличи сам!

Тази подла провокационна брошура трябва да се направи на пух и прах. Авел, разбира се, ще започне да отрича, да плаче, да се кае, а каещият се човек е политически свършен човек. След всичко това вече никой освен близките и роднините му не се интересува дали той съществува физически. Роднините и близките ще го преживеят някак.

На кого да възложи да пише за тази брошура? Най-добре на някого от старите бакинци. Но кой остана от старите бакинци?

Орджоникидзе живя в Баку, работеше в Балахнински район, в нефтеното предприятие на Шамси Асадулаев — фелдшер в амбулаторията, малка къща в покрайнините на Рамани. ТОЙ добре си спомня тази къща: две стаи, в едната Серго живееше, а в другата приемаше болните. Хубава квартира за явки беше, удобна, кой ли не ходи при фелдшера. Там Серго работи около година, после идваше в Баку от време на време. Истински свидетел, хубав свидетел, но ще се извини със заетостта си, при това е приятел на Авел Енукидзе, как ще свидетелствува срещу приятеля си.

Вишински? Абсолютен негодник. Цял живот беше меншевик, то се знае, като меншевик може да не вършиш работа, само да говориш високопарно. През 1908 година в Народния дом в Балахани организираха съд срещу бакинските зубатовци — Шендрикови. Кой им беше защитник? Вишински. За една нощ говори пет пъти, така се опиваше от ораторското си изкуство този демагог, формалист! През лятото на седемнайсета се озова в Москва, бе началник на Арбатската милиция, тогава накачи но стените заповед за издирване и арестуване на Ленин, хем я беше подписал със собственото си име, тоя глупак: „А. Вишински“. След Октомврийския преврат измоли ТОЙ да го приеме, разкайва се, плака. Но нито с думичка не припомни как в Баиловския затвор делеше с него колетите си, там бяха в една килия. Разбираше с КОГО разговаря, разбираше, че ТОЙ не би му простил такова напомняне, че в замяна на онези жалки колетчета получава живота си. През 1920 година ТОЙ му помогна да влезе в партията, през 1925-а — да стане ректор на Московския университет, през 1931-а — прокурор на РСФСР, сега Вишински е заместник на генералния прокурор на СССР, но не става за свидетел по бакинските работи — в партията го презират.

Остава Киров. Преди революцията не е ходил в Баку, но след революцията пет години ръководи Азербайджан, имаше достъп до всички архиви, добре изучи историята на бакинската партийна организация, буден човек е, има тежест. Тъкмо той би могъл да отговори на брошурата на Енукидзе, с авторитета си да опровергае ненужната на партията версия и обратното, да подкрепи версията, укрепваща авторитета на партийното ръководство. На думи той превъзнася другаря Сталин — думите не са достатъчни. Именно затова извика Киров в Сочи, да поработи пред очите му, да покаже какво представлява сега. Тримата ще бъдат добра компания. Например и тримата обичат музиката: той просто я обича, Жданов дори свири на пиано, Киров е едва ли не меломан, ходи на опера и не сяда в правителствената ложа, а в партера — на всичко отгоре е и демократ! Винаги е мечтал да прилича на интелигент, на младини е участвувал в студентски любителски спектакли, макар че е учил в занаятчийско училище. Той беше виждал някъде негова снимка, дали у Серго, дали пък у самия Киров, жена му, Маркус, как ли се казваше, Мария Лвовна, му я показа: момче с униформена куртка с копчета, с униформена фуражка с кокарда, на кокардата — кръстосани чук и гаечен ключ — емблемата на занаятчийското училище. Но за хора, дето не са наясно, изглежда като гимназиална, дори като студентска униформа.

Да, ама не щеше да дойде! Оправдаваше се с болестта си, лекарите му препоръчвали Минералнте води. Какво ти е? Киселини… Че то кой няма киселини, това киселините болест ли са, ела тук, ще те излекуваме, ще поработиш с нас. „Какво разбирам аз от история…“ „Ами ние какво разбираме? Но работим, и ти поработи с нас.“

Да поживее тук, да му се повърти пред очите, всъщност никога не са живели заедно. Преди революцията изобщо не са се срещали, два-три пъти се видяха по време на Гражданската война. По-тясна връзка възникна помежду им, когато Киров оглави азербайджанската партийна организация, тогава идваше в Москва на партийни конгреси, на пленуми на ЦК, просто по работа. Правеше благоприятно впечатление, Орджоникидзе даваше за него добри отзиви, в чужбина не е ходил, не е емигрирал, кадрови партиен деец, непримирим противник на Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, макар че с последния поддържаше дружески отношения. Той го издигаше. На Десетия конгрес — кандидат-член на ЦК, на Дванайсетия — член на ЦК, през трийсета година го включи в Политбюро. Той го изпрати в Ленинград, повери му събарянето на тази вечна крепост на фрондьорството, високомерието и опозицията. Той не оправда надеждите. Не надви града, а напротив, оглави го, завоюва си евтина популярност, сега се стреми към всесъюзна популярност, в противовес на другаря Сталин иска да изглежда умерен, добър, великодушен. Изказа се в Политбюро срещу екзекутирането на Рютин, после срещу екзекутирането на Смирнов, Толмачов, Ейсмонт. Повлече подире си и други членове на Политбюро. Дори Молотов и Ворошилов се колебаеха. Единствен Лазар беше категорично за разстрел.

Великодушието на победените е опасно: врагът никога не ще повярва в твоето великодушие, ще го смята за политическа маневра и при първа възможност ще те нападне. Само наивник може да разсъждава другояче. Киров е опасен идеалист, изисква материални блага за работническата класа, не разбира, че материално осигуреният човек не е способен на жертви, на ентусиазъм, превръща се в дребен буржоа, в еснаф. Само страданията пробуждат най-великата народна енергия, тя може да бъде насочена и към разрушение, и към съзидание. Човешкото страдание води към бога — върху този основен постулат на християнската религия народът е бил възпитаван цели векове, той е влязъл в плътта и кръвта му и ние трябва да го използуваме. Социализмът е земен рай, по-привлекателен от митичния рай на небесата, макар че и за неговото постигане трябва да се премине през страдания. Но народът, разбира се, трябва да бъде убеден, че страданията му са временни, че служат за постигането на великата цел, че върховната власт познава нуждите му, грижи се за него, защитава го от бюрократите, каквито и постове да заемат те. Върховната власт е ВСЕЗНАЕЩА, ВСЕВИЖДАЩА и ВСЕМОГЪЩА.

За какво мислеше вчера в тази връзка? За снабдяването на населението? За отменянето на купоните за продукти? Но това е решен въпрос, от първи януари купоните се отменят. Та за какво мислеше все пак? Аха! Вчера мислеше за разговора си с градинари, естонеца Арво Иванович. Арво Иванович бе взет в правителствената вила от почивната станция „Ворошилов“, той е местен човек и както му бяха докладвали, човек абсолютно проверен, женен за рускиня, цял живот е живял в Сочи, слави се като най-добър овощар. Сталин не беше срещал естонци в Кавказ, макар да знаеше, че в началото на века от Прибалтика в Сухумски окръг са се преселили няколкостотин естонци и на Черноморското крайбрежие са се появили три-четири естонски села, естонците имат същия поминък като местните жители: овощарство, скотовъдство, само че техният добитък е по-едър от местния. Виж, че естонци са се преселили и в Сочи, това не знаеше. Арво Иванович изглеждаше петдесетинагодишен, беше набит, скулест, със светлокестенява коса и светли очи, обличаше се като всички естонци, с жилетка и винтяга, но кавказките си шалвари напъхваше в чувяки^[26]. Руски говореше с акцент, понякога смешно изопачаваше думите. Вчера подрязваше цветята, Сталин следеше работата му, и той обичаше цветята. Арво Иванович нещо мрачно си мърмореше и Сталин го попита от какво е недоволен. Арво Иванович отговори, че в магазина ударили жена му в кантара и на туй отгоре й взели повече пари. Вечерта Сталин каза на началника на охраната: с жената на Арво Иванович постъпили така и така в магазина. Предайте на секретаря на Градския комитет: виновните да бъдат строго наказани.

Руският търговец открай време си е мошеник, мошеник е останал и днешният магазинер. След закона от 7 август ги е страх да крадат от държавата, сега крадат от населението. Народът вижда това, но нищо не може да стори. Значи вместо народа нещо трябва да направи ТОЙ. ТОЙ не ходи по магазините, но добре познава нуждите и страданията на своя народ. Сталин стана и от верандата влезе в стаята. Там зад голямото секретарско бюро седеше Товстуха. Той го взе в Сочи. Тук работят учени историци, трябва да имат подръка интелигента Товстуха, заместник-директора на ИМЕЛ^[27], той знае история и разбира от каква история се нуждае сега партията. Колкото до текущите работи, и Товстуха се оправя с тях — дълги години е бил негов секретар. При това е бил болен от туберкулоза, да се попече на слънце, я какъв е слаб, прегърбен, покашлюва, гледа изпод вежди, лекарите му докладваха — няма да изкара дълго. Жалко, верен човек е!

— Пригответе проекторешение на ЦК — каза Сталин. — За борба с удрянето в кантара на купувачите… Не… на потребителите… И за маменето в сметките… По-точно така: против нарушаването на цените на дребно в търговията. Трябва да се подберат факти, да се посочи, че това противоречи на грижите на партията за широкия потребител. За тези факти да се наложи мъмрене на народния комисар по търговията Микоян, на председателя на Центросоюз^[28]. Зеленски, на председателя на ВЦСПС3^[29]. Шверник — профсъюзите също трябва да следят трудещите се да не бъдат мамени и оскърбявани. Постановлението трябва да бъде строго. ЦИК да издаде указ: за мамене на купувачите — десет години!

— Подбирането на факти ще отнеме време.

— Тогава напишете просто така: В ЦК постъпиха… Не! ЦК има на разположение факти. Така напишете.

Сталин се върна на верандата и пак седна в креслото, обърна лице към слънцето, отново се замисли за Киров. Наричат го наследник. А нали ТОЙ е по-голям от Киров само със седем години, за какво наследяване може да става дума? Не се знае кой ще умре по-рано, кавказците живеят дълго. Значи имат предвид наследяване не след смъртта МУ, а преди нея. Няма да дочакат. Конвент, какъвто е изпратил на гилотината Робеспиер, не му е нужен. Робеспиер е направил фатална грешка, като е запазил конвента. Наполеон е разформировал конвента и добре е сторил, затова Наполеон е велик човек, а Робеспиер, независимо от цялата си жестокост, си остава един бъбрив адвокат.

При едно от идванията на Киров в Москва се събраха у Орджоникидзе. Бяха той, Серго, Киров, Ворошилов, Микоян, Каганович също, макар че Серго не беше го поканил. Не можеше да го понася. Но ТОЙ каза: Хайде, Лазаре, Серго ни кани на вечеря. Вече не си спомня по какъв повод Киров спомена, че е обичал математиката, физиката, химията, че е завършил занаятчийското училище с награда, после е постъпил в подготвителните курсове към Томския технологически институт, готвил се е да стане инженер. Между другото дали именно там не се е запознал с Иван Будягин? И Будягин е карал тези курсове, сигурно оттам води началото си тяхната дружба.

Киров е човек с макар и ниско, но техническо образование, със склонност към техниката, ами прекрасно, той ще ръководи промишлеността. Да раздели промишлеността на машиностроене, химия, строителство и така нататък. Тези оформили се апарати, тези обръчи трябва непрекъснато да се разбиват, да се разбъркват, разбъркват като тесте карти. Именно такава промишленост трябва да управлява другарят Киров като член на Политбюро и секретар на ЦК. В това няма нищо срамно: в периода на индустриализацията на страната да ръководиш основното звено на икономиката — промишлеността — не е срамно. Виж, ако другарят Киров не се съгласи, ако не пожелае да се премести в Москва, значи, че иска да остане независим, автономен, иска да следва своята особена линия.