Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (65)

15.

Варя беше нервна, очакваше, че Костя ще се прибере рано и ще започне да я търси по телефона. Не я потърси. Значи, както винаги, се е прибрал късно.

На другия ден в Бюрото два часа преди края на работния ден Игор Владимирович извика Льовочка на телефона в неговия кабинет. Не беше в реда на нещата това обаждане.

След няколко минути Льовочка се върна и каза, че всъщност търсят Варя.

— Костя ли е?

— Да.

— Той откъде знае този телефон?

Вместо отговор Льовочка сви рамене.

— Не е редно да говорим по телефона на Игор Владимирович. Имаме общ телефон, той знае номера му.

Льовочка пак сви рамене.

— Казва, че било спешно, трябвало да говорите незабавно. Попитах Игор Владимирович може ли да те извикам, той каза, че може.

— Иди и му кажи да се обади по общия телефон.

— Ти иди и му кажи, аз не съм предавателна инстанция.

— Не си предавателна ли? А кой му е докладвал за „Въженцето“? Ти, нали?!

Варя го каза напосоки, но улучи.

Льовочка се върна в кабинета, после излезе и мрачно каза:

— Днес в пет те чака пред входа на Парка за отдих и култура.

— Иска да се полюлеем на люлките ли? — насмешливо попита Варя.

— Предадох ти, каквото ми каза.

— Да не сте се скарали? — Рина не откъсваше очи от чертежа.

— А тебе какво те интересува?!

— Питам просто така…

— Мълчи си тогава!

 

Когато се прибра, Варя най-напред се обади на Софя Александровна, тревожеше се за нея.

— Какво стана, Софя Александровна?

— Всичко е наред.

— Той напусна ли?

— Да.

— И си взе багажа?

— Да.

— Как успяхте?

— Успях… Когато дойдеш, ще ти разкажа.

Не иска да говори по телефона, правилно. Варя нямаше търпение да научи как Софя Александровна е успяла да изгони Костя, но трябваше да дочака Нина, да се разберат как ще живеят занапред, не е хубаво всяка да има отделно домакинство, срамота е пред съседите.

Варя извади всичко от куфара, окачи роклите си в гардероба на старите им, познатите места, прегледа чекмеджетата на бюрото си, всичко си беше както преди, нищо не беше пипано или размествано, сякаш Нина бе знаела, че тя ще се върне. Сестра й е все пак, и домът си е нейният, родният. Тя нагласи на масата чертожната дъска и започна да работи.

Така я завари Нина. Варя й се усмихна, попита я дали е гладна, посочи й сандвичите, които бе донесла от работата си. Нина също се държеше миролюбиво, приближи се до дъската, попита какво чертае Варя, внимателно изслуша обясненията й. За домакинството каза, че тъй като и двете обядват в стол, проблеми няма. Варя възрази: има наем, телефон, газ, електричество, закуска, вечеря, тя ще участвува в тези разноски наравно със сестра си. Разбраха се да записват общите разходи и в края на месеца да делят сумата по равно.

После пиха чай с донесените от Варя сандвичи, бъбриха, Варя разказа за строителството на хотела, за колегите си, нейната разпаленост хареса на Нина. Но за Костя — нито дума. И Нина не попита, когато му дойде времето, сама ще й разкаже.

Може би чак към десет часа в коридора екна телефонен звън. Слушалката вдигна Нина.

— Варя, тебе търсят.

Нина я загледа тревожно и въпросително. И Варя почувствува — Костя е.

Той беше.

— Льова предаде ли ти молбата ми?

— Предаде ми я.

— Защо не дойде?

— Вече не се люлея на люлки, пораснах.

— Трябва да поговорим.

— Слушам те.

— Не е разговор за телефон. Трябва да се видим.

— Нямаме за какво да говорим и да се виждаме.

— Много е важно. За мене, за тебе, за Софя Александровна.

То се знае, лъже, шантажира. И все пак тя се разтревожи.

Добре, ела утре в четири пред „Грандхотел“. Ще поговорим.

— Не, трябва да говорим сега, веднага, ти дори не можеш да си представиш колко е важно, утре вече ще бъде късно. Излез на Арбат за няколко минути.

— Добре — каза Варя, — сега ще изляза.

Тя се върна в стаята, наметна си шлифера.

— Скоро ще си дойда.

— Той ли е? — кратко попита Нина.

— Да.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Защо?

— Знам ли…

Варя се засмя.

— За нищо не се тревожи.

Костя се разхождаше край техния блок с палто с вдигната яка, с ниско нахлупен каскет, та напомняше детектив или пък гангстер от американски филм, в такъв вид той никога не беше се явявал пред Варя. Идиотски маскарад.

Тръгнаха по Арбат.

— Кой вдигна слушалката?

— Сестра ми.

— Знае ли, че дойде да се срещнеш с мен?

— Разбира се.

Завиха по „Плотников“, после по „Кривоарбатски“, стигнаха до поляната срещу училището, приседнаха на една пейка. Вече беше тъмно, смътно светеха уличните фенери, прозорците на блоковете, по улицата рядко минаваха хора.

— Не бива да ходиш по ресторанти без мъжа си — започна Костя, — може да си спечелиш неприятности. Ако беше с мен, никой нямаше да те закачи, но си отишла без мен, затова си си изпатила.

— Преди тебе — отговори Варя, — когато, тъй да се каже, нямах мъж, никой не се заяждаше с мен, никой не ме оскърбяваше. Тази особа ме оскърби именно защото бях твоя жена, затова ме сметна за уличница като нея.

— Тя е психопатка — възрази Костя, — болна жена е…

— От какво е болна?

— Нали ти казвам: психично болна. Психопатките могат да плещят каквото си щат.

— Нямам време, Костя — прекъсна го Варя, — чака ме сестра ми. Тази психопатка не ме интересува, както и случката във „Въженцето“. Ние с тебе се разделихме.

Той замълча, после изведнъж се усмихна, опита се да хване Варя за ръката.

— Почакай, Ляленка, не се горещи. Разбирам, сърдита си ми, но нали двамата не живяхме чак толкова лошо. Ти правеше каквото си искаше: пожела да работиш — започна работа, ако искаш да следваш, ще ти помогна, с мен си като в крепост.

Тя си дръпна ръката.

— Костя, не си прави илюзии. Всичко е свършено.

Устните му злобно се изкривиха.

— Не! Ти обеща да почакаш, докато си намеря стая. А сега останах на улицата, нямам къде да нощувам.

— Не е вярно. Ти сам каза: безразлично ти е къде ще живея аз — у сестра си или у Софя Александровна. Оставих ти дрехите, които си ми купувал, вземай ги, можеш да ги проиграеш на билярд, можеш да ги подариш на мадамите си. Тъй че сметките ни са чисти.

— Не — изкриви устни той, — не са чисти, далеч не са чисти. Какво си казала за мен на Софя Александровна?

— Аз ли? Нищо.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Разказах й само за наметката, бях длъжна да й кажа, инак тя щеше да извика милиция и ти щеше да си имаш неприятности. Пък и не е необходимо да й казвам, тя добре вижда всичко. Обеща да не носиш пушки вкъщи, а вчера си донесъл. Всичко ми дойде до гуша и се махнах. А ти постъпи, както искаш.

— Знам как да постъпя, не се тревожи за мен — мрачно издума Костя, — ще си разчистя сметките с тази мадама, ще й дам да се разбере, ще й разкатая фамилията…

— За кого говориш? — не разбра Варя.

— За твоята Софя Александровна, тая дърта маймуна, ще й припомня едно-друго, ще я науча аз нея. „У нас няма закони, абсолютно беззаконие…“ И за другаря Сталин… Опандизили, значи, синчето й и тя вече плюе нашето правителство…

Варя беше очаквала всичко, но не и това.

— Костя, какви ги говориш?! Опомни се!

— Както вие с мен, така и аз с вас. Върнала ми била парцалките, с парцалки смяташе да се откупиш, а! Няма да мине!

— Ах, негоднико! — задавено кресна Варя. — Доносник излезе! Само опитай! Нищо няма да сториш на Софя Александровна, запомни! Ако кажеш макар и думичка за нея, аз ще свидетелствувам, че не тя, а ти си говорил всичко това, ти, разбираш ли, ти. Аз съм единственият свидетел и ще повярват на мен, а не на теб. Ще кажа, че си я набедил за отмъщение, задето не ти е позволявала да държиш вкъщи оръжие, а ти си държал, и то на режимна улица. Само пръста си да мръднеш, само да закачиш Софя Александровна, ще те направя на бъзе и коприва. И никой няма да ти помогне — всичките тези Рини, Льовочки, всички ще те продадат.

Тя не можеше да говори. Гняв, злоба, възмущение я давеха.

— Говори, говори, за последен път говориш, за последен — гласът на Костя премина в шепот, — за последен, защото сега ще те застрелям.

И още щом каза това, Варя моментално се успокои. Той държеше ръката си в джоба, имаше револвер „Смит и Уесън“, веднъж й го бе показвал, беше казал, че револверът е на някакъв негов именит приятел, взел го да го поправи, разбира се, лъжеше, той вечно лъжеше. Но Варя изобщо не се страхуваше от него, няма да я застреля, не ще посмее. И Софя Александровна няма да клевети, ще се уплаши. Обзе я лудешка храброст и безгрижие — само да опита, нека!

— Така ли? — подигравателно се усмихна тя. — Ще ме застреляш, значи? Ясно, затова ме попита дали сестра ми знае при кого съм тръгнала. Знае, знае, че при тебе, тъй че стреляй, ще увиснеш на бесилката, има кой да се погрижи. Страхливец! — Гласът й се надигаше до крясък. — Стреляй, страхливецо, страхливецо, стреляй!

Пердетата по прозорците се раздвижиха, хората се взираха в мрака…

Варя продължаваше да вика:

— Хайде, стреляй де, защо не стреляш, страхливецо, животно!

— Ей, какво става там? — чу се от един прозорец силен мъжки глас.

По уличката започнаха да спират минувачи.

— Недей крещя, психопатко. Каквото и да правиш, няма да се изплъзнеш от ръцете ми.

Обърна се и бързо се отдалечи.

— Вече смятах да те търся — каза Нина, когато Варя се прибра. — Какво стана, ако не е тайна?

Варя се засмя.

— Нищо особено, заканваше се да ме застреля.

— Ха, и тая си я биваше?! — възмути се Нина. — Той да не е забравил къде живее?!

— Просто е глупак, нищожество.

 

На другия ден след работа Варя се отби у Софя Александровна. Тя седеше до масата и пишеше, сигурно писмо на Саша.

— Е, Софя Александровна, разкажете как мина?

Софя Александровна остави настрана перодръжката, свали си очилата.

— Казах му да си върви. Той се опита да спори, после си тръгна.

— Не, разкажете ми по-подробно, моля ви.

— Казах му, че бях забранила да носи вкъщи пушки, а той продължава да носи, че съм те смъмрила и ти си отишла у сестра си, затова го моля да си върви, още повече че съседите са против вратата да не се обезопасява с верижката. Той започна да ме нагрубява, да се заканва, да дрънка разни глупости, че съм спекулирала с тази стая…

— Негодник!

— Заявих му, че още днес ще окача верижката и никой няма да му отвори, а ако тропа, ще извикаме милицията, ще заявим, че спекулира с пушки, че е човек без определена професия, всички съседи са против него, че и участъковият се е интересувал от него. Той пак започна да ме заплашва, а аз му казах: „Синът ми е арестуван и заточен, вече знам пътя и до прокурора, и до следователя, и до адвоката, с нищо не можете да ме уплашите, по-добре помислете за себе си и ако утре сутринта не напуснете, после не се сърдете на мен, пред нищо няма да се спра.“ И така си излязох. А на сутринта той си изнесе багажа, своя.

— Как така своя? Ами моите дрехи?

— Твоите ги остави.

— За да има повод да дойде да ги вземе.

— Може би се надява да се сдобрите?

— Няма да го дочака.

— А едно нещо изобщо не очаквах — каза Софя Александровна, — че ще ми върне ключовете, мислех, че ще трябва да сменяме бравите.

— Предвидлив е — позасмя се Варя. — Ако в апартамента стане кражба, заподозрени ще бъдат онези, които са имали ключове, затова ви ги е върнал.

— Възможно е — съгласи се Софя Александровна.

— А за дрехите не се безпокойте, ще ги взема вкъщи и ако дойде за тях или се обади по телефона, кажете му: Варя си ги взе, говорете с нея.

— Правилно, дрехите са твои, носи си ги.

— Ще видим — отговори неопределено Варя, твърдо решила още утре да предаде дрехите чрез Льовочка.

Тя нежно прегърна Софя Александровна.

— Толкова съм виновна пред вас, заради мене изтърпяхте какво ли не.

— Какво говориш, детето ми, забрави това, не се страхувай от него, такива са силни само със слабите, храбри са само с плахите.

— Знам това — позасмя се Варя, — снощи ме извика навън, заканваше се да ме убие.

— Така ли?

— Да, да, аз му се надсмях и си отидох.

— Браво, точно така с него!

Самата Варя беше доволна от себе си, чувствуваше своята сила, своята независимост. Да, да, най-сетне независимост! Не се подчини на чуждата воля, успя да прекрачи всичката тази кал, какво, че бе стъпила накриво, какво, че бе сгрешила, нали в края на краищата човек се учи от грешките си. По цял свят хората се борят за къшей хляб, за място под слънцето, навсякъде се приспособяват към обстоятелствата, важното е да останеш човек, да не позволиш на никого да тъпче достойнството ти. Тя постигна това и може да бъде горда.

— Писмо на Саша ли пишете?

— Да, детето ми, на Саша. Трябва да го пратя още утре, страх ме е, че няма да стигне преди развалянето на пътя. През октомври и ноември, докато Ангара не се заледи, връзките с онези места са невъзможни. Искам непременно да получи писмото ми с последната поща.

Варя си представи Саша, застанал самотен на брега на далечната сибирска река, и също и се дощя да му напише поне две думи, да му достави малко радост. Сега, след всички изпитания, през които бе минала и в които бе устояла, отново й беше леко на душата, затова й беше леко и да пише на Саша — най-добрия човек, когото познаваше.

— Може ли да му напиша няколко думи?

— Ама разбира се, Варенка — зарадва се Софя Александровна, — той ще бъде щастлив, та нали никой освен мене не му пише.

Варя взе лист пощенска хартия, помисли, топна перото в мастилницата и написа:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект…“

Помисли малко и добави:

„…Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“