Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (34)

4.

До тухлената стена се наредиха момчетата, на пейките седнаха преподавателите, на земята — момичетата, издокарани, радостни, тържествени. Завършиха девети клас, завършиха училище, разделят се завинаги с него. Само Варя не дойде.

Да не дойде в такъв ден! Нина се задавяше от възмущение. Да не си вземе довиждане с класа си, със съучениците, с които е прекарала девет години от живота си, да не си направи за спомен дори снимка. Да не помисли в какво положение поставя сестра си пред педагогическия колектив.

Преди няколко дни в учителската стая математикът й похвали Варя — „даровита госпожица“. Стана й неприятно от думата „госпожица“. У сестра й наистина се бе появило нещо подчертано старомодно, тя се решеше на прав път, но не стягаше косата си на кок на тила, а я пускаше върху ушите, като на старинните портрети. И се бе научила да извръща глава, сякаш гледа на всичко отстрани, от разстояние.

Нина смяташе думата „госпожица“ за социално чужда, обидна, затова се подготви за неприятен разговор с математика, но той го бе казал с добро чувство, физикът и химичката също казаха хубави неща за Варя и той кимаше в знак на съгласие, Варя може да не се страхува от приемните изпити, никой от тях не се съмняваше, че тя ще следва.

Нина се измъкна с общи фрази: Варя рисува добре, прекрасно чертае, а когато човек има много способности, трудно му е да намери себе си… Та нали не можеше да признае, че сестра й изобщо не се съобразява с нея, живее както си иска, и се държи както си иска.

Пуши. На въпроса откъде има такива скъпи цигари, „Херцеговина флор“, малко пакетче с десет къса, спокойно отговори: „Купих си ги.“ И на въпросите защо толкова закъснява, къде ходи, отговаряше също кратко: „У приятели.“ Откъде взема пари за цигари и у какви приятели стои до зори — не казваше. Когато Нина я попита кой й дава вносните грамофонни плочи, нагло присви очи: „Ами аз работя за японското разузнаване. Не знаеше ли?“

Тръсна го предизвикателно, искаше да се скарат. Нина сдържа яда си, усмихна се, сякаш бе чула шега.

— Мисля, че в разузнаването повече ценят хора с висше образование. Огледай се наоколо, Варюша, виж в какво време живеем. Всеки има възможност да развие способностите си, не е ли това най-важното? Защо трябва да губиш години, всички учат…

— Не ми е интересно, разбираш ли?

— А какво ти е интересно? — развика се Нина. — Да киснеш в тунела ли?

Как й се откъсна от езика този тунел, не знаеше, тя разбираше, че сега работата не е в уличната компания, ама на, откъсна се и сега я беше яд.

Какво иска Варя? Да стане чертожничка? Машинописка? Да замине за Сибир при Саша? Какво ли не може да й хрумне, на всичко е способна.

Тогава на гарата, когато видя Саша под конвой, Варя изпадна в истерия, ридаеше, нищо не искаше да слуша. В трамвая се обръщаха да ги гледат: момиче с дамско, явно чуждо палто от морска котка плаче, закрива с шал лицето си.

Вкъщи Нина я придума да не ходи у Софя Александровна и Варя неочаквано я послуша, легна си, тресеше я, Нина я зави с дебело одеяло: ще се наспи, ще се успокои, ще й мине. Варя спа цялата вечер и през нощта, не чу как дойде Зоя за проклетото си палто, не чу как сутринта Нина се стягаше за училище. Нина се разтревожи, върна се по-рано, но не намери Варя вкъщи.

Варя се прибра късно, каза, че е ходила у Софя Александровна. И също като предната вечер легна под дебелото одеяло, а следващия ден прекара пак при Софя Александровна.

След някое време и Нина се отби у Софя Александровна. Тя я посрещна хладно, без обичайната сърдечност, сякаш Нина беше виновна, че Саша бе изпратен на заточение, а другарите му останаха на свобода. Така трябваше да се разбира държането й. Варя седеше на дивана и четеше, когато Нина влезе, погледна я едва-едва. Разговорът не вървеше, Софя Александровна отговаряше едносрично, в паузите се чуваше как Варя обръща страниците. И тя сигурно смята, че Нина е предала Саша, щом не направи нищо за него.

Нека си мисли така. Нина не бе ходила често у Софя Александровна и вече няма да иде. С Варя пък изобщо няма да говори по този въпрос. Няма за какво да се оправдава, за нищо не е виновна.

Но й остана едно неприятно чувство, усещането, че бе изгонена. Тя там е чужда, а Варя е близък човек. Ето откъде идва нейната непримиримост, всяка крушка си има опашка.

Какво ли й внушава Софя Александровна? Нали тя е на отвъдната страна, защото и Саша е на отвъдната страна. Нелепо е, но е така. Нина си спомня какъв беше Саша в училище, но трогателната училищна дружба не е достатъчна за политическо доверие. Детството си е детство, животът — живот. Какво остана от тяхната компания? Саша е на заточение. Макс е в Далечния изток. Сигурно ще се ожени, ще стане глава на семейство. Шарок е в прокуратурата. И това е нелепо. Юрка Шарок се разпорежда с човешките съдби, прокурор е, дума, която за Нина олицетворява рицарската преданост към революцията, а Саша Панкратов — заточен контрареволюционер!

И все пак това е жестоката, но неумолима логика на историята. Ако оценяваме комуниста само според личните му качества, партията ще се превърне в аморфна маса от мекушави интелигенти.

И така кой остана? Вадим Марасевич? Той е все тъй приветлив, когато се срещнат на Арбат. Публикува статийки във вестници и списания, процъфтява, както и цялото му миличко семейство, хем те признаха съветската власт едва на седемнайсетата година от нейното съществуване.

 

Варя стоеше боса на перваза, по късо избеляло сукманче, миеше прозореца. Тъмни капки се стичаха по ръцете й, пълзяха по стъклото, събираха се в локвички между рамките.

— Ти защо не дойде да се снимаш?

— Забравих. А когато си спомних, беше вече късно.

— Слава богу, че поне не забравяш другите си задължения.

Варя хвърли парцала в легена с водата, скочи на пода.

— Не съм се била снимала. — Тя заизмъква чекмеджетата, извади снимки, сложи ги на масата. — Ето ме в шести клас, ето ме в седми, в осми. Между другото ето ме и в девети, снимахме се през есента. Не съм се променила много през тези шест месеца. Можеш да се убедиш.

Без да поглежда снимките, Нина спокойно съобщи:

— След два дена заминавам на семинар. Решавай какво ще правиш. Мога да ти помагам само при условие, че се готвиш за кандидатствуване. Инак ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Мисля, че няма защо много да се безпокоиш — отговори Варя, — започвам работа.

 

Ужасът, който Варя изживя на гарата, когато видя Саша, не минаваше. Видя й се страшно как го водеха под конвой, страшен изглеждаше самият той, блед, състарен, обрасъл с брада. И как покрай него по перона тичаха хора, загрижени само за едно — по-скоро да се качат във влака и да заемат по-хубави места. И как младите офицери, весели, румени, дори не погледнаха човека, когото водеха под конвой, те заминаваха за Далечния изток, убедени, че всичко е така, както трябва да бъде.

Още повече я порази Саша: как покорно крачеше, сам мъкнеше куфара си, със собствените си крака отиваше на заточение.

Защо не се биеше, не се съпротивляваше, защо не го носеха вързан? Ако се биеше, съпротивляваше, викаше, протестираше, ако го носеха с вързани ръце и крака, тогава щяха да го съпровождат не двама конвоири, а цял взвод, тогава нямаше да го качват в общ вагон, а в железен, с решетки, тогава хората нямаше да подтичват по перона така безгрижно. И тези максимовци и серафимовци с новичките военни униформи също нямаше да бъдат толкова самодоволни, ограничени, толкова послушни.

Саша се бе покорил.

Когато тя му носеше колетите в Бутирка, струваше й се, че тези високи, дебели, непробиваеми стени са иззидани заради Саша — толкова се страхуват от него тези въоръжени хора. Не, те не се страхуват от него, той не е страшен за тях, те са страшни за него. Затова тъй безропотно крачеше между двамата младички конвоири, които би могъл да повали само с едната си ръка. Не е можел.

Но Варя жалеше Софя Александровна, продължаваше да ходи при нея всеки ден, съобщаваше й разни новини, гледаше да я разтуши. Когато Софя Александровна започна работа в пералнята, пазаруваше вместо нея, вземаше й продукти срещу купоните.

Софя Александровна хвалеше Саша, наричаше го честен, мъжествен, безстрашен. Варя не възразяваше, но вече не мислеше, че Саша е мъжествен. Щом бе позволил така да го унижат, значи е като всички. И винаги е бил като всички, изпълнявал е каквото са му заповядвали. А сега са му заповядали да иде на заточение и той е тръгнал на заточение, покорно крачеше по перона, мъкнеше куфара.

Софя Александровна реши да даде под наем стаята на Саша. Варя й помогна да я приготвят за квартирантката. В гардероба видя кънките на Саша с износените обуща с дълги връзки, завързани на скъсаните места на възелчета. Софя Александровна взе кънките и заплака, те й напомниха детството на Саша.

А на Варя те припомниха мразовитата миризма на пързалката, петното бледа светлина на леда, оркестъра в раковината, горещия чай в бюфета, навалицата в съблекалнята. И нейните скъсани връзки бяха вързани на такива груби възли. Тези възли пречеха връзките да се промушват през дупките, беше дълга и широка да се обуеш.

Варя си спомни също как седяха в „Арбатски зимник“ и тя покани Саша да идат на пързалката. Тогава сякаш всичко беше завършило благополучно, Саша сякаш бе победил всички. Те се веселиха, танцуваха танго, румба, оркестърът свиреше „Мистър Браун“ и „Черни очи“, „Ах, лимончета“ и „Където и да скитах в пролетта цъфтяща“… И Саша защити някакво непознато момиче, държа се храбро.

Тогава, в „Арбатски зимник“, той й изглеждаше герой.

Сега тя разбра, че не е герой. И изобщо герои няма.

Има един огромен жилищен блок без слънце, без въздух, издъхващ от мазетата си миризми на загнило зеле и картофи. Претъпкани общи жилища, затънали в интриги и клюки. Стълбища, вмирисани на котки. Опашки за хляб, захар, маргарин. Купони. Интелигентни лъже с кърпени панталони. Интелигентни жени със захабени блузи.

И съвсем наблизо, на ъгъла на Арбат и Смоленския площад — свободният магазин, където има всичко, но само за притежателите на злато и чужда валута. И пак тъй наблизо, на улица „Плотников“ — закритият разпределител, където също има всичко. И пак тук, на Арбат, е „Арбатски зимник“, и в него има всичко, но за хора, които имат много пари. Не е честно, не е справедливо!

В шести клас Варя участвуваше в драмкръжока, водеше го бившата актриса Елена Павловна. Активистите я критикуваха, че поставя Островски и Грибоедов и не поставя агитационни пиеси от съветски автори. Уволниха Елена Павловна, а тя трябваше да издържа болната си дъщеря. Варя бе поразена от жестокостта, с която лишиха една стара жена от парчето хляб. Оттогава минаха три години, драмкръжокът не се възобнови, не можаха да намерят ръководител срещу такова мизерно заплащане. Всичко провалиха. И никой от виновниците не пострада. Варя бягаше от училищните събрания, там всичко беше решено предварително, беше унизително да вдигаш ръка. И Нинка ги защитава, Нинка е глупачка, има готов отговор за всеки въпрос. Въпросите са различни, а отговорите й са еднакви.

Варя намираше спасение в двора, сред момичета и момчета, несретни също като нея. Пушенето било забранено — момчетата пушеха, не било хубаво да си червиш устните — момичетата се червяха, пудреха се, пускаха си дълги коси, носеха ажурени чорапи, ярки шалчета.

Но сега и това ставаше безинтересно. Ужасът, който Варя изпита на гарата, я тласкаше да потърси друга независимост. Пък и по това време друга компания й замени двора.

 

Веднъж Варя срещна на Арбат Вика Марасевич с някакъв издокаран мъж на около четирийсет, много неприятен.

По-рано Вика не забелязваше Варя, а сега спря, дори я прегърна. Миришеше на страхотен парфюм.

— Виталик — моят приятел, Варя — моя съученичка…

Варя обърна внимание на тази лека неточност, някакви си пет класа разлика…

— Виждаш ли какви хубавици имаме ние на Арбат — продължи Вика. — А? Какво ще кажеш, Виталик?

Виталик вдигна глупашките си вежди, разпери ръце, не намери думи.

— Съвсем изчезна, не се обаждаш по телефона, не се отбиваш.

Варя никога не беше се обаждала на Вика, никога не бе ходила у тях.

— Как е Нина?

— Добре е, работи.

— Нина е сестра й — обясни Вика на спътника си, — обаждай се, и аз ще ти се обаждам.

Вика извади от чантичката си бележник, прелисти го, прочете техния телефонен номер.

— Има ли промяна?

— Не.

— Е, хайде, не изчезвай.

 

След два дена Вика й се обади и я покани у дома си.

Варя отиде.

Вика явно току-що беше станала, още беше по пеньоар, чорапите, коприненото бельо, роклята бяха небрежно хвърлени на фотьойла: тези парцали са нищо за нея, не им трепери.

Вика й показа гардероба си: поли, костюми, шлифери, обувки — шест-седем чифта. С малко ключе отключи дървено ковчежето стоеше на тоалетката сред флакончета и бурканчета, — там имаше обеци, гердани и брошки. Показваше й ги не за да се изфука, а да й демонстрира каква е модата, какво се носи в чужбина, разлистваше чуждестранни списания: от техните страници ги гледаха зиморничави хубавици, загърнати в кожени палта, с чорапи телесен цвят и лачени обувчици.

После седнаха до масичката, която изместиха към дивана, пиха кафе и ликьор „Бенедиктин“ от мънички чашчици, пушиха дълги цигари, позлатени на края.

Да, съвсем друг свят! Там стоят на опашки, пазаруват срещу купони. Тук пият кафе, пушат цигари, любуват се на чужбински моди.

— Нина знае ли, че си у нас?

— Не.

— Казвала ли си й, че се срещнахме?

— Длъжна ли съм да й докладвам?

— Добре си направила — похвали я Вика. — Аз уважавам сестра ти, девет години сме учили заедно. Но тя разсъждава по мъжки, безразлично й е всичко женствено, презира ме, знам. Нина е кон с капаци. Не че това е лошо, аз уважавам стремежите й, тя е общественичка, това е хубаво, прекрасно е! Но не всички са създадени такива.

— Нина иска всички да живеят като нея — каза Варя.

— Кой певец обичаш? — попита Вика, докато въртеше ръчката на грамофона. — Мелехов? „Момичета, на вашата дружка кажете…“ Не, банално е!…

Тя пусна Вертински, после Лешченко. „Из края Прибалтийски на всички аз до гуша съм дошъл…“ — Виталий има чудни плочи. Някой път ще идем да ги послушаме.

Варя се разсмя.

— При него ли?!

— Какво имаш против?

— Аз, разбира се, знам, че човекът е произлязъл от маймуната, но защо трябва да ходим при него?

— Подценяваш го. Виталик е твърде влиятелен другар.

— Да влияе на другите.

— Няма ли да кандидатствуваш за театралния?

— Тази година няма. Ще работя.

— Къде?

— Ще ида някъде чертожничка.

— Варя! — възкликна Вика. — Виталий моментално ще те уреди. Има приятели в цяла Москва. Сега ще му се обадя.

Взе телефона, той имаше дълъг шнур, и набра някакъв номер.

— Вика се обажда.

От слушалката се чуваше джазова музика.

— Намали я тая твоя латерна! — заповяда Вика. — При мен е Варя — продължи тя, — моята съученичка, дето я видяхме на Арбат… Добре — тя кимна на Варя, — имаш много поздрави…

— Мерси!

— Слушай, тя иска да започне работа като чертожник-конструктор… В нашето училище… имаше засилено изучаване на чертане, тя чертае прекрасно. Какво? Кой е при тебе?… Не, не е интересно… Ами къде ще го намериш? (Явно ставаше дума за човек, заради когото Вика би се съгласила да отиде.) Не! Може вдругиден, в събота, Ерик ще дойде със сигурност, ще идем в „Метропол“… Сега ще я питам… Варя, свободна ли си вдругиден?

— Да.

— Свободна е. Ще дойде и Ерик… Аз пък ти казвам, че ще дойде! Инак мен и Варя няма да ни видиш. Трябва да го осигуриш на всяка цена, имай предвид…

Вика затвори телефона.

— Ела у нае вдругиден в шест, оттук ще тръгнем. Ще обсъдим и ще уредим твоите работи. И между другото ще се повеселим.

Тя се усмихна, разроши косата на Варя.

— Мога да те заведа при Павел Михайлович да ти направи прическа.

Павел Михайлович беше прочут фризьор, салонът му, близо до „Прага“, се казваше „Пол“. Навремето клиентките го бяха наричали точно така: „Господин Пол“. Като го нарече по име и бащино, Вика подчерта близкото си познанство с него.