Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

10.

На Ангара излязоха по пладне. Надвисналите над могъщата река огромни скали, нашарени от кафеникав, жълт, червен варовик, оголваха първичния строеж на земята.

След един час влязоха в Богучани. Тук им предстоеше да живеят.

По брега имаше бани без комини, мрежи, прострени на подпори, лодки, вързани на стълбчета. От двете страни на широката улица — черно-сиви къщи от греди. Дъсчените покриви бяха обрасли със зелен мъх. Между къщите — високи плътни стобори. Дървени верандички пред всички. Към улицата гледат прозорци с резбовани рамки, боядисани в синьо и виолетово.

Каруцарят вкара каруцата в голям двор с яхър, сеновал, с обори, с открита кошара за добитъка. Добитъка обаче го нямаше, само кокошки ровеха купчина тор. Каруцарят отвори вратата на просторната къща, в носа ги удари кисела миризма, видяха груба, саморъчно скована маса, пейки покрай стените — бедно вдовишко жилище.

Стопаните: прегърбена бабичка с тояжка седеше на една пейка и сподиряше с тревожен поглед всяко движение на новодошлите; дъщеря й — жена на четирийсетина години с хлътнала гръд и увиснал корем, препасан с мръсна престилка, мълчеше, като да беше няма; и Най-сетне синът й, дребен и грозноват шестнайсетинагодишен момчурляк.

Оставиха си багажа и тръгнаха към районния пълномощник на НКВД[18]. Този човек се казваше Баранов, дебеланко със сита службашка физиономия, която говореше, че е проспал цялата зима и би спал още, ама на, държавните работи не позволяват. Отвори плика, нацупи се важно, прочете документите и определи местожителството на всеки. Ивашкин оставаше в Богучани, Володя Квачадзе заминаваше надолу по Ангара, останалите — нагоре: Карцев за село Чадобец, а Борис и Саша в друг район, в село Кежма, на разположение на тамошния пълномощник.

— Вижте какво — обясни Борис, — мен ме пращат В местната кантора за доставка на кожи. Има нареждане на другаря Хохлов до другаря Косолапов.

Хохлов беше управител на окръжната кантора за доставка на кожи, Косолапов — на богучанската. Но Борис не показа писмото на Хохлов, страхуваше се, че Баранов може да му го вземе.

— На Хохлов не му е работа да се бърка във функциите — навъси се Баранов, — щом дойде пощенската лодка, тръгвайте за Кежма.

Володя отиде да търси свои хора.

Ивашкин веднага стана сериозен, отново го обзе съзнанието за изключителността на професията му: в Богучани се подготвяло откриване на печатница, а словослагатели не се намират лесно, навсякъде са дефицитни.

— Откъде знаете за печатницата? — учуди се Саша.

— Чух в Канск — уклончиво отговори Ивашкин и хукна да си търси квартира.

Неприятно беше, че през цялото време си бе мълчал за това, сигурно от страх някой да не му заеме мястото.

Борис изглеждаше потиснат. Далечната Кежма, още триста километра, кой знае дали ще има вакантна длъжност, а той сглупи, че не си поиска писмо и за там.

— Все пак ще отскоча до Косолапов — каза Борис, — може да направи нещо. Баранов напълно оправдава фамилното си име.[19]

Саша и Карцев тръгнаха да се прибират. Карцев съвсем отпадна, едвам стигна до къщата, стовари се на пейката, поиска вода, тресеше го. Саша го зави, попита старицата:

— Имате ли преварена вода?

— Кипвана ли? Ей там, в котела.

Тя седеше в своя кът като бухал.

— Нефелен е от пътя. Нищо. Ще живне, млад е. Ще ядете ли?

— Когато се върнат другарите ни.

Пръв се върна Володя, взе си торбата, каза, че се е настанил у познат, третата къща зад училището, и излезе.

После дойде Борис. Косолапов бил безсилен, всичко командувал Баранов — от такъв тъпанар да ти зависи животът! Ех, много му здраве!

— Знаете ли, Саша, дори се радвам. Свикнах с вас. Заедно тръгнахме на път, заедно ще го изминем.

Той вече кроеше планове как ще се уреди в Кежма, ще уреди и Саша, припомняше си някакви цифри за Кежемски район, с които ще покори тамошния началник на кантората за доставки на кожи.

Пристигна Ивашкин, съобщи, че си е намерил евтино легло с храна, заплатите били добри, със северна надбавка, щял да изпраща вкъщи, че дори щял да извика семейството си тук. Не остана за обяд, за днес вече си бил платил.

— Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

Не попита те къде отиват, не си остави адреса, не предложи да му лишат, и той не обеща… Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

— Ей така се разделят хората — позасмя се Саша.

— И на вас ли ви направи впечатление? Браво, Способно дете сте.

Ядоха тиганици от обща паница и отидоха на пощата, оставиха молби всичко да им се изпраща в Кежма. Саша писа на майка си, че се чувствува прекрасно, Ангара е грандиозна река, от нищо няма нужда, а писма да му праща до Кежма, до поискване.

Върнаха се вкъщи. По улиците лежаха северни кучета с извити на геврек опашки, дори не помръдваха глави, когато край тях минаваше жена с кобилица иди от някоя порта на тумба се изсипваха дечурлига.

— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.

Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.

— Заглежда се по вас — добави Борис.

— Съвсем малко е още.

— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.

— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.

Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.

— Какво се смееш? — попита Саша.

Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.

— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.

За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.

Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.

— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.

Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.

— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?

— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.

— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?

— С тях…

— Лукешка кимна към Карцев.

— Болен ли е?

— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.

Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.

Саша й подаде парче салам.

— Опитай.

Лукешка не помръдна.

— Вземай, гяволова щерко, лапай! — каза старата.

Лукешка взе салама.

— Ваште оня ден ходиха ли за риба? — попита старата.

— Ходиха.

— Колко донесоха?

— Две ведра.

— На колко си години? — попита Саша.

— Кво? — не разбра Лукешка.

— За годините, за годините ти питам?

— Че знам ли… Шеснайсе гаче…

— Кого мяташ — възрази старата, — нашият Ванка е на петнайсе, и ти си на петнайсе.

Лукешка почеса рамо в рамката на вратата и нищо не отговори.

— Лукешка!!! — чу се от улицата.

— Тебе викат — каза старата.

— Мене — отвърна Лукешка и не помръдна от мястото си.

— Лукешка!

— У, проклетникът! — изруга Лукешка и излезе, като затръшна вратата.

— Бива го момето — каза старата на Саша, — подари й едно чумберче, ще походи с тебе.

— Какво е това чумберче?

— Ами дето вие му викате забрадка.

— Интересно — позасмя се Саша.

 

През нощта Карцев стена, задушава се, моли да го вдигнат да седне, вече не можеше да седне сам.

На сутринта Саша и Борис отидоха в болницата. За лекаря чакаше дълга опашка. Хората седяха в коридора и пред входа. Соловейчик влезе направо в кабинета. След него и Саша. Младият лекар изслуша Борис и като разбра, че става дума за заточен, поиска да му донесат нареждане от пълномощника на НКВД.

— Човекът умира — грубо каза Саша, — какво нареждане?!

— Баранов знае какво — отговори лекарят.

Баранов излезе на двора сънен, намусено попита какво искат, недоволно надраска на листче: „До районния лекар. Прегледайте болния административно заселен Карцев.“

Върнаха се в болницата. Борис пак се вмъкна без ред и връчи бележката. Лекарят каза, че след приема ще намине.

Вечерта дойде, прегледа Карцев, установи пневмония и белодробен оток върху фона на обща дистрофия. Необходима е кислородна възглавница, а няма, необходима е хоспитализация, но болницата е с десет легла, а са приети двайсет души. Предписа лекарство и каза през нощта да му дават топло мляко. Но по сурово затворения му поглед Саша разбра, че за него Карцев е вече мъртъв.

На сутринта Карцев се почувствува по-добре и помоли да повикат Баранов.

— За какво ти е? — учуди се Саша.

— Иди, кажи му — като се задъхваше и кашляше, говореше Карцев, — има кислород, всичко има. Вървете, вървете, нека дойде.

Те тръгнаха, Борис предложи да вземат и Володя Квачадзе.

— Той умее да разговаря с тях.

Володя ги изслуша спокойно, дори със съчувствие. Може би искаше да забравят постъпката му на Чуна, когато остави Карцев в студената барака? Едва ли… По-вероятно беше друго: имаше повод да се скара с началството, да се самоутвърди, хем поводът е сериозен — на един заточен не искат да окажат медицинска помощ.

— Карцев помоли да повикаме Баранов при него.

— Какво?! — Володя се извърна към Саша, лицето му беше страшно. — Помолил Баранов да иде?!

Гласът му трепереше и както винаги, когато се вълнуваше, грузинският му акцент се чувствуваше много явно.

— Та нали той в това състояние не може сам да иде при него.

— Той е помолил да извикате Баранов при него?! — повтаряше Володя, с омраза втренчен в Саша. — И вие се заехте с това поръчение?!

На Саша му омръзна тази негова нетърпимост.

— Какво ме гледаш, като че ме виждаш за пръв път?

— Володя, успокойте се — каза Борис. — Саша няма никаква вина.

Володя помълча, после мрачно произнесе:

— Карцев е провокатор.

— Защо?! — смая се Саша. — Той е лежал три години в политически изолатор, гладувал е, рязал си е вените.

— Лежал, гладувал, рязал си вените! — закрещя Володя и нервно закръстосва стаята. — Там лежат какви ли не, а щом лежат, трябва и да гладуват заедно с всички… Защо са го карали в Москва?

— Осъдили са го на заточение — обади се Борис.

— И какво от това?! — пак закрещя Володя. — Такива са им нужни и на заточение. „Отрекъл си се, признал си грешките си? Не, драги, не е достатъчно, трябва да го докажеш на дело! Трябват ни референти…“

— Ако беше така — възрази Саша, — Баранов нямаше да го прати в Чадобец, а щеше да го остави тук, в Богучани.

— Баранов нищичко не знае! В плика бяха само документите ни. А онова ще пристигне после, със специалната поща. Карцев иска да му обясни, че е техен човек, че трябва да го лекуват, да го спасят. Всички от Верхнеуралск ги разпратиха по лагери и затвори, само него — в Москва! Защо? Да разгледа Третяковската галерия ли?

— Всички, които не се съгласяват с тебе, са или гадове, или провокатори — каза Саша, — ние ще идем при Баранов.

— Добре бе — заканително произнесе Володя, — присъединявайте се към тая работа, присъединявайте се!

— Недей да плашиш! Всякакви сме ги виждали!

— Кого си виждал?! — пак закрещя Володя. — Ти нищо не си виждал. Мамино синче! Не си сякъл дървета при четирийсет градуса студ. Не си виждал как хората умират на снега. Как храчат кръв. Карцев ще ми съжалява. Ами онези, дето Карцев ги праща на смърт, защо не пожалиш?

— Преди всичко ми с жал за тебе — каза Саша.

Когато приближиха до къщата на Баранов, Борис спря.

— Саша, хайде да обмислим всичко спокойно. Можем да не се съгласим с Володя, но не можем да отречем, че в думите му има известна логика. Защо му е Бараноз на Карцев? За да го настани в болницата ли И ние можем да настояваме за това. Тогава защо? Вие, Саша, тепърва започвате живота си тук, а аз вече съм се отракал в тази обстановка. Няма нищо по-страшно от такова подозрение, то се разнася мигновено И остава за цял живот — невъзможно е да докажеш обратното. Аз съм готов да ходя в болницата, да се грижа за Карцев, изобщо всичко, гърнето да му изнасям… Но не искам да му уреждам среща с Баранов.

— Аз ще ида сам — каза Саша.

Борис се замисли, после предложи:

— Хайде да направим така — да настояваме Баранов да то настани в болница, но да не казваме, че Карцев го е викал. А там, в болницата, ако му трябва Баранов, да си го вика официално, чрез лекаря.

 

— Пратих ви лекаря, какво искате още? — нервира се Баранов.

— Трябва да го настаните в болницата.

— Нали са ви казали, няма места.

— Човекът умира.

— Няма да умре.

— Но ако умре, ще съобщим в Москва, че сте отказали да го настаните в болница.

— Зле започвате тук, Панкратов — зловещо произнесе Баранов.

 

След около три часа пред къщата спря болничната каруца. Саша и Борис изнесоха Карцев.

Горещият юнски ден свърши, откъм реката духна лек ветрец. Карцев лежеше със затворени очи, дишаше по-равномерно, по-спокойно.

 

Вечерта Лукешка пак седеше пред къщата, беше с кожени ичиги, опънати по малкия й крак. Ярък шал покриваше главата и раменете й.

Тя се попремести, с това движение канеше Саша да седне до нея.

Саша седна.

— Е, разкажи ми нещо, Луша, Нали Луша те казват?

— Лукешка ме викат.

— Ние пък казваме Луша. Аз ще те наричам Лушенка.

Тя закри устата си с шала.

— Харесва ли ти, Лушенка?

Тя махна шала от устата си, очите й се смееха.

— Ти работиш ли или учиш?

— Свърших аз с науките.

— Кой клас си завършила?

— Трети гаче.

— Знаеш ли да четеш, да пишеш?

— Знаех, ама забравих.

— Работиш ли нещо?

— Готвя. Ти къде ще живееш?

— В Кежма.

— У-у… — разочаровано проточи тя. — Далеко е. И туканка живеят заточени, много са.

— Ти ходила ли си в Кежма?

— Не, от гората по далече не съм стъпвала.

— Не те ли е страх от мечка?

— Страх ме е. Лани ходихме в гората за боровинки, па като изскочи една, па като ревна, чак дъбравата разцепи. Ние писнахме и беж към лодката. Жал ни беше за боровинките, ама те тежки, събарят ни. Хвърлихме ги. Мецаната не върви бързо, замята краката. Сграбихме веслото, а тя — хоп във водата… Едвам се измъкнахме с гребане, ревем ли, ревем, примряхме… Уф, край… Прибрахме се с празни ръце. Сега не ходим навътре в гората, страх ни е.

Тя говореше оперено, хихикаше и същевременно смутено прикриваше устата си с крайчеца на шала.

— Ще дойдеш ли с мен в Кежма? — попита Саша. Тя спря да се смее, погледна го.

— Ако ме вземеш, ще дойда.

— А какво ще правим там?

— Ще си живеем. Ти колко трябва да живееш в Кежма?

— Три години.

— Три години ще поживеем, после ще си заминеш.

— Ами ти?

— Кво аз? Ще си остана. Те туканка всички тъй, поживеят, па си идат. Или ще останеш на Ангара?

— Не, няма да остана.

— Утре отиваме на Сергункини острови. Айде с нас.

— Защо?

— Ще преспим тамка — с наивно безсрамие заяви тя.

— Лукешка! — чу се глас от съседния двор.

— Какво, ще дойдеш ли?

— Трябва да помисля.

— Ама че си, ще мислиш, та ще премисляш — засмя се Лукешка и побягна.

 

В ковчега имаше стружки, Саша искаше да ги изхвърли, но Борис каза:

— Не бива да се изхвърлят, не знаете ли?

Саша не знаеше — за пръв път погребваше човек.

Служителят и каруцарят слязоха в зимника, там беше моргата.

Лекаря излезе на верандата, погледна Саша строго, както бе гледал умиращия Карцев, и каза:

— Смъртният акт е предаден на районния пълномощник.

Саша и Борис нищо не отговориха — за какво им е смъртният акт, на кого да го изпратят?

Лекарят не си отиваше, гледаше ги. Беше техен връстник.

Служителят и каруцарят изнесоха тялото, сложиха го в ковчега.

Заковаха капака. Каруцата излезе от двора. Отстрани вървеше нисък селянин — каруцарят, след ковчега — Саша и Борис. Изминаха дългата селска улица, покрай черно-сивите къщи от греди, свърнаха по друга, и тя черносива, излязоха от селото, по един стръмен път се качиха де дървена църква със закована врата. Зад нея беше гробището.

Взеха лопати, започнаха да копаят Само отгоре пръстта беше мека, по надълбоко ставаше корава, замръзнала, с късчета лед.

Ето че свърши жизненият път на Карцев, техния случаен спътник по преселване. Работник от „Сърп и чук“, комсомолски работник, затворник от Верхнеуралския политически изолатор, заточеник. Дали Володя беше прав? Какво би подтикнало Карцев да постъпи така? Желанието да изкупи вината си, да докаже искреното си разкаяние ли? Може да са му обещали свобода. Или е било просто слабост?

Отговорите на тези въпроси бяха заровени заедно с Карцев в гроба му, в далечния Сибир, на края на света.

Но дори да е било така, Саша не бе познавал този Карцев. Той бе познавал един болен и страдащ човек.

Каруцарят остави лопатата.

— Стига. Мечката не може да го изрови.

Свалиха ковчега от каруцата, поставиха го върху въжета и като го прехвърлиха внимателно през пресния насип, го спуснаха в ямата.

После измъкнаха въжетата и запълниха гроба с пръст. Всичко свърши. Каруцарят скочи в каруцата, дръпна поводите и шибна коня към селото. Саша и Борис останаха край гроба.

— Да поставим поне дъсчица с името — каза Борис.

Но никой нямаше нито парче шперплат, нито молив.

От хълма в далечината се виждаше Ангара, тя влачеше водите си сред скали и гори от неведоми земи към неведоми земи. На хоризонта водата ставаше на цвят като небето, сливаше се с него, сякаш бог още не беше създал твърдта, за да отдели вода от водата.

Горчиво и радостно чувство прониза Саша Застанал тъжен и отчаян насред изоставеното гробище, внезапно напълно ясно усети незначителността на своите несгоди и страдания. Тази велика вечност укрепваше вярата в нещо по висше от онова, в името на което бе живял досега. Онези, които изпращат хората на заточение, се заблуждават, като смятат, че така могат да прекършат човека. Могат да го убият, но не могат да го прекършат.

Бележки

[18] Народен комисариат по вътрешните работи. — Б.пр.

[19] Овен. — Б.пр.