Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (8)

8.

На Нова година се събраха у Нина Иванова. Украшението на масата беше гъската със зеле, опечена от Варя, кой знае откъде се беше научила. И трябваше да се веселят до сутринта — нощем превозните средства не вървяха. А на сутринта — право на работа, първи януари беше обикновен работен ден.

В единствения фотьойл, преметнала крак връз крак, пушейки цигара, седеше Вика Марасевич, сестрата на Вадим. Дебелото лениво момиче, от онези, дето вечно питат „какво да правя?“, докато другите работят, бе се превърнало във висока, светлокоса, надменна госпожица. Такива мадами можеш да срещнеш в събота вечер в „Метропол“, а в неделя следобед — в „Национал“. Точно преди Нова година се скарала с приятеля си, затова се озовала тук — и го демонстрираше с целия си скучаещ вид.

Юра Шарок се опита да я развесели, започна да я ухажва, уж за да скрие отношенията си с Лена. Подобно поведение изглеждаше странно. Връзката им отдавна вече не беше тайна за никого, освен за Вадим Марасевич. Вадим още не познаваше жените и през ум не му минаваше, че между тях може да съществуват отношения, каквито самият той не бе изпитвал и които според него коренно преобразяват човека. У Лена той не бе забелязал такива промени.

Вадим бъбреше за какво ли не, от оправдаването на Димитров до постановката на „Мъртви души“ в МХАТ, от „новия курс“ на Рузвелт до смъртта на Луначарски в Ментона. Дори за всеизвестни неща Вадим умееше да говори така, сякаш единствен той разбира дълбоката им същина.

Преди да дойде тук, Юра Шарок си бе пийнал с баща си, беше оживен и безцеремонен. Вбесявал всички, като ухажвал Вика? Прекрасно! Тогава още повече ще я ухажва.

Варя си бе останала вкъщи уж заради гъската, не можела да я повери на Нина. Всъщност компанията на големите я привличаше повече от училищната. И Максим бе казал, че щял да доведе един свой приятел, който танцувал румба. Сега този младичък курсант със странното име Серафим навиваше грамофона.

До Серафим стоеше тъжен Макс. Бе станало решителното им обяснение с Нина. Тя му бе отказала, дори не му бе дала надежда. Чувствуваше се потиснат и от неприятностите на Сашка — обичаше го, уважаваше го, прекланяше се пред него.

Каквото и да беше настроението на Саша, той не можеше да не дойде, трябваше да живее, както бе живял по-рано. Нова година е, той ще посрещне новата година.

И ето, седят около масата, покрита с бяла покривка. На почетното място — Нина, вдясно от нея — Максим, Саша, Варя, Серафим, отляво — Вадим, Лена, Юра и Вика. Всичко блести и святка, всичко е подредено, разнасят се вкусни, апетитни миризми, развихрят веселбата. Навън е мразовита нощ, а те са на топло, момичетата са с тънки чорапи и обувки с високи токчета. Планетата лети по неумолимия си път, звездният свят следва вечното си движение, а те посрещат хиляда деветстотин трийсет и четвъртата година от рождество Христово, имат водка, червено вино и ризлинг, така посрещнаха хиляда деветстотин трийсет и третата година, имат и сельодка със сос от горчица, и шунка от свободния магазин, така ще посрещнат и трийсет и пета, и трийсет и шеста, и трийсет и седма, и още много други години. Млади са, не могат да си представят нито смъртта, нито старостта, родени са не за смърт, не за старост, а за живот, за младост, за щастие.

— Изпращаме старата година — каза Вадим Марасевич, — тя беше една година от нашия живот. Както казват в Одеса, никой не е застлал пътя ни с рози. Но път, застлан с рози, не е път на живота. Пътят на истинския живот е обсипан с тръни…

Чу се биенето на часовника, всички заразместваха столовете, станаха, вдигнаха чашите си.

— Честита да ни е Новата година, за новото щастие ура! — викна Вадим.

Зазвънтяха чаши, чиниите с мезетата тръгнаха от ръка на ръка. Макс чевръсто режеше гъската.

— Майстор си! — каза Саша.

— Е, когато има гъска… — Юра подаде своята чиния.

— Максим, на мене кълка — Най-сетне се обади Вика.

— Другата — на мене! — Вадим обичаше да си похапне.

— Марасевичите ще заграбят всичко!

— Спрете Марасевичите! Вадим почука с ножа по чинията.

— Вдигам наздравица за Макс, надеждата на Червената армия!

— Макс! Максимушка! Не ме ощетявай, миличък!

— Другари, някой ми чопна вилицата!

Вадим отново почука с ножа по чинията.

— Да пием за Серафим, единствения ни гост, който също е надежда на Червената армия.

— За ваше здраве, младежо!

— Младостта не е порок, а е голяма свинщина!

— Серафим, къде е брат ти Георгий?!

Серафим се изчерви, стана, поклони се, попритеснен в тази шумна компания.

Вадим вдигна наздравица за Лена — нашата красавица, за Вика — и тя не е лоша, на никого не искаше да отстъпва арената тоя бъбривец Вадим.

— Да пием за училището! — предложи Максим.

— Браво на сантименталното хипопотамче! — обади се Юра.

Макс го погледна изпод вежди.

— Да се отречем и да отърсим?^[5]

— Аз подкрепям тоста на Макс — намеси се Вадим, — не бива да забравяме родното школо, алма матер, скъпите пепелища.

— За училището, единното и трудовото! — иронично възкликна Юра.

Сълзи и сополи! Но много важно! Щом искат да пият за училището, той ще пие, все му е едно за какво ще пие.

— Юра, излиза, сякаш ни правиш услуга, по-добре недей — забеляза Нина. Не й харесваше, че той ухажва Вика, не можеше да я понася, никой не бе я канил тук, възмущаваше се, че Шарок пренебрегва Лена.

Вадим заобиколи опасния риф.

— За Юрий Шарок, бъдещия генерален прокурор!

— Като ни приберат, да ни спасяваш, ей — добродушно добави Макс.

— А сега — Вадим избърса устните си със салфетка — за домакинята, за нашата Нина, сърцето, душата и мозъка на нашата компания!

— Ниночка! Нинка!

— Е, тогава за двете домакини — Саша се обърна към Варя.

Слабичка, изящна, най-младата от тях, тя мълчеше от страх да не изтърси някоя глупост. Серафим правеше плахи опити да я заговори. Смущението му развеселяваше Саша, той също се обърна към нея, като опита да включи в разговора и Серафим. Варя отговори на драго сърце, извърна се към Саша и той видя отблизо нейните малайски очи, нежното й лице.

Затрополяха столове, изместиха масата и всички станаха да танцуват. „Ах, очите черни ме плениха, не мога никога да ги забравя аз“ — пееше гласът от грамофона. Юра танцуваше с Вика, Вадим с Лена, Варя със Серафим. После към тях се присъединиха Макс и Нина.

Когато сменяха плочата, Саша каза:

— Момчета, дайте и на мен да потанцувам.

Покани Варя, почувствува гъвкавата й фигурка, леката й стъпка, радостта й. И разбра: всичко, което дразнеше Нина — пудрата, парфюмите, тунелът, момчетиите — не е нещо страшно, просто е жадно любопитство на малка женичка, навлизаща в живота, в прекрасния свят, млад и светъл свят, от който сега болезнено го изтръгваха.

Кавгата избухна неочаквано. Юра и Вика излязоха в антрето и това вече вбеси Нина.

— Нали ви помолих да не вдигате шум. Имам съ-се-ди! — с пламнало от гняв лице каза тя. — Ама вие вземате ли от дума! Защо трябва да се свирате в антрето, като че тук мястото ви е малко.

— Е, стига де, какво толкова — усмихната възрази Лена. Беше й неудобно: Нина подчерта и без това обидното поведение на Юра.

— Не се ядосвай — добродушно я посъветва Макс.

— Просто ме смайват с тяхното нахалство — все така нервирано продължи Нина. — Те ще си идат, а аз трябва да живея с тези хора.

— Хайде стига — каза Саша. Юра и Вика бяха неприятни и на него, но не искаше да става скандал.

Вадим се опита да обърне всичко на шега:

— Сестра ми рядко намира пътя до тоалетната.

Всички познаваха тези избухвания на сериозната Нина, те минаваха така бързо, както и пламваха. Пък и беше настъпил онзи преломен час от новогодишната нощ, когато всички вече са уморени, сънливи и се дразнят от дреболии.

Юра седна до Лена, сложи ръка на рамото й и студено каза:

— Поредната истерия на старата мома.

Юра изрече това спокойно, обмислено, с ръка върху рамото на Лена, сякаш подчертавайки, че техните отношения засягат само тях двамата. Не бяха моментно изтръгнали се думи.

— Мери си приказките, Шарок! — Саша го загледа изпод вежди. Сега имаше повод да си разчистят сметките. Именно майката на Юра бе казала на неговата, че е изключен от института, само и само първа да съобщи новината. Саша почувствува в това проява на недоброжелателност от страна на Юрка.

— Всички сме си пийнали… — примиряващо подзе Вадим.

— Аз отдавна знам какво си ти — продължи Саша. — Искаш и другите ли да зарадваш с това откритие?

Юра пребледня.

— Какво знаеш? Какво, кажи де!

— Не му е тук мястото и времето и не е интересно на всички!

— А откъде накъде ти ще избираш времето и мястото? Откъде накъде ти ще диктуваш? Все много нависоко хвърчиш. Ама ей го, че падна.

— Млъкни! — каза Макс.

— Непозволен удар — промърмори Вадим.

— Това засяга само мен — спокойно отговори Саша — и ни най-малко теб и твоите роднини. Моето мнение за тебе ли? Ти си дребен егоист и себелюбец. С това моята страна приключва дискусията.

— А ти си гол крал — отвърна Юра, — генерал без армия. С това и моята страна приключва дискусията. — Той стана. — Тръгваме, Лена!

— Лена! — извика я Саша.

— Какво? — Лена се обърна, с дружелюбната си усмивка опита да заглади конфликта.

— Не можа ли да си намериш по-голямо леке?

Лена пламна и побягна от стаята. Юра поспря на вратата, погледна Саша и излезе след нея.

— Не биваше така — примирително подхвърли Макс.

— Не обичам подлеците — мрачно отговори Саша.

Но му стана още по-тъжно. Не можа да се въздържи и развали новогодишната нощ.