Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (11)

11.

Младежите излязоха на улицата.

Руночкин хитро изви очи.

— Трябва да го полеем.

— Аз съм „за“ — радостно се съгласи Надя.

— Ще ходя да свърша една работа — отказа Роза.

— Всъщност и аз трябва да тръгвам — каза тъжният Ковальов.

— Много здраве на Лозгачов — иронично го напъти Руночкин. Двете момчета имаха няколко рубли, Надя също.

— Да отскочим до нас, ще увеличим капиталите — предложи Саша.

Вкъщи той прегърна и целуна майка си.

— Запознай се! Възстановиха ни… Ура! Софя Александровна се разплака.

— И таз добра! — каза Саша.

Тя изтри сълзите си, усмихна се. И въпреки това сърцето й беше изпълнено с тревога.

— Търси те Нина.

— Ще минем да я вземем.

Нина я нямаше вкъщи. В коридора Варя говореше по телефона.

Саша сложи ръка на вилката.

— Обличай се!

— Къде отиваме? — тя любопитно огледа хубавичката Надя.

— Ще гуляем.

Бързо се мръкваше, уличните лампи светнаха. Саша обичаше здрачения зимен, деен Арбат, последното му оживление. Всичко е наред, всичко е на мястото си. Той крачи по Арбат, както е крачил винаги, онова свърши.

На ъгъла на „Афанасиевский“ срещнаха Вадим, той беше облечен с еленово кожухче, с якутски калпак с дълги чак до кръста пухкави уши.

— Покорителю на Арктика! Хайде с нас!

— Ще поливаме нещо май? — веднага се сети Вадим.

— Именно.

— Да идем във „Въженцето“, чудно място — предложи Вадим, поглеждайки Надя.

— Нина ще ни търси тук.

Те слязоха по стръмната стълба в „Арбатски зимник“, нисък, разделен от дебели квадратни колони, и намериха свободна маса в дъното. Миришеше на кухня, на разлята бира, кръчмарските миризми на полуресторант полупивница. Мъждиво светеха грозноватите аплици, окачени косо по ниските извивки на сводовете. На подиума стърчеше контрабас в калъф, на стола беше оставен саксофон — музикантите вече бяха дошли.

Саша подаде през масата менюто.

— Какво ще поръчаме?

— Колко е скъпо — въздъхна Надя.

— По един силаж и по едно земетресение — предложи Руночкин.

— Дошли сме не за салата и за пача — възрази Саша.

— Единственото, заради което хората идват тук, е кафето с ликьор „какао шоа“ — съобщи Вадим със самочувствието на ресторантски лъв.

На съседната маса над синьото пламъче на спиртник бе поставен кафеник и двама изконтени типове посръбваха от мънички чашчици кафе с ликьор.

— Ние сме гладни — каза Саша. — Варя, какво искаш да ядеш?

— Бьоф-строганов.

Поръчаха бутилка водка за момчетата, бутилка вино за момичетата и на всички по един бьоф-строганов.

— По на сметка е да се поръчват различни ястия — обади се Вадим.

— А ето я и Нина — полугласно, сякаш на себе си избъбри Варя, която бе седнала с лице към вратата.

— Сврели сте се чак в ъгъла… — оживено подхвана Нина, приближавайки към масата. — Сашенка, честито! — Тя го целуна. — Щом прочетох бележката ти, всичко разбрах. Пък и не съм се съмнявала — погледът й се спря върху Варя, — и ти си тук, значи…

— И аз съм тук.

— Жалко, че Макс не знае — продължи Нина, докато се настаняваше между Вадим и Руночкин.

Гръмна оркестърът… „Ах, лимончета, вие, лимончета, растете си на Соня на балкончето…“ Келнерите се разтичаха по-бързо по тесните пътечки между масите.

— Солц е човек — каза Руночкин.

— Само че е ужасно нервен — добави Надя.

Дъвчейки месото, Вадим избъбри:

— Саша мина през огъня на страданията. А без страдания…

— Мразя страдалците — прекъсна го Саша.

— Перифразирам Прудон. — Вадим продължаваше да се прави на интересен пред Надя. — След потисниците най-много мразя потиснатите. Но има случаи… Например този…

Той извъртя очи към съседната маса. При контетата вече седеше дама с красиво изпито лице.

— Социално зло — каза Нина.

— А може би — патологично явление — възрази Вадим.

— Нито е патология, нито е социология, ами е обикновена проституция — каза Саша. — Не ме интересува защо си вади хляба по този начин, не желая да се замислям за нейната психика. Ето Нина, Варя, Надя — тях съм готов да ги обичам, уважавам, почитам. Човекът има морал, това го отличава от животното. И неговата жизнена функция не е страданието.

Пригласяйки на оркестъра, Варя тихичко заприпява:

— „Ние те обичахме, нежна и наивна… Искаше да бъде всеки само с теб.“

— Защо толкова обичат уличните песни? — попита Вадим. И сам си отговори: — Мурка умира, горкото момче е забравено, изоставено и никой няма да научи къде е гробът му студен. Човекът страда — ето смисъла на всичко.

— Недей, че ми се гади — прекъсна го Саша.

Вадим обидено изду устни.

— Е де, то бива нетърпимост, ама чак пък толкова.

— Не се обиждай — каза Саша, — не съм искал да те обидя. Но за тебе е абстракция, а мен това ме прегази. Сега да си преброим ресурсите, може пък да ни стигнат за още една бутилка.

Парите щяха да стигнат за още една бутилка за момчетата и за сладолед за момичетата.

— Само да не бързаме — предупреди Вадим, — да си я пием цялата вечер.

— Варя, утре си на училище — напомни Нина.

— Искам да послушам музика.

— Остави я на мира — каза Саша, — нека поседи.

Искаше му се да достави удоволствие на Варя. И самият той беше щастлив. Не беше най-важното, че доказа на всички. Той беше защитил нещо много по-значително, беше запазил вярата на тези младежи. Повече от когато и да било сега го измъчваше мисълта за незащитеността на хората. На негово място Руночкин щеше да зареже всичко и да замине. Надя Позднякова щеше да си поплаче и също да замине. Ако Вадим попаднеше в такава ситуация, веднага щеше да се прекърши.

И само Варя не придаваше особено значение на неговата история. Ако я бяха изключили от училище, тя само щеше да се радва. Сега седи до него в ресторант, тази кръчма за нея е прекрасно място и тези младежи с „чарлстоните“, оркестрантите на подиума, саксофонистът, издул бузи, барабанистът, жонглиращ в забрава с палките — всичко е прекрасно за Варя. Двама пияни вече закачаха мадамата от съседната маса, а контетата се бяха уплашили, не можеха да я защитят. Мадамата псуваше, плачеше, келнерът заплашваше, че ще я изгони.

— Мераклиите тръгнаха на лов — черните очи на Саша се присвиха.

— Не се намесвай — предупреди го Вадим и тутакси се отдръпна, понеже знаеше, че е невъзможно да удържиш Саша.

Саша стана, приведе се и разкърши рамене, приближи до съседната маса, мрачно се усмихна.

— Май ще е по-добре да не се закачате, а? — Той умееше да бие и биеше лошо.

Две тлъсти нахални мутри, люлякови ризи, единият с плъстени ботушки, другият със свръхширок клоширан панталон, кучи синове, хулигани.

Оня с ботушите пренебрежително оттикна Саша с ръка, вторият се вмъкна помежду им, уж да ги разтърве.

— Я недейте, момчета!

Но Саша познаваше и тази хватка: именно оня, който ги разтървава, пръв ще го удари. И му нанесе къс, бърз удар, който те кара да се превиеш одве, да се хванеш за корема и да гълташ въздух с отворена уста. Саша се извърна към втория, но оня отстъпи една крачка, блъсна масата, издрънчаха чинии, мадамата се разпищя, контетата станаха от столовете си… Саксофонистът ги попоглеждаше, както издуваше бузи, пианистът се обърна, но пръстите му продължаваха да сноват по клавишите, барабанистът жонглираше с палките… „Хау ду ю ду, мистър Браун… Хау ду ю, ду ю, ду ю, ду!…“ Оркестърът свиреше, всичко е наред, граждани, танцувайте фокстрот и танго, пийте кафе с ликьор „какао шоа“, не обръщайте внимание, малко недоразумение — ето вече свърши… Ботушите и клошираните панталони си отиват на масата, седна на мястото си черноокият, седна и другият, кривогледият, дето също искаше да се включи в сбиването, контетата платиха и си тръгнаха с мадамата, келнерът вече изтръсква покривката от тяхната маса… Всичко е наред, граждани!

— Ще изчакат да излезем и там ще напират да се бием — каза Вадим.

— Май те хвана шубето! — засмя се Нина.

Саша беше спокоен, когато се биеше, а сега изпадна в нервна треска и се мъчеше да се съвземе.

— Варя, хайде да потанцуваме…

Оркестърът свиреше бавен валс. „Рамона, навеки моя ще си ти…“ Саша пристъпваше с Варя по тясната площадка пред оркестъра и чувствуваше погледите, насочени към него. Чудо голямо, да си мислят каквото щат! Поглеждаха го и онези двамата, да гледат, много важно! Той танцува инглиш валс… „Рамона, навеки моя ще си ти…“ Танцува с хубавото момиче Варенка… Тя го гледа, усмихва се, възхищава се на него, на постъпката му, той се държа като герой на улицата, защити леката жена, която преди това бе укорявал. Варя го чувствуваше някак свой, като нея е, само се прави на съзнателен, както и тя се преструва в училище на примерна ученичка. Тя го гледа, усмихва се, притиска се до него. Плаче оркестърът, ридае саксофонът, палките на барабаниста замират във въздуха, пианистът се е привел над клавишите… „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен.“

— Браво, добре танцуваш — каза Саша.

— Хайде да идем вдругиден на пързалката — предложи Варя.

— Защо именно вдругиден?

— Събота е, ще има музика. Нали караш кънки?

— Карах някога.

— Ще идем ли?

— Аз дори не знам къде ми са кънките.