Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (5)

5.

Юра настояваше Лена да пази отношенията им в тайна: той я обича, тя го обича, нищо друго не им трябва. Именно затова той избягва нейните родители, дома й, познатите й. Лена отстъпваше, за да не наранява самолюбието му.

Баща му не му разрешаваше да води вкъщи момичета, но дъщерята на народен комисар — охо, това е друго нещо! Такава Юрий не бе имал. Старите се отнасяха към Лена сдържано: идва някакво момиче при Юра, какво толкова, младежка им работа, ако си подхождат — ще се оженят, ако не — ще се разделят. В този смисъл те бяха на нивото на века. А ако се оженят, тя ще трябва да тачи свекър и свекърва: какво като е щерка на народен комисар, да се благодари и на това, щото за такива, дето лягат преди сватбата, хората дип не се женят.

Но Лена възприемаше тази сдържаност като проява на достойнство. Родителите на Юра също й изглеждаха необикновени. Баща му — красив, представителен майстор, майка му — набожна старица; патриархален живот — съвсем друг свят, народен, простичък, истински.

Понякога обсъждаха писмата на Владимир от Беломорканал, писма на затворен криминален престъпник с вечните „скъпо татенце“, „скъпа майчице“, „скъпи ми роден братко Юрий“, със сълзливата затворническа поезия за погубения младежки живот, за мечтата „кат птичка лека аз да полетя“. Юра се мръщеше, явно му беше неудобно от Лена, а тя се трогваше от навъсеното внимание на бащата, от тъжната угриженост на майката, от мъжеството, с което Юра приемаше тази неприятна страна на биографията си.

Харесваше й тяхната скромна трапеза, как бащата изтупваше ръцете си от кредата, изтръскваше конците от сакото си, сядаше на масата с достойнството на работен човек, за когото обедът в семейния кръг е награда за тежкия труд, харесваше й, че именно на него майката поднасяше първата порция — той е печеловникът, втората — на Юра, той е мъж, работи, третата — на Лена, тя е гостенка, а каквото остане — на нея, майката, тя върти кухнята, няма да остане гладна. Семейство — сплотено, задружно, толкова различно от нейното, в което всеки живееше свой живот и със седмици не се виждаха.

Понякога отиваха с Юра в „Метропол“ да слушат Скоморовски, в „Грандхотел“ — Цфасман. Лена отстоя правото си да харчи пари наравно с него, тя работи, получава заплата, не е другарско да не приема нейния дял. Юра снизходително се съгласи. Ласкаеше се, че такава красавица харчи за него, ласкаеше го и любезността на келнерите. На съседните маси седяха красиви жени и добре облечени мъже, свиреше джаз, в „Метропол“ гасяха светлината, разноцветни прожектори огряваха фонтана в средата на залата, около който се танцуваше. Юра се усмихваше на Лена, стискаше ръката й, харесваше му, че всички им обръщат внимание.

Тя си отиваше късно през нощта, ако той й разрешеше, изобщо нямаше да си отива. Вратата се заключваше през нощта, тя звънеше, излизаше съненият портиер, всеки пък подозрително я оглеждаше, тя му пъхаше рубла и изтичваше навън. Токчетата й екливо потрепваха по тротоара на нощния Арбат. Вкъщи пак ще забележат, че се е прибрала късно, те за всичко се досещат, но нищо не питат. Баща й не обича Юра, говори за него насмешливо, дори презрително. В края на краищата това си е негова лична работа. Тя е привързана към семейството си, но ако трябва, ще го напусне, без да се замисля.

 

В началото на декември извикаха Юра в Народния комисариат на правосъдието. В отдел „Кадри“, в голяма стая с много бюра, до които обаче не седеше никой, го прие жена на средна възраст, леко рижава, слабичка в гърдите, с дребни подвижни черти на лицето. Представи се като Малкова, посочи на Юра стола срещу нейното бюро.

— Другарю Шарок, вие завършвате института, предстои ви разпределение, бих искала да се запознаем по отблизо. Разкажете ми за себе си.

За да не го вземат в съда и прокуратурата, Юра би трябвало да се представи пред Малкова в неблагоприятна светлина. Ала действуваше инерцията на самосъхранението, с години отработваното правило да изглежда безупречен, без никакво петънце, да крие всичко, което би могло да го компрометира. Юра разказа това, което разказваше винаги: син на работник от шивашката фабрика, самият той е бил фрезист, комсомолец е, няма наказания. Има едно усложнение — брат му е съден за кражба. Споменаването на това усложнение според него само придаваше искреност на разказа му.

Малкова слушаше внимателно, пушеше, после, като угаси фаса в пепелника, попита:

— Ами как така вие, комсомолец, сте изпуснали брат си?

— Когато го затвориха, аз бях на шестнайсет години.

— По време на революцията шестнайсетгодишните командуваха полкове.

Малкова изрече това така, сякаш тя самата бе командувала полк на шестнайсет години. Може пък и да е командувала?! Държи се като войник, мършава една, с кожена куртка, с цигара в устата… Е, че какво! Всички ли сме длъжни да командуваме? Полковете няма да ни стигнат! И от тоя рижав чироз зависи дали ще го пратят в завода, или ще го натирят нейде из джендемите. В института се говори, че целият випуск ще бъде разпределен в Западен и Източен Сибир.

Юра се усмихна.

— Брат ми е много по-голям от мен, как можех да му повлияя?

Малкова прегледа книжата на бюрото си, намери листа, който й трябваше.

— Главното управление на основната химическа промишленост ви е изискало за стопанско юридическа работа. Откъде знаят за вас?

— Преди влизането си в института работих в химически завод, трябва им юрист. Не съм губил връзката си със завода, затова са ме изискали.

Малкова се намръщи.

— Всички гледат да останат в Москва. А кой ще работи в провинцията? В органите на съда и прокуратурата?

Бавно, като обмисляше всяка дума, Юра отговори:

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва да ти вярват, да имаш безупречно име. Когато брат ти е затворник, това доверие е невъзможно.

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва преди всичко да бъдеш истински съветски човек — поучително произнесе Малкова, — нима историята с брат ви може да попречи на това?

— Но нали самата вие ме попитахте: Как съм изпуснал брат си? Освен това смятам, че и на промишлеността са нужни образовани юристи.

Малкова се изправи и каза:

— Ще докладвам вашия въпрос на началника на управлението, а после комисията по разпределението ще реши окончателно.

Стана и Юра.

— Готов съм да работя там, където ме изпратят.

— Има си хас да не сте готов — усмихна се кисело Малкова, — получавали сте стипендия, трябва да се отблагодарите.

— Безспорно аз искам да остана в Москва — внушително произнесе Шарок, — тук са моите родители, възрастни, болни хора, а аз съм всъщност единственият им син. Но това — той посочи листа на бюрото — е инициатива на завода. Трябва им юрист, който добре да познава химическото производство.

— Всички, които искат да останат в Москва, си намират сериозни доводи — каза Малкова — и всички имат ей такива авторитетни искания от различни учреждения.

Тя помълча, после неочаквано добави:

— От друга страна, партийната организация на института препоръчва да ви изпратим на друга работа. Между другото също в Москва.

— Не знам нищо за това… Къде по-точно?

Тя отговори уклончиво:

— Има вакантни места… Например в прокуратурата. Но вие предпочитате завода, нали?

— Да, предпочитам завода. Там съм работил и съм се формирал, оттам ме изпратиха да уча. На завода дължа много неща.

Достойноството, с което Юра произнесе тези думи смекчи Малкова.

— Ще имаме предвид и вашето желание, и искането на Главното управление на химическата промишленост. С една дума ще получите решението на комисията.

 

От такава жена да зависи съдбата му! Тя сигурно е довтасала от някакво си Орехово Зуево, а него, кореняка московчанин, е готова да запокити на края на географията. Вярно казва баща му: „Москва се напълни със селяндури, а ние, гражданите, къде да се дяваме?“ Че и друго подмята: Препоръчват ни да ви оставим в Москва, в прокуратурата. Сигурно лъже… Пък може и да не лъже… Той има жилище в Москва, това се взема предвид…

Дори наистина да са го препоръчали, това още не значи, че ще го вземат. Ще попитат: защо брат ви е криминален престъпник? В едно истинско работническо, пролетарско семейство не може да има престъпници! Има нещо значи в такова семейство, не ще да е много свястно. Малко ли други проверени, наши хора си имаме?!

Романтичният образ на независим адвокат, създаден от момчешкото му въображение, с времето беше леко помръкнал. Практиката в съдилищата му показа обратната страна на медала. Видя прочутите адвокати не само в техните блестящи пледоарии, но и в суетнята, интригите, в ламтежа им за големи хонорари, видя ги как се подмазват на секретарките в съда, как за някакви си мизерни пет рубли втълпяват на тъпи бабички съвети в юридическите консултации, научи цената на разкошните им домашни кабинети, превръщани след работата с клиентите в трапезарии и спални. И все пак само този живот го привличаше.

Но странно! Мисълта, че в инстанциите може да се откажат от него, го жегна: пак ще го пренебрегнат. За техните хора се пазят високите длъжности, а той, послушният изпълнител, ще върши черната работа. В най-добрия случай ще му подхвърлят някой оглозгай кокал, ще го пуснат в завода да стане юрисконсул, както презрително се изрази Будягин.

Шарок не каза на никого, че са го викали в Народния комисариат. Но Лена долови безпокойството му.

Бяха в театъра, успяха най сетне да намерят билети за „Негъра“.

— Нещо си угрижен май?

Тя го гледаше със своите дълбоки, любещи очи.

Той се усмихна, посочи й с поглед съседите: не бива да пречим.

Вкъщи, полегнала на ръката му, тя отново попита какво го тревожи. Той отговори, че няма нищо особено, просто се усложнява назначаването му в завода.

— Ако искаш, ще поговоря с татко — предложи Лена.

— Иван Григориевич направи всичко, което можеше.

Тя не настоя, разбираше, че баща й няма да направи повече от това, което е направил.

— Вчера у нас идва Саша, мъчно ми е за него — каза Лена.

— Защо, какво се е случило?

— Не знаеш ли? Изключили са го от комсомола и от института.

Той се надигна на лакът.

— За пръв път чувам.

— Не си ли го виждал?

— Отдавна не съм го виждал.

Това не беше вярно, Юра бе видял Саша съвсем наскоро, но той нищо не му бе казал. И Юра не искаше Лена да знае това.

— Заради онази история ли? С преподавателя по счетоводна отчетност?

— Да. И освен това заради стенвестника.

— А какво е писал в стенвестника?

— Някакви стихове.

— Че той пише ли стихове?

— Написал или поместил нечии. Бързаше, не ми разказа подробно, после си отиде. Много ми е мъчно.

Саша Панкратов — изключен! Толкова вярваше човекът, а да го катурнат! Активист, корав като камък, непоклатим — сега и той с видял звезди посред бял ден. Дори Будягин не му е помогнал. Вуйчо му Рязанов, великият човек! Да, тръпки те побиват. Щом и Сашка…

Тогава кой би помогнал на него, Шарок, ако му се случи нещо? Баща му — шивачът? Брат му — престъпникът? Не се тика между шамарите като Сашка, ама знае ли човек… Не биваше да се отказва от прокуратурата, там никой нямаше да го закача, самият той можеше да закача когото си ще, а нали, пипне ли някого, отърване няма…

 

На другия ден Юра се сблъска със Саша на вратата.

— Здрасти!

— Здравей!

— Чух, че си имал неприятности в института?

— Кой ти каза?

— Срещнах Лена.

— Всичко се уреди — мрачно отговори Саша.

— Така ли? Е, чудесно! — Шарок не скри подигравателната си усмивчица. — Бързо си успял да изплуваш.

— Успях. Е, довиждане.