Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (57)

7.

Финансовият инспектор обвини Костя в укриване на доходи и му наложи огромен данък, ако не го платеше, щеше да влезе в затвора. А засега описаха имуществото на Костя — там, където бе регистриран, в Соколники, макар че това имущество, както той твърдеше, принадлежало не на него, а на бившата му съпруга Клавдия Лукяновна. Така Варя научи, че той не е разведен.

Ако Костя от самото начало й беше казал, че е женен, но не е успял да оформи развода си, Варя не би обърнала на това особено внимание. Но той скри, затова не бе показвал и паспорта си, такива уловки са унизителни. Първият сигнал от другия, неизвестния живот на Костя.

— Ляленка — убеждаваше я Костя, — не можех да постъпя другояче. С Клавдия Лукяновна се разписах само заради московското жителство, като й платих много пари. Не съм ти казвал това, страхувах се, че няма да ме разбереш. Но такива сделки се правят с хиляди, инак хората не биха получили московско жителство. За да се отпиша от жилището на Клавдия Лукяновна, трябваше да се регистрирам някъде другаде. Къде? При кого? Кой ще ме регистрира? Софя Александровна ли? Кой ще й разреши? Да се регистрирам при тебе? Нина няма да го допусне, тя не ме признава за човек.

— Какъв е изходът тогава? — попита Варя. — Клавдия Лукяновна да остане твоя официална съпруга, а аз фактическа?

Той отговори с достойнство:

— Оборудвам сложни електроприбори в един научноизследователски институт при Академията на науките. Те строят блок за своите служители и ми обещаха стая.

Както винаги, Костя изрече това внушително: институт, Академия на науките, сложна техника… Но на Варя не й се вярваше.

— Щом искат да ти дадат стая, трябва да те назначат на щат.

Като разтегляше устните си и бавно изговаряше думите, Костя отвърна:

— Добре… Не исках да ти казвам, но се налага… Ти как мислиш: че ми дават поръчките заради черните ми очи ли? Не, Ляленка! Давам половината на онзи, който поръчва. И за да получават пая си, те трябва да ме държат на хонорар, на голям хонорар, но той е голям само на хартия — половината отива за тях. А данъка плащам върху цялата сума — какво ми остава? Ни-щич-ко! Нито копейка! А нали с тебе трябва да живеем от нещо. Затова не написах в декларацията две дребни суми от някакви болници. Бирникът се заяде заради тях. Повярвай ми! Отдавна бих зарязал тези работи, да вървят по дяволите. Протаках само заради този институт, надявах се на стая. И слава богу, че не се разписахме с тебе, инак щяха да описват имуществото у вас.

— Ами Клавдия Лукяновна?

— Какво Клавдия Лукяновна?

— На нея защо са й описали имуществото?

— Не се тревожи за Клавдия Лукяновна. Тя няма лесно да им се остави, изпадала е и в по-тежки положения. За нищо и за никого не се тревожи, всичко ще се уреди, всичко ще мине. Ако не ти казвам всичко докрай, то е заради твоето спокойствие, за мен най-важното е ти да си спокойна!

Той говори дълго — когато трябваше да убеди някого в нещо, намираше хиляди думи, стотици доводи.

Вярваше ли му Варя? Искаше да му вярва, инак как щеше да живее с него. Но с горчивина си мислеше, че никой не е независим, Костя също и може би той е най-зависим от всички. Льовочка зависи от службата си, макар и нищожна, но легална, от заплатата си, макар и мизерна, но законна. Костя е зависим от стотици неща, опасността го дебне на всяка крачка. Днес е богат, утре може да стане по-беден от всички, днес е на гребена на живота, утре може да го съборят чак на дъното.

Варя не знаеше как се измъкна Костя от тази история. Но явно се бе измъкнал. Две седмици почти не се прибираше, не ходеше по ресторанти, по билярдни, две седмици трескава, неизвестна за Варя дейност, докато най-сетне й каза, че е платил целия данък. Но с онази задруга е свършено завинаги. Варя не знаеше какви са сега плановете на Костя, той не я посвещаваше в тях, а и тя не го питаше.

Каза й само, че е започнал работа в ателие за ремонт на пишещи машини на улица „Херцен“, разбирал от пишещи машини. Даде й телефонния номер на ателието, но я предупреди, че е трудно да го намери там: в десет сутринта отива по различни учреждения да ремонтира пишещите им машини, а понякога, ако получи поръчката предния ден, още от къщи тръгва по клиенти. Варя много бързо се досети, а после се и убеди, че Костя само се води на работа в ателието, че други майстори изпълняват неговите наряди и съответно получават заплатата му. Това даваше на Костя официално положение — служител в ателие за ремонт на пишещи машини. А единствено негово занятие и единствен източник на доходи му стана билярдът, само билярдът.

И тогава Варя твърдо реши: Край! Стига! Време е да започне работа!

 

Льовочка и Рина обещаха на Варя да й помогнат. Те работеха в бюрото по проектиране на хотел „Москва“, там, където и Зоя. Всъщност Варя би могла да си намери работа без ничия помощ: чертожници-копировачи се търсеха навсякъде, на всички дъски висяха такива обяви. Но най-добре е да работиш с познати. Льовочка и Рина казваха, че хотел „Москва“ е най-големият и важен строеж в столицата, подчинен е непосредствено на Моссъвет, заплатите са завишени, столът е много добър. Новото здание ще бъде съединено с „Грандхотел“ и тогава този хотел ще бъде един от най-големите в Европа. В Бюрото са се събрали най-добрите архитекти, художници, инженери и техници. Льовочка и Рина хвалеха най-вече своя ръководител и го наричаха със странното име Игор — млад талантлив архитект, един от авторите на проекта, внимателен, добър, отзивчив. И ако Варя се изяви, Игор има властта да я издигне, както е издигнал Льовочка — той вече е техник. И на Рина предстои такова назначение. Бюрото се намира на петия етаж на „Грандхотел“, на Охотний ряд, от нейния блок на Арбат е само на седмата спирка, и трамваите са два: номера четири и седемнайсет. Това обстоятелство особено подчертаваше Зоя. Тя работеше в същото бюро, но в друг отдел.

В деня, който й определи Льовочка, Варя отиде в „Грандхотел“.

Дюкяните по Охотний ряд, църквиците и другите постройки между „Грандхотел“ и Манежа бяха съборени, строежът беше ограден със стобор. Варя влезе в хотела през входа откъм Воскресенския площад. Портиер с ливрея я сподири с поглед, но не я попита къде отива. Нищо не я попита и служителят при асансьора, който я качи на петия етаж.

Щом излезе от асансьора, Варя, както й бе обяснил Льовочка, свърна наляво и тръгна по дълъг коридор, като гледаше номерата, останали по вратите от времената, когато етажът още е принадлежал на хотела. Щом видя номер 526, отвори вратата.

В също такава стая бяха живели с Костя в Ялта, в хотел „Орианда“ — високи тавани, високи възтесни прозорци. Само че вместо хотелска мебел, тук имаше три обикновени бюра, на тях, върху скосени поставки — чертожни дъски.

До прозореца работеше Льовочка, той се извърна, приветливо се усмихна на Варя, като лъсна кривото си зъбче, остави тушовката.

— Дойде ли? Браво!

— А къде е Рина?

— Излезе. Скоро ще се върне. Донесе ли си дипломата?

Той хвърли поглед върху зрелостното свидетелство на Варя.

— Чудесно! Хайде!

Отвори вратата към съседната стая.

— Може ли, Игор Владимирович?

И без да чака отговор, влезе, повел подире си Варя.

Още щом чу това име, Варя моментално схвана всичко. Как не се сети по-рано? Игор — така са преиначили името Игор. Дори през ум не бе й минало, че това е същият Игор Владимирович, с когото Вика я бе запознала в „Национал“. Ако се беше сетила по-рано, нямаше да дойде тук. Но беше късно. Игор Владимирович я видя, веднага я позна, веждите му учудено се повдигнаха, той стана, излезе иззад бюрото, приветливо и същевременно въпросително, дори малко стъписано усмихнат.

— Ето, Игор Владимирович — каза Льовочка, — това е момичето, за което ви говорих, тъй да се каже, гражданката Иванова, има диплома. Варя, покажи си дипломата.

Варя пак извади от чантичката си свидетелството, сложи го на бюрото.

— Седнете, моля — покани Варя Игор Владимирович и си седна на мястото.

— Да си вървя ли? — попита Льовочка.

— Да, да, вървете, благодаря…

Льовочка излезе.

Игор Владимирович прочете свидетелството на Варя.

— Работили ли сте някъде?

— Не.

— Да, да, разбира се, това свидетелство е само на три месеца — той се усмихна, — каква неочаквана среща. Льова ми говори за вас, много ви хвали, но изобщо не очаквах, че сте вие.

— И аз не очаквах да видя вас — каза Варя.

Първото смущение премина, но кой знае защо й стана тъжно. Беше виждала Игор Владимирович само веднъж, преди три или четири месеца, а й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност… Разходката из Александровската градина, разговорът за Бове, бягството от пазача, скъсаният чорап — това се върна някъде много отдалече.

— Малко сте се променили — каза Игор Владимирович, — по-точно пораснали сте малко.

— Омъжих се — обясни Варя. Струваше й се, че с това съобщение внася пълна яснота в отношенията им.

— Тези сведения стигнаха до мен — усмихна се Игор Владимирович.

„От Вика“ — помисли си Варя.

— Е, добре — каза Игор Владимирович делово, — да минем на въпроса. Нямате стаж, ще трябва да започнете като копировачка.

— Знам.

— Обичате ли да чертаете?

— Обичам.

— Чудесно. Възможни са два варианта: да работите или в общото чертожническо ателие, или в моята група заедно с Льовочка и Рина. Кой ви харесва повече?

На Варя й се искаше да работи не в общото ателие, където не познаваше никого, освен Зоя, а тук, с Льова и Рина. Но това означаваше да работи близо до Игор Владимирович и под негово ръководство. Разбира се, тя няма нищо общо с него, поседяха един час в „Национал“, разходиха се из Александровската градина, побъбриха… Сега е омъжена, но въпреки това и сега му харесва, тя го чувствуваше, виждаше смущението му — ще бъде неудобно да работят заедно.

И затова Варя отговори:

— Не знам. Все ми е едно.

— Започнете при нас — предложи Игор Владимирович, — в началото ще ви бъде по-леко, ако сте заедно с приятелите си, с Льова, с Рина. А когато посвикнете и се поогледате, ще решите къде ви е по-добре. Съгласна ли сте?

Тя кимна.

Той й подаде лист хартия и писалка, продиктува й молба за приемане на работа. Прочете го, прикрепи с кламер към него дипломата на Варя, стана и като държеше всичко това в ръка, отвори вратата към съседната стая, пусна Варя да мине напред. Там освен Льовочка, вече беше и Рина, тя окуражаващо й намигна.

— Льова — каза Игор Владимирович, — скоро ще се върна, а ти засега обясни на Варя в какво се състои работата.

Той излезе, Рина се разсмя.

— Виждаш ли каква чест ти оказва, лично отиде да оформи назначението ти.

— Страх го е кадровикът да не я уплаши — обади се Льовочка. — Всичко се нарежда. Рина преминава на длъжност техник, а ти ще се трудиш на нейно място, под моето върховно ръководство.

А нали Рина я бе видяла с Игор Владимирович в „Национал“, дали не намеква за това?

— Той ми предложи и общото ателие — отговори Варя, като така отхвърли намека на Рина.

— Странно — каза Льова, — бяхме се уговорили да работиш с нас. Обещал съм и на Костя.

— Какво си обещал на Костя? Да ме наглеждаш ли?

— Е, защо говориш така, Варя? Просто му обещах да ти помагам на първо време… Я стига! Ето твоята маса, виж: дъската, линеала, уреди ще вземаш от магазинера.

— Докато не си набавиш собствени — забеляза Рина.

— Това ще стане по-късно, когато спечели много пари — възрази трезвомислещият Льовочка. — И с нашите служебни уреди може да се работи нормално.

Той отвори шкафа, показа й чертежите, кое къде се намира, откъде какво да взема. Рина подхвърляше разни шеги, изобщо всичко беше мило, приятно, весело.

Така ги завари Игор Владимирович.

— Запознавате ли се с работата?

— Разбира се.

— Варя, елате при мен за малко.

Те се върнаха в кабинета му. След като седна и покани Варя също да седне, Игор Владимирович каза:

— На заявлението ви има резолюция на началството, утре сутринта започвате работа. Ето ви дипломата. И освен това…

Заедно със зрелостното свидетелство той й подаде огромна анкета, цели четири страници, кисело се позасмя.

— Това ще попълните вкъщи, утре ще го донесете, за да го дадем в отдел „Кадри“. За пръв път постъпвате на работа и не сте се сблъсквали с подобни анкети — по-глупаво нещо не съм виждал, но такива са формалностите, трябва да ги спазваме. Родителите ви живи ли са?

— Не.

— Аха. Значи просто ще напишете датата на смъртта на всеки, не попълвайте никакви сведения за тях. И още един въпрос… Само че ме разберете правилно, той е продиктуван от чисто делови съображения: бракът ви регистриран ли е?

— Не.

— Ето защо ви питам: в анкетата има много въпроси за съпруга, за неговите роднини, дядовци, баби, всичко това се попълва много трудно, вие и съпругът ви може да не знаете много неща, ще трябва да пишете писма, да питате… Но щом бракът ви не е регистриран и нямате деца, можете да не пишете за него и да не отговаряте на всичките тези безбройни въпроси.

Варя мълчеше, не можеше отведнъж да схване какво се крие зад думите му. Най-вероятно говореше сериозно и в това не се криеше никаква двусмисленост Но беше някак оскърбително. Вика му е надрънкала: представете си, омъжена е за един билярдист, занаятчия ли е, частник ли, изобщо тъмна личност. И ето, Игор Владимирович се опасява, че това ще усложни приемането й на работа. Чудо голямо! Хайде де! Може да отиде и на друго място, не толкова важно, дето няма такива анкети.

Точно отгатнал мислите й, Игор Владимирович каза:

— Постъпете, както сметнете за необходимо. Ние ще ви вземем на работа независимо от всичко. Просто исках да ви облекча при изпълнението на това неприятно задължение, главоболно и губещо време.

— Ще видя — сдържано отговори Варя.

— Съветвам ви отначало да напишете отговорите на отделен лист, да проверите добре всичко, а после да ги прехвърлите в анкетата, за да няма грешки и поправки, инак ще ви накарат да я попълните отново.

— Добре, така ще направя.

— Е, прекрасно — Игор Владимирович стана, — очакваме ви утре. Започваме в девет, свършваме в четири. Надявам се, че при нас ще се чувствувате добре.

 

За вкъщи Варя си тръгна пеша, покрай Университета, после по Воздвиженка и по Арбат.

Неприятното чувство, което й остана след разговора с Игор Владимирович за анкетата, не можеше да помрачи общото радостно настроение, пробудено от докосването до истинския живот. Льовочка и Рина са чудесни хора! За тях ресторантите, паркът „Ермитаж“ са нещо второстепенно, а главното е работата на огромния строеж в центъра на Москва. Чертожните дъски, линеалите, кривките, тушовките, миризмите на туш и тънко подострени моливи й напомняха за училище, за уроците по чертане, на тях беше най-редовна. Всичко това й обещаваше нов, интересен живот.

Колкото до Игор Владимирович, не биваше да се смущава от него, тя не беше виновна пред него, напротив, бе постъпила честно, бе отказала да иде с него и Вика във „Въженцето“, той и тогава й се бе видял човек от истинския, а не от Викиния живот, не можеше да го мами. Освен това тогава й се видя стар. А всъщност сигурно е връстник на Костя.

Съветва я да не вписва мъжа си — не иска да й се развали анкетата. Дори прочутият архитект има страхове. Но тя не се страхува от никого. Какъвто и да е Костя, не смята да го крие. Какво ги засяга мъжът й, неговите роднини, не те, а тя постъпва на работа при тях, нека я проверяват.

Вкъщи Варя седна до масата, разтвори анкетата, разгледа я.

Оказа се, че тя съдържа не четири, а осем страници, въпросите отначало я хвърлиха в недоумение, сменено от негодувание, ярост и накрая от пълно объркване.

Както я бе посъветвал Игор Владимирович, сложи пред себе си лист хартия, чернова, записваше отговорите първо в нея.

1. „Фамилно име, собствено, бащино. При промяна посочете какво име сте носили по-рано.“ Тъй, това е ясно: Варвара Сергеевна Иванова, не съм променяла името си.

2. „Година, месец, дата и място на раждане.“ И това е ясно: пети април 1917 година, Москва.

3. „Националност и гражданство (ако сте били чужд поданик, посочете)“. И това е ясно: рускиня, гражданка на СССР.

4. „Съсловие или социален произход преди революцията (селяни, еснафи, търговци, дворяни, почетни граждани, с духовно звание, военни и т.н.)“. Нейните родители са били учители, какво ли е това съсловие? Трябва да попита Нина. Но как ли се чувствуват горките хорица, чиито родители имат духовно звание — „попска дъщеря“, или са от военното съсловие — „офицерско синче“.

5. „Образование“. Това е лесно: завършила съм средно училище с усилено изучаване на чертане.

6. „Какви чужди езици владеете?“ Отговор: немски, слабо.

7. „Партийност и партиен стаж“. Безпартийна.

8. „Кога сте постъпили във ВЛКСМ?“ Не съм постъпвала във ВЛКСМ.

9. „Ако сте членували във ВКП (б) или ВЛКСМ по-рано, посочете кога, причината за излизането. Членували ли сте в други партии?“

Варя написа: не съм членувала нито във ВКП (б), нито във ВЛКСМ, нито в други партии.

10. „По време на членуването във ВКП (б) или ВЛКСМ налагани ли ви са наказания (къде, кога, от кого, какви, за какво, снети ли са, ако са снети, от кого)?“ Отговор: Тъй като не съм членувала никъде, не са ми налагани никакви наказания и съответно не са снемани.

11. „Имали ли сте колебания относно линията на ВКП (б), участвували ли сте в опозиционни и антипартийни групировки (къде, кога, в какви)?“ Тук тя ще отговори така: Тъй като не съм членувала във ВКП (б), не съм провеждала нейната линия, затова и не съм се колебала, не съм членувала в опозиционни и антипартийни групировки.

12. „Вие или ваши роднини привличани ли сте под съдебна отговорност или под следствие, подлагани ли сте на арести или наказания по съдебен и административен ред, лишавани ли сте от избирателни права, понастоящем вие или ваши роднини намирате ли се под съд и следствие, отбивате ли някакво наказание?“

Тя няма никакви роднини в затвора, под съд или следствие. Пък и изобщо няма роднини освен лелята в Козлово, но може пък някой от роднините на тази леля да лежи в затвора или да е лишен от избирателни права? Разбира се, ще пише „не“, но има чувството, че нещо крие, и там, в отдел „Кадри“, ще й посочат някой арестуван роднина, за когото тя и представа си няма. Нима и Софя Александровна е попълвала такава анкета, когато е започвала работа? И е трябвало да пише за Саша?

13. „Били ли сте в чужбина, в коя страна, кога, какво сте правили там…“ Не съм била.

14. „Имате ли вие или вашата съпруга (съпруг) в момента или имали ли сте в миналото роднини в чужбина (какви, къде)?. Поддържате ли (поддържали ли сте в миналото) връзка с тях, посочете дали някой ваш роднина е бил чужд поданик.“

В нейното училище учеха деца на бивши дворяни от арбатските улички, всички те не можеше да нямат роднини в чужбина, много потомци на Пушкин и Толстой живеят в чужбина. Интересно как ли тези нещастници отговарят на въпроса, нали трябва да се пише „къде“, а кой знае „къде“, след като всички се страхуват да си кореспондират с хора в чужбина.

15. „Вие или ваши роднини били ли сте в плен или интернирани по време на Империалистическата или Гражданската война?“ Виж ти, стигнаха вече и до Империалистическата война!

16. 17, 18, 19, 20, 21. Служба в Червената армия, партизани, нелегалност, ранявания, контузии. Всичко това — не!

22. „Посочете кой от роднините ви (изброени в т. 27) е членувал в други партии, преди революцията е работил в полицията, жандармерията, прокуратурата, съда, във ведомството на затворите, в погранична или конвойна охрана.“

Тъй, да видим какви роднини са изброени в т. 27? „Съпруга, съпруг, деца, майка, баща, братя, сестри. Съпругът посочва както своите роднини, така и роднините на съпругата, съпругата посочва както своите роднини, така и роднините на съпруга…“ Боже мой! Значи трябва да посочи не само всички свои, но и всички роднини на Костя, и да напише дали преди революцията не са служили в погранична или конвойна охрана! Дали самият Костя знае това? Откъде накъде човек трябва да отговаря за роднините на жена си или мъжа си?

24. „Сегашен адрес“. Ясно…

25. „Всички предишни домашни адреси, от деня на раждането…“ За нея е лесно — не е живяла никъде освен в този блок на Арбат. Но ако тази анкета попълва възрастен човек, колко адреса трябва да помни? И то от деня на раждането! Ами ако родителите му са починали, откъде ще знае адресите си от дете?

26. Ето най-гадния въпрос, за който я бе предупредил Игор Владимирович: „Сведения за вашите близки роднини (Посочете сведения за съпруга, деца, майка, баща, братя, сестри. Съпругата посочва в анкетата си сведения за съпруга си и своите близки роднини). Фамилно, собствено, бащино име, роднинска връзка, година, месец, дата на раждане, място на раждане, националност, партийност, месторабота, адрес и длъжност, местожителство, адрес. Същите сведения за роднините на съпругата, съпруга.“ Значи трябва да попълни тези сведения не само за Нина и покойните си родители, но и за всички роднини на Костя, а той има петима братя и две сестри и всички те са пръснати из Съюза, а баща му и майка му дори са разкулачени.

Сега разбра: предупреждението на Игор Владимирович е било предизвикано от най-добри подбуди. Но тя не желае такова съглашателство, няма да се приспособява, не знаят те с кого си имат работа!

Добре, какво друго има тук?

„Външни белези: ръст, коса, очи, други белези.“

Оставаше да поискат и пръстови отпечатъци. А, не, това е вече прекалено! По дяволите! Няма да отговаря на такъв унизителен разпит. Ще си намери място, където не искат такива анкети, и в обикновените, редови бюра са нужни чертожници-копировачи. В краен случай изобщо няма да започва работа, ще се подготви за кандидатствуване и догодина ще подаде документи за Архитектурния институт. Не иска стипендия, ще каже на Костя: „Не ми купувай скъпи дрехи, с тези пари ще уча.“ Лисичата наметка, която й подари наскоро, сигурно струва две или три годишни стипендии. Ако продаде всички парцали, парите ще й стигнат за няколко години. Да, но пък ще бъде студентка, ще учи, няма да я проверяват до кътните зъби. И когато стане дипломирана архитектка, няма да смеят да й тикат под носа такива анкети.

 

Варя сгъна анкетата, хвърли я на масата — утре ще я покаже на Костя, и той да се посмее.

Облече си домашния пеньоар и окачи роклята в гардероба. Но когато вече затваряше вратичката, изведнъж й се стори, че нещо в гардероба липсва… Ами да! Нямаше я същата онази лисича наметка, която Костя й бе подарил наскоро. Наметката струваше луди пари, за нея са отишли шест или дори осем лисици. Варя я беше слагала само веднъж, когато ходиха на „Старо-Пименовский“.

Варя измъкна от гардероба роклите, палтото, жакета, прерови всичко, наметката я нямаше. Всичко си беше на място, само наметката липсваше. Първата, за която помисли Варя, беше съседката Галя. Или синчето й Петка — петнайсетгодишен гамен.

Софя Александровна вече се бе прибрала от работа. Варя почука, влезе при нея и плътно затвори вратата зад гърба си.

— Софя Александровна, изчезнала е лисичата ми наметка.

— Как така е изчезнала? — смая се Софя Александровна.

— Тази сутрин висеше в гардероба, а сега я няма.

— Ти добре ли потърси?

— Прерових целия гардероб. Откраднали са я!

— Откраднали? Кой?

— Не знам кой. Може би Галя или синчето й Петка.

— Но нали те нямат ключ от твоята стая… Толкова години живея с тях. Такова нещо не се е случвало.

— По-рано Петка е бил малък, а сега порасна и е започнал да краде, няма нищо чудно.

— Трябва да се обадим в милицията — каза Софя Александровна.

Но на Варя не й се искаше да се обажда в милицията, без да пита Костя. Защо? И тя не знаеше защо. Но чувствуваше: първо трябва да каже на Костя, после да се разправя с милицията.

— Трябва да почакаме Костя.

— Какво говориш, Варенка?! Константин Фьодорович ще си дойде късно. Трябва незабавно да се обадим в милицията. Инак после те ще кажат: защо не съобщихте веднага?

— Откъде ще знаят кога съм отворила гардероба. Ще отида утре и ще кажа: току-що отворих гардероба и открих липсата.

— Утре ще им е по-трудно да търсят — настояваше Софя Александровна, — трябва да се търси по горещите следи, без отлагане. Разбирам, всичко това е много неприятно, но няма друг изход. Тази наметка струва цяло състояние. Ако ли я е откраднал Петка, не бива да му се прощава — инак той ще продължава да ни краде. Това вече няма да е живот!

— Сега ще намеря Костя и ще се посъветвам с него — каза Варя.

Тя се облече, наметна шлифера и излезе.

Какво я възпря да телефонира в милицията, от какво се опасяваше, защо хукна при Костя? Може би заради финансовия инспектор? Нали той беше описал имуществото на Костя. В милицията можеше да попитат откъде има толкова скъпа наметка, тогава ще трябва да каже, че я й е подарил Костя, значи… Какво значи? Тя самата не знаеше какво. Само ясно съзнаваше, че не бива да съобщава в милицията без знанието на Костя. Нали дори не знае откъде е тази наметка. Костя я донесе, разгъна я.

— Премери я! Наметката й стоеше чудесно.

— Подарявам ти я.

— Благодаря. Колко струва?

— Има ли значение? Струва. Скъпо струва.

Наметката беше нова, очевидно беше купена от ръка или ушита от някой нелегален кожухар, а може да беше и от торгсина. Във всеки случай не беше крадена, ако беше крадена, Костя нямаше да й позволи да я облече в актьорския клуб. И все пак не й каза откъде я е купил. Всичко, което се отнасяше до Костя, винаги бе свързано с опасението да не го подложи на удар с нещо.

Намери Костя в билярдната на „Метропол“. Варя на можеше да понася билярдните — не са място за жени. Само мъже: трезви, пияни, полупияни, гледат я — кой с любопитство, кой насмешливо, като някоя досадница, дошла да прибира мъжа си. Задимено, задушно, бледи лица, изпити мутри.

Костя не забеляза Варя, не виждаше нищо освен топките, дупките и своята щека, следеше удара на противника, нещо си записваше на плочата, веднага се обръщаше пак към масата — напрегнат, съсредоточено разпален.

Варя не разбра кой победи в завършилата партия. Костя каза нещо на маркьора, той започна да подрежда нова пирамида, Костя отново взе да натрива щеката с тебешир и едва в тази минута хвърли остър напрегнат поглед наоколо и видя застаналата до вратата Варя. Но не се изненада, сякаш я бе очаквал, само още повече се навъси и се приближи до нея с щеката в ръка.

— Ела да излезем!

Излязоха в коридорчето пред билярдната, там имаше два малки дивана, фотьойл и както си помисли Варя, сигурно беше мястото за пушене. Отведнъж се успокои: от израза на Костя разбра, че няма нужда да се обажда в милицията…

— Какво има? — попита Костя, без да поглежда Варя.

— Изчезна наметката.

— Каква наметка?

— Лисичата, дето ти ми я подари.

Няколко секунди той мълча, загледан настрана, сякаш не разбираше за какво му говори. И Варя си помисли, че пред нея стои човек, когото изобщо не познава.

Най-сетне той каза:

— Ще ти купя друга, по-хубава. Случи се така, че загубих, не можах да намеря пари и се разплатих с твоята наметка, инак щяха да ме убият. Иди си вкъщи, и аз ще се прибера скоро.

Варя се върна вкъщи.

— Е, какво? — попита Софя Александровна.

— Константин Фьодорович е занесъл наметката при кожухаря, трябвало нещо да се поправи. Добре че не се обадихме в милицията.

 

Варя отиде в стаята си, свали шлифера, събу обувките, седна на дивана и се замисли.

И тъй, той е проиграл наметката. Не се знае и откъде я е взел. Може да я е спечелил от играч като него, оня също да е проиграл наметката на жена си.

Не й е жал за наметката, чудо голямо! Но — днес наметката, а утре — палтото, вдругиден — обувките. Пияницата пропива вещите на жена си, комарджията ги проиграва. Вика, Ноеми, Нина Шереметева са леки момичета, но те не рискуват да видят дрехите си на раменете на друга жена. Днес той проиграва дрехите й, утре може да проиграе нея самата. Каква глупачка е била! Помами се по неговата мнима независимост. Сега научи цената на тази независимост. Сега тя зависи от търкалянето на топките по билярдната маса.

Такава съдба не я привлича, тя не може да зависи от него, не желае, подаръците, които той после проиграва, не й трябват, тя няма да завърши висше образование с негова помощ. Може да разчита само на себе си. По дяволите анкетата! Навсякъде има анкети, тази процедура съществува навсякъде, по-добре да премине през нея там, където има приятели, отколкото на друго място, сред чужди и непознати хора. Игор Владимирович е прав — няма да пише за Костя, стига им и това, което ще напише за себе си. Пък и защо да пише за Костя? Сега всичко е ясно, никога не я е напускало чувството, че този брак е случаен и не ще трае дълго.

А за себе си не е трудно да напише. На всички гадни въпроси има един отговор — не! Колкото до покойните мама и татко, трябва да пита Нинка, Нинка всичко знае.

Вярно, Нинка я бойкотира заради Костя, не идва, не се обажда, когато се срещат на двора, само сухо кима. Нейна си работа! Но е длъжна да и даде сведения за баща им и майка им, те не са само нейни родители… но дали Нина си е в къщи сега?

Набра номера, Нина си беше в къщи.

— Варя се обажда, сега ще дойда при тебе, по работа.

— Щом е по работа, ела — сухо отговори Нина.

Не биваше да се обажда, излезе, сякаш искаше разрешение.

Трябваше просто да отиде.