Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (30)

30.

Нина не обърна внимание, че у Софя Александровна свети, а Варя видя — тя всичко забелязваше. Но това не я обезпокои — Софя Александровна понякога по цели нощи лежеше на светло — беше и казвала. Пък и мислите на Варя бяха другаде: утре вечер двете с Нина ще отидат на гарата да изпратят Макс и Серафим.

Танците в Дома на Червената армия продължиха до два часа през нощта. Много хора си тръгнаха по-рано, за да хванат трамвай. И Нина искаше да си тръгне, но Варя и Серафим я придумаха да останат. Макс добродушно се усмихваше. Нинка остана малцинство и се подчини.

Вървяха пеша през нощната студена Москва, Варя беше без галоши, на главата само с леко газено шалче. Серафим я наметна с наметалото си, нахлупи й своята фуражка, край един уличен фенер тя се огледа в огледалцето, фуражката, макар че се смъкваше над делото й, много й отиваше, с нея тя приличаше на младичко хубаво войниче. Двамата със Серафим вървяха отзад, ръката на Серафим бе върху рамото й, а когато Макс и Нина завиваха зад някой ъгъл, те се целуваха. Серафим се целуваше така, че устните я боляха. Варя никога дотогава не беше се целувала истински, тъй че не изпитваше никакво удоволствие, просто я болеше. Ала разбираше какво значи това. Това значи, че Серафим е страстен. Нина сигурно се досещаше защо Серафим и Варя изостават, но се преструваше, че не забелязва. И вкъщи нищо не и каза, само нареди по-скоро да си ляга и да угаси лампата — утре тя е на работа.

Сутринта Нина остави на масата бележка за класната ръководителка на Варя: „Моля да освободите Варя Иванова след третия час по семейни причини.“ Семейните причини бяха изпращането на Макс и Серафим. Но Варя дори не бе помисляла да ходи на училище. Искаше й се да отиде на гарата добре облечена. Заминават новопроизведените офицери, ще има много изпращачи, там ще бъдат онези красиви и добре облечени момичета, които тя бе видяла в ЦДКА, затова искаше да се облече не по зле от тях, да изглежда голяма и сериозна, нали изпраща бъдещия си съпруг. Да се облече не в черно, обаче строго, да изпъква между другите. Трябва да си направи прическа, да се гримира, тъй че ако си тръгне след третия час, а учеха следобед, времето няма да й стигне за нищо.

Тя набързо сготви за Нина, взе си учебниците и отиде у Зоя. Зоя също не отиде на училище, помогна на Варя да се приготви, да се среше, да си подвие клепките. Даде й модерните си боти със стоманените катарами и най-важното, майчиното си палто от морска котка, с което майка й й разрешаваше понякога да се разходи по улицата. И ето, сега го облече Варя и както каза Зоя, изглеждаше в него страхотна, същинска дама, и то не каква да е, а с палто от морска котка, с модерни боти, а на главата с бял шал, който също беше на Зоината майка.

Към пет часа Варя най сетне беше готова и се обади на Нина.

— Ще дойда направо на трамвайната спирка.

— Откъде се обаждаш?

— От училище.

Те стигнаха до трамвайната спирка едновременно.

Нина не можа да я познае…

— Какъв е този маскарад?

— Гардеробът беше затворен, сложих палтото и шала на Зоя.

— Ами Зоя?

— Ще облече моите дрехи.

— Къде ти са учебниците?

— Оставих ги под чина, няма да ги мъкна на гарата я!

Училищният гардероб наистина може да е бил затворен по време на час и все пак Варя лъже: и палтото на Зоя щеше да бъде заключено, ако наистина е нейно. Но не й се щеше да разпитва, да изобличава Варя. Не е малка вече, скоро ще се омъжи, пак добре, че ще се омъжи за Серафим, свястно момче е, нека животът й бъде какъвто тя го иска, нека и да изпрати своя Серафим както иска.

Гарата беше пълна с народ, перонът — претъпкан до последна възможност. Нина и Варя объркани спряха пред изхода. Но Макс и Серафим вече тичаха насреща им, махаха с ръце, после всички заедно тръгнаха покрай композицията към техния вагон, промъкваха се през тълпата, страх ги беше да не се изгубят сред хората, които също бързаха и търсеха своите близки сред мъже, жени с вързопи, с армагани за из път, сред момичета с цветя, прегръщащи и целуващи тези чудесни момчета, новоизпечените командири от Червената армия, с гимнастьорки, стегнати с колани, без фуражки: бяха оставили фуражките и шинелите си във вагона… Младо, радостно, оживено и същевременно сериозно — страховитата военна сила на съветската държава. И Нина разбра, че тези жизнерадостни червенобузести момчета първи ще тръгнат на бой, първи ще поемат удара върху себе си. Помисли си, че сигурно нейното място е до Максим, който е толкова силен и спокоен. И когато той замине, неговото спокойствие и добродушие ще й липсват.

А Варя се наслаждаваше на влюбените погледи на Серафим, на впечатлението, което правеше на другите офицери. Тя е най-красивата тук, неочаквано висока, почти колкото Нина. И никоя няма такова палто от морска котка, такъв шал. Тя беше пламнала, възбудена от суетнята на гарата, от тънките и дебели свирки на локомотивите, предвещаващи дълъг, неизвестен и примамлив път. Макс каза, че прилича на киноактриса, Серафим й пошепна, че я обича повече от живота си, дори Нина се усмихваше, доволна, че има такава сестра.

Както прилича на голяма жена, годеница, Варя гледаше само своите близки, Нина, Макс и Серафим, никого друг, да не си помислят, че й играят очите. Дори когато извиваше глава, правеше го разсеяно, уж небрежно разглежда влаковете и хората, бързащи към влаковете.

И когато погледна към съседния перон, видя Саша.

Той крачеше между двама червеноармейци, отпред бързаше дребничък офицер с дълъг шинел, угрижено проправяше път през навалицата, а след него между двамата червеноармейци крачеше Саша с раница на гърба и с куфар в ръката.

Той почувствува, че някой го гледа, озърна се и тя видя неговото бяло като хартия лице и черната му, сякаш циганска брада на масурчета. Саша плъзна поглед по заминаващите курсанти, по Макс, по Нина, по Варя, но не позна никого, извърна се и продължи към влака, композиран на някакъв далечен перон. След тях и пред тях вървяха хора с чували, куфари и сандъчета, бързаха, изпреварваха ги и те се изгубиха в тълпата.

А Варя все гледаше нататък, където изчезна Саша. Не чу как дрънна звънецът, не видя как всички започнаха да се сбогуват, как Нина целуна Макс по челото, не видя как Серафим се приближи съвсем и се взря в очите й.

— Варя, съвземи се! — каза Нина.

— Ей сега видях Саша.

— Какви ги дрънкаш?! — развика се Нина, внезапно разбрала, че Варя не лъже.

— Водеха го под конвой, има брада — мънкаше Варя и не откъсваше поглед от съседния перон, сякаш сред навалицата от хора, тичащи с чували и куфари, той все още върви, все още върви и тя ще успее да го види… — Има брада като на старец.

Давеха я сълзи.

— Същински, същински старец…

— Престани, нещо грешиш — каза Нина, а гласът й трепереше.

Максим, също развълнуван, но като се мъчеше да запази спокойствие, добави:

— Грешиш, Варя, не може да са го изпратили така.

— Не! Той беше… — Гласът й пресекваше. — Познах го… Той се обърна и ни погледна — съвсем бял, същински старец…

Серафим смутено й подаде ръка.

— Довиждане, Варя.

— Бял, бял като мъртвец! — ридаеше Варя. — И мъкне куфар, те вървят, а той мъкне…

Притеснен и изчервен, Серафим я целуна по бузата, мокра от сълзите, цялата в черни браздулици туш, капещ от клепачите й.

Влакът бавно потегляше, курсантите висяха на стъпалата, трупаха се на платформите, махаха с ръце, изпращачите също махаха, също викаха нещо напътствено и вървяха редом с влака. И Макс махаше, и Серафим махаше.

А Варя стоеше насред перона, плачеше, бършеше лицето си с кърпичка, размазваше грима, давеше се и гълташе сълзите. Нина, уплашена, потресена, я успокояваше:

— Престани, какво можем да направим, сега ще идем у Софя Александровна, ще разберем всичко.

Покрай тях минаваше някаква бабичка, спря, погледна Варя, съчувствено поклати глава.

— Момите плачат за войничетата.