Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

15.

В момента, когато московчани крачеха по осветения от прожекторите Червен площад, поздравявайки застаналия на Мавзолея Сталин, в Бутирския затвор настъпи часът за вечеря. В коридора тихо се затътриха валенки, чуха са разни шумове, скърцане на ключалка, удар с лъжица по тенекиена паница, звук на наливана в канче вряла вода. Отмести се крилото капаче на ключалката, за миг се появи светла точка и веднага изчезна, затулена от главата на надзирателя — той огледа килията, после пусна капачето, отвори прозорчето.

— Вечерята!

Саша подаде паницата си. Бакарят, един криминален, сложи в нея лъжица каша, загребана от тенджерата, която неговият помощник, също криминален, държеше с две ръце, наля му в канчето вряла вода от чайника. Надзирателят следеше да не би Саша да предаде нещо на бакаря, бакарите да не гледат Саша.

В този коридор бяха политическите. Те всички се приближаваха до прозорчето, подаваха паница и канче, получаваха кашата и врялата вода.

Кои са тези хора? За две седмици освен бакарите Саша успя да види само двамина затворници. Бръснаря, мършаво старче с ниско чело, остра брадичка и безжалостни очи на убиец. Той бръснеше с тъп бръснач. Саша не отиде втори път при него, реши да си пусне брада. Втория — млад криминален с брашнесто на цвят женско лице. Той метеше коридора и когато водеха Саша, застана с лице към стената — нямаше право нито да гледа минаващия затворник, нито да му показва лицето си. И въпреки това Саша почувствува неговия кос, любопитен и дори весел поглед.

Когато извеждаха Саша на разходка или до тоалетната, всички килии изглеждаха мъртви. Но първата вечер след вечеря Саша чу предпазливо почукване по дясната стена — бързи, ситни удари, къси паузи и шумолене, сякаш прокарваха някакъв предмет по стената. После всичко утихна — съседът очакваше отговор. Саша не отговори, не знаеше сигнализацията.

На другия ден, пак след вечеря, почукването се повтори.

За да покаже на съседа си, че го чува, Саша няколко пъти чукна по стената с кокалчето на пръста си. Сега правеше зова всяка вечер. Не можеше да разбере какво иска да му каже съседът, макар да долавяше в звуците някаква закономерност: няколко удара, кратка пауза, пак удари и накрая шумоленето. И въпреки че Саша не разбираше какво иска да му каже съседът, вълнуваше го това предпазливо почукване, изпълнено с упорита затворническа надежда.

Отляво никой не чукаше на Саша, не отговориха и на неговото чукане.

Саша дояде кашата, облиза лъжицата, разбърка с нея запарката и захарта в канчето, изпи студения чай, стана, разтъпка се из килията, шест крачки от стената до вратата, пак толкова от единия ъгъл до другия. Вярно, зова противоречеше на законите на геометрията — хипотенузата е по дълга от катета, но разликата беше толкова незначителна че не се забелязваше. В единия ъгъл — гърнето, в другия — нарът, в третия — масичка, четвъртият ъгъл беше празен. На тавана светеше слаба крушка в телена мрежа. Високо горе, в дълбоката, силно скосена ниша на прозореца, зад решетка от дебели метални прътове беше мъничкото мръсно стъкло.

Обущата без връзки се тътреха и шляпаха по бетонния под. С панталона без колан се бе справил, като бе закопчал горния илик за копчето за тиранти. Панталонът се кривеше и му пречеше да ходи. Затова пък не изпитваше унизителното чувство, че му падат гащите.

Никой не викаше Саша, не го разпитваха, не му предявяваха обвинения. Той знаеше, че трябва да му предявят обвинението след определен срок. Но какъв е този срок, не знаеше и не можеше да научи.

Понякога му се струваше, че са го забравили, че е зазидан тук навеки. Не си позволяваше да мисли за това, потискаше тревогата си. Трябва да чака. Ще го извикат, ще го разпитат, всичко ще се изясни и ще го освободят.

Представяше си как ще се прибере вкъщи. Ще позвъни на вратата… Не, прекалено изненадващо е. Ще предупреди по телефона: „Саша скоро ще се върне“ — и после ще се появи. „Здравей, мамо, аз си дойдох…“

Мисълта за нейните страдания беше непоносима. Може би тя дори не го знае къде е, обикаля затвор след затвор, стои на безкрайни опашки — дребничка, уплашена. Всичко ще се забрави, само тя нищо няма да забрави, няма да се съвземе от този удар. И му се дощяваше да блъска по тези стени, да раздрусва желязната врата, да крещи, да се бие…

Изскърца ключалката, вратата се отвори.

— До тоалетната!

Саша метна през рамо кърпата, взе гърнето и тръгна по коридора пред надзирателя.

В клозета миришеше на хлор още по-силно, отколкото в килията. Саша изплакна гърнето, плисна го с хлорен разтвор, той почти не го използуваше, но пак миришеше. После се върна, желязната врата се затвори, сега вече до сутринта.

Звездите още не бяха угаснали в мътното стъкло чак под тавана, а из коридора пак се дочу някакво движение. Изщрака ключалката на неговата врата.

— До тоалетната!

Започна обикновеният затворнически ден. Завъртя се колелцето на шпионката, отвори се прозорчето.

— Закуската!

На гърдите на бакаря висеше голяма шперплатова табла с филии черен хляб, с купчинки захар, чай и сол, с пакети цигари „Бокс“, разкъсани по средата, с кибритени клечки и късчета фосфор от кибритена кутия. На Саша му провървя. На ден даваха по осем цигари, а в пакета са двайсет и пет. Третият поред получаваше девет и освен това остатъка от пакета — парченце картон, който все пак си е хартия. И ето че днес Саша има късмет — да получи това парченце — може би ще успее да прати бележчица напън. Само не знаеше къде да го скрие и го мушна зад радиатора.

Хлябът, който им даваха, беше клисав, недопечен, кората му се отлепваше, но все пак сутрин той миришеше на истински пресен черен хляб. Тази миризма напомни на Саша един отдавнашен случай, когато майка му даде във фурната брашното, което баща му бе получил от работата си вместо хляб, дажбата за половин година. От фурната получиха повече хляб от даденото брашно, този тайнствен добив дълго владя въображението му. Те с майка му докараха хляба с детската шейна и усещането за онази гладна зима, и хрупкащите по скрежа, обковани с ламарина плазове, и топлият аромат на пресния хляб, и радостта на майка му — ще опекат сухари и ще преживеят зимата — всичко това се върна в спомена му сега, когато пиеше чай с коричка хляб. И сърцето му нажалено потръпна — тези детски спомени бяха прекалено човешки за затвора, за полутъмната килия, в която бе заключен неизвестно защо.

Издрънча ключалката, вратата се отвори, пред него застана конвойният с кожух, с пушка в ръце.

— На разходка!

Трябва да се облече, да излезе от килията, да тръгне наляво до края на коридора, да изчака конвойният да отвори вратата към дворчето. После по същия път, със същото отваряне и затваряне на вратите да се върне обратно. И за всичко това заедно с разходката се даваха двайсет минути.

Квадратното дворче бе оградено от двете страни със стените на затвора, от третата — с висок каменен зид, от четвъртата имаше кръгла тухлена кула, по-късно Саша научи, че тя се казва Пугачовска. Саша обикаляше в кръг по утъпкана в снега пътечка. Пътечки бяха утъпкани и по диагонал на дворчето, някои затворници предпочитаха да го кръстосват, а не да обикалят. Часовият стоеше до вратата на зданието, подпрян на касата, държеше пушката, понякога пушеше, понякога гледаше Саша изпод полупритворените си клепачи.

Утъпканият сняг скърцаше под краката… Синият небесен свод, синкавите мразовити звезди, далечният шум от улицата, миризмите на пушек и горящи въглища човъркаха душата на Саша. Светлинките в прозорците на килиите му говореха, че не е сам. След смрадния задух в килията свежият въздух го опияняваше. И животът в затвора е живот, човек живее, докато диша и се надява, а на двайсет и две години целият живот е една надежда.

Конвойният отлепваше рамо от вратата; тракваше пушката, отваряше втората врата.

— Влизайте!

Саша свършваше обиколката и напускаше дворчето. Качваха се по стълбата, отново издрънчаваха ключове, вратата на килията се затваряше, отново голите стени, нарът, гърнето, шпионката на вратата. Но споменът за ободряващия студен въздух и за далечния шум от улицата дълго не го напускаше и Саша стоеше под прозореца, взираше се в късчето зимно небе, този син безметежен свод, който току-що бе висял над него.

Имаше още една радост — банята. Там го водеха нощем, веднъж в седмицата. Вратата се отваряше и конвойният събуждаше Саша с въпроса:

— Скоро къпали ли сте се?

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Саша скачаше, бързо се обличаше, вземаше кърпата и излизаше от килията. В съблекалнята конвойният му даваше миниатюрно кубче сив сапун и Саша влизаше в кабинката. Лееше се ту гореща, ту студена вода, нямаше с какво да се регулира. Саша заставаше под душа, наслаждаваше се, пееше. Струваше му се, че гласът му, заглушавай от шуртенето на водата, не стига до конвойния, седнал на перваза в съблекалнята. Този дребен на ръст червеноармеец, весел и сговорчив наглед, не припираше Саша, седеше търпеливо — не е ли все едно кого ще изчаква, ако не този, друг ще е. Саша се къпеше дълго, сапунчето се превръщаше в размекната топчица, а той все така стоеше под душа, обръщаше се, подлагаше на водата гърба си, корема, краката… „И летеше тройка със звънчета, и трептяха светлинки пред нас. Ех, кога ли с вас ще съм, момчета, да разсея мъката си аз…“

Връщаше се в съблекалнята, избърсваше се, конвойният го гледаше любопитно, може би недоумяваше за какво ли държат тук това младичко и както личи, образовано момче, а може би се възхищаваше на мускулестото тяло на Саша.

Една нощ конвойният го събуди с обичайния въпрос:

— Скоро къпали ли сте се?

Саша се бе къпал предишната нощ, конвойният нещо беше объркал.

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Вече след като излезе от кабината, докато се бършеше, Саша каза:

— Добре ще е да идвам по-често…

Дребничкият конвоен нищо не отговори, но на другата нощ пак дойде. Саша взе да ходи на баня почти всяка нощ. Понякога не му се ставаше, спеше му се, но ако откажеше, конвойният нямаше да дойде следващата нощ. Какви ли са тези привилегии лично за него? Може би другите отказват, не искат да се къпят нощем и конвойният скучае — пестеливо селско момче, жал му е за водата, дето изтича напразно от душа. А може да е благосклонен към Саша, задето цени банята, за която той отговаря.

 

Изскърцването на ключалката събуди Саша. В килията влезе конвойният. Но не онзи, който го водеше на баня, а друг, непознат, с огромна връзка ключове на колана. На вратата бе застанал мирно коридорният надзирател.

— Име?

— Панкратов.

— Обличайте се.

Саша стана от леглото… Къде?… Освобождават ли го?… Но защо нощем? И колко е сега часът? Понечи да си облече палтото.

— Няма нужда.

Конвойният с кимване му посочи да върви надясно и тръгна след него. Ключовете подрънкваха на кръста му. Вървяха дълго по късите коридори, покрай стълбищните площадки, оградени с метална решетка. Преди да отключи желязната врата на поредния коридор, конвойният почукваше по нея с ключа. Оттатък му отвръщаха със същото метално почукване. И чак тогава той отключваше.

Саша вървеше пред конвойния, опитваше се по посоката да определи към коя част на затвора се движат. Те ту се изкачваха по стълбища, ту слизаха, според неговите сметки стигнаха до първия етаж.

И тук имаше много врати, но не железни, а обикновени, от дърво, без малки прозорчета и шпионки. Конвойният почука на една.

— Влезте!

Лъч светлина заслепи Саша. Човекът, който седеше зад бюрото, извъртя лампата и я насочи към лицето му. Саша стоеше, заслепен от тесния лъч, и не знаеше какво да прави, къде да върви.

Лампата се наведе, огря бюрото и човека.

— Седнете!

Саша седна. Пред него беше следователят, сух, светлокос млад мъж с големи рогови очила и три лентички върху петлиците на гимнастьорката, добре познатият и приятен на Саша тип на селски комсомолски активист, културмасовик и учител, ако човек си го представи без униформа. На бюрото имаше бланка и той започна да я запълва… Фамилно име?… Име?… Бащино?… Година на раждане?… Място на раждане?… Адрес?…

— Подпишете!

Саша подписа. В бланката фигурираше и името на следователя — Дяков. Той остави перодръжката до мастилницата, вдигна очи към Саша.

— За какво сте тук?

Такъв въпрос Саша изобщо не беше очаквал.

— Мислех, че вие ще ми кажете.

С нетърпеливо движение Дяков се облегна на стола.

— Я ги зарежете тия работи! Не забравяйте къде се намирате. Тук аз задавам въпросите, а вие отговаряте. И ви питам: за какво сте арестуван?

Каза го така, сякаш някой друг е арестувал Саша, а той, Дяков, е принуден да изяснява защо. И Саша не може да не знае за какво е арестуван, и не бива да си губят времето, колкото по-бързо се заемат със същественото, толкова по-добре. Стаята потъна в мрак. Само бюрото беше осветено от настолната лампа, а когато Дяков се облягаше назад, лицето му изчезваше, гласът му се чуваше някъде от тъмното.

— Вероятно е заради оная история в института — каза Саша.

— Каква история? — попита Дяков незаинтересувано, сякаш тази история му беше известна и нямаше нищо общо с арестуването на Саша. Ей с такива номера започват всички подследствени, налага се да ги изслушваш, макар че ти е дошло до гуша от тяхното безполезно упорство.

Преструвка? Или наистина следователят нищо не знае?

Всичко вървеше съвсем различно от очакванията на Саша, за друго се бе готвил. Обзе го тягостното, непоносимо чувство, което го спохождаше като малък, когато се покатерваше на покрива по пожарната стълба — горните й пръти се бяха откачили от стената, краят се люшкаше и той трябваше да издебне момента, когато е най близо, за да прескочи. От височината на осмия етаж виждаше момчетата в дълбокия кладенец на двора, вирнали глави, те го гледаха и чакаха. Обземаше го страх, струваше му се, че няма да скочи сполучливо, че няма да успее да откъсне навреме краката си от стълбата и ще се строполи върху асфалта на двора.

Същото усещане за смъртно опасна и фатална игра го владееше и сега, когато седеше пред следователя, пак тъй жално и обречено се свиваше сърцето му. Неговото дело е глупост, дреболия, но облечено във формата на политическо престъпление, с арест, затвор, разпити, става страшно. Насреща му седи другар, комунист, но за него Саша е враг.

И все пак трябва да се защитава, трябва да говори онова, което бе мислил да говори. И с думите, които много пъти си бе повтарял в килията, Саша разказа за конфликта с Азизян, за стенвестника, за Солц.

— Но нали казахте, че ЦКК ви е възстановила?

— Да, възстанови ме.

— Значи сте арестуван не за същата постъпка, а за нещо друго…

— Друго няма.

— Помислете, Панкратов, възможно ли е да са ви арестували заради спора ви с преподавателя по счетоводство или заради някакъв си несполучлив брой на стенвестника? Ние тук да не гърмим с топ по врабци? Странна представа имате за органите на Чека.

— В какво ме обвиняват?

— Искате формално обвинение? Смятате, че ще спечелите от това ли?

— Искам да знам за какво съм арестуван.

— А ние искаме сам да си го кажете. Даваме ви възможност да бъдете честен и открит пред партията.

— Кажете в какво ме подозирате и аз ще отговоря.

— С кого сте водили контрареволюционни разговори?

— Аз? С никого! Не бих могъл да говоря такива неща.

— А кой ви е говорил?

— Никой не ми е говорил.

— Настоявате ли на този си отговор?

— Да, настоявам.

Дяков се намръщи, поразмести книжата по бюрото си…

— Е, няма що, много жалко. Друго очаквахме от вас. Не искате да бъдете правдив и искрен. Това няма да подобри положението ви.

— Освен историята в института, не знам да съм виновен в нищо.

— Значи са ви арестували за нищо и никакво? И ние затваряме невинни хора? Дори тук продължавате контрареволюционната си агитация, а ние не сме жандармерия, не сме Трето отделение[6], не сме просто наказателни органи. Ние сме въоръжен отряд на партията. А вие сте двуличник, Панкратов, ето какъв сте вие!

— Как смеете да ме наричате така!

Дяков трясна с юмрук по бюрото.

— Ще ви покажа аз какво смея и какво не смея! В санаториум ли мислите, че се намирате? Тук имаме и други условия за такива като вас! Двуличник! Кулаците не са стреляли по вас. Цял живот сте живели на гърба на работническата класа и досега лежите на гърба на държавата, тя ви учи, плаща ви стипендия, а вие я мамите.

Известно време той мрачно мълча, после недоволно, сякаш изпълняваше ненужно, безполезно задължение, каза:

— Добре де, да запишем какви ги наприказвахте тук.

Той започна да пише, като от време на време задаваше на Саша кратки въпроси: кога и с кого е издавал вестника, кога е станал конфликтът с преподавателя и по какъв повод, кога и къде са го изключили, в какво са го обвинили тогава.

Свърши и подаде листа на Саша.

— Прочетете и подпишете.

И се облегна назад. Саша чувствуваше втренчения му поглед, Дяков следеше израза на лицето му, използуваше свободната минута, за да го разгледа хубавичко. Всичко беше записано правилно, но някак едностранчиво. По случай празника издали стенвестник, включили в него епиграми, опорочаващи ударничеството, участвували в това еди-кои си, изключен от ядката и от районния комитет… Вярно, всичко това се пише проформа, за да се фиксира разпитът, причината за арестуването очевидно е друга.

Все пак той каза:

— Тук не пише, че по решение на ЦКК съм възстановен като студент.

Дяков се навъси и взе листа.

— А какво пишеше в заповедта за възстановяване в института?

— Не беше съвсем правилно написано… Дяков го прекъсна:

— Не ви питам какво е трябвало да пише, а какво пишеше?

— „Предвид обстоятелството, че Панкратов призна грешките си…“

Дяков взе перодръжката и добави отдолу: „По-късно ме възстановиха като студент, понеже признах грешките си.“

Той отново подаде листа на Саша.

Саша подписа. Дяков взе листа, остави го настрана.

— Съветвам ви да си помислите, Панкратов. Ние не искаме да ви загубим за общото дело. Само затова сме толкова търпеливи с вас. Щадим ви, разберете. И го оценете. Поровете в паметта си, поровете!

Той стана от бюрото, отвори вратата, кимна на конвойния.

— Отведете го!

 

Саша се върна в килията, ключалката изскърца след него. В мътното стъкло все така светеха зимните звезди. Нощ ли е или сутрин?

Чу потропване по стената. Очевидно съседът питаше къде са го водили. Саша отговори с обичайните три потропвания и легна, без да се съблича.

Какво иска от него Дяков? Какво трябва да си признае? „С кого сте водили контрареволюционни разговори?“ Какви разговори? Той се чудеше какво да мисли. По-рано беше убеден, че е арестуван заради историята в института. Новината, че не е така, го смая, обърка, заплете всичко. Беше се надявал да срещне разбиране, доверие. Стана обратното. Щом институтът не е поводът за арестуването, значи има друг повод, прокурорът го е сметнал за убедителен. Да го обвинят в контрареволюционни възгледи — на кого може да е хрумнало? Той няма разногласия с партията. Да, подмазвачите и нагаждачите превъзнасят Сталин до небесата, но той никога на никого не е говорил за това — друго е най-важното у Сталин. Каза само на Марк, но нали не е възможно Марк да е предал някому този разговор. Може би и той е арестуван? При обиска оперативният работник обърна по-специално внимание на неговата снимка, въртя я и я разглежда от всички страни. Дяков може би иска той да даде показания срещу Марк? Надява се Саша да прояви малодушие?

Будягин? Възможно е. Той май беше близък с Ейсмонт или със Смирнов? И Смирнови живееха в Петия дом. Дъщерята на Смирнов учеше в тяхното училище, едно набито русоляво момиче. Иван Григориевич бе отзован от чужбина през пролетта, точно след процеса на Смирнов Ейсмонт. И ето, научили са, че Будягин се е обаждал на Глинска, че Саша ходи у тях, и искат да получат показания срещу Иван Григориевич. Глупости! Той си внушава, пресилва нещата. Никого не арестуват, задето е нечий племенник, задето е бил съученик с някого. Има нещо друго, заради което го държат тук… Следователят няма да му играе комедии я.

Ден след ден преравяше Саша последните месеци от живота си. Да е изтърсил нещо в яда си? Но на никого не бе разказвал дори онова, което се случи в института. Знаеха само приятелите: Нина, Лена, Вадим, Макс, Юра… Юра Шарок! Тяхното скарване на Нова година… Но Юра не е способен на такава подлост. Колегите от групата? Ковальов? Но нали причината не е в институтската история. Къде е тогава?

Следобед в килията дойде офицер от затвора с две лентички.

Саша се надигна машинално, както бе свикнал вкъщи, движение, което после не можа да си прости.

— Име?

— Панкратов.

— Молби?

— Не получавам нищо от къщи.

— Обърнете се към вашия следовател.

— Също така вестници, книги.

— За всичко това — към следователя.

И излезе. Надзирателят заключи килията.

Затворническият опит се придобива в самия затвор. Затворникът в единична килия, за пръв път попаднал тук, сам научава комплекса от неписани правила, които всъщност формират облика на затворническия живот, изработен от предишните поколения затворници. Посещението на офицера показа на Саша, че вече се води в друга категория — следствието по неговото дело е започнало. Офицерът всъщност не се интересуваше от молбите му. Той даде на Саша да разбере, че от следователя зависи не само бъдещата му съдба, но и какво ще бъде държането към него тук.

От този ден животът на Саша, на пръв поглед същият, както и през предишните седмици, в действителност рязко се промени.

По-рано той очакваше разпита с нетърпение и надежда, сега с таен страх. Плашеше го неизвестното, което неочаквано можеше да му поднесе следователят, нещо, за което Саша не е подготвен, за което вероятно не би съумял да се оправдае и което още повече ще задълбочи пропастта на недоверието и подозрителността помежду им.

Бележки

[6] Орган за политически надзор и разследване към личната канцелария на императора (1826–1880 г.). — Б.пр.