Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

14.

Новата работа, новото положение, тайното могъщество бяха направили Шарок самоуверен. Но когато пристигна в Серебряний бор, той се попритесни. Улиците, или как го ги наричаха тук линиите, имаха само номера. Еднакви стоборчета с надвесени над тях храсти люляк и жасмин, еднакви портички, също от летви, алейки от портичките към вилите, които се гушеха зад дървета и храсти. Нито бариери, нито часови, никакви външни хора — като в резерват.

Портичката не беше заключена. Юра тръгна по пътечката с цветя от двете страни и се озова пред двуетажна вила, боядисана в светлозелено. Ни човек, ни звук. На голямата веранда имаше маса, още неразтребена след закуската — чаши и чашчици, чинийки. И приборите много, и столовете около масата много — значи Лена не е сама.

Той нерешително спря пред верандата, не знаеше как да се обади, че е тук. От прозореца надникна домашната помощничка, погледна го приветливо и въпросително.

— Търся Лена — каза Шарок.

— Ако обичате, заобиколете отзад.

Тя му посочи откъде да мине.

Юра заобиколи къщата и видя още една веранда, съвсем мъничка, обвита с диво грозде, чу мъжки глас и веднага видя Вадим.

А той не му се беше обаждал. Как тогава Вадим се е озовал тук? Странно съвпадение. Може би често гостува? Или е извикан специално, за да наруши тет-а-тета?

Впрочем щом всички са си вкъщи, присъствието на Вадим дори е полезно. С него се чувствува по-сигурен тук, изглежда именно като стар приятел от училище. Лена сама е поканила този хапльо, за да избегне неудобството.

Той се качи по дървените стъпала. Лена и Вадим седяха на плетени кресла. Тук имаше и кръгла масичка, тясно диванче с плетена облегалка, Юра седна на него. От верандата се влизаше направо в малката стая.

Ако Вика се е изтървала пред Вадим, той ще се издаде: с поглед, със смущение, със стъписване. Но няма нищо такова. Вадим е същият, както винаги, заел е цялата площадка, току подскача, дебел, грациозен като слон, и все така дърдори за неща, които знае само той.

Лена го слуша внимателно. Тя никак не се е променила. Все така стеснително се усмихва изпод вежди. Същото кокче черни коси на тила, яркочервените, леко завърнати устни. Държи се простичко и естествено. Но Юра виждаше, че го обича както преди… Сърцето му се изпълни с гордост и ликуване.

Впрочем, както и по-рано, този високопоставен дом му е неприятен, както и по-рано, той се страхува от нещо, странно, тук би трябвало от него да се страхуват. Така и не можа да разбере тайната на властността у тези интелигенти. Защо той трябва да им служи? А не разбираш ли нещо — започваш да се страхуваш.

Вадим разказваше, че за Венеция заминала наша делегация, занесла четири филма: „Лоената топка“ на Михаил Ром с участието на Галина Сергеева, „Веселите момчета“ на Александров с Утьосов в главната роля, „Челюскин“ на Поселски с оператор Трояновски, който бил плавал с кораба „Челюскин“, „Новият Гъливер“ на Птушко.

Вадим намекваше, че е участвувал в подбирането на тези филми, разказваше съдържанието им, предричаше им успех, особено на „Лоената топка“. С изключение на „Челюскин“, тези филми още не бяха прожектирани, Юра и Лена не бяха ги гледали, та затова излизаше, че Вадим пак говори за неща, които знае само той.

Според Вадим много филми били развалени от формалистични шантавии и снобски префърцунщини. Но „Лоената топка“ и „Веселите момчета“ внушавали големи надежди. Нашата кинематография ставала истински народна.

— „Лоената топка“ на Мопасан ли е за народа? — усъмни се Юра.

— Да, да, да — развика се Вадим, — представи си! Това не е само историята на една проститутка. Това е антимилитаристки, антифашистки филм. Това е разбираемо и нужно за народа.

Юра млъкна засрамен. За него „Лоената топка“, както и целият Мопасан, представляваше преди всичко еротика Изобщо не беше обърнал внимание, че Лоената топка става плячка на пруски офицер.

— И „Броненосецът Потьомкин“ е доста сложен, но хората го гледаха — каза Лена.

Юра си отбеляза, че Лена го защитава.

— Да — съгласи се Вадим, — но докъде стигна Айзенщайн със своя формализъм? „Октомври“ е вече съвсем неразбираем за зрителя, беше опошлена велика тема. Вземете и Дзига Вертов! Не сте ли гледали неговата „Симфония на Донбас“? Хаос, пародия на действителността! Сега Вертов работи върху филм за Ленин — Вадим сви дебелите си рамене, да допуснат Дзига до такъв материал? Големи майстори, но е време да определят с кого са?

Юра си спомни как навремето Вадим в захлас дърдореше за Анри дьо Рение и за други французи, дори му даваше да чете пикантни книжлета из живота на френските сутеньори.

Може би не биваше да влиза в спор с Вадим. Но желанието му да си върне за „Лоената топка“ надделя.

— Вкусовете ти се променят, Вадик — каза Юра.

— Към по-добро, към по-добро, драги — предизвикателно отговори Вадим, — всички претърпяваме еволюция, въпросът е накъде вървим.

— Какво искаш да кажеш? — навъси се Шарок. Агресивността на Вадим го слиса. Не, той не е Вика. Чувствува се силен.

— Прекрасно! Може би Айзенщайн ще стане социалистически реалист?

Той назова само Айзенщайн, страх го беше да не сбърка името на втория режисьор. Странно име, странна фамилия. Чифут до чифутина, не можеш излезе наглава!

Лена го погледна с благодарност.

— Може би застоят, за който говори Вадим, се обяснява с преминаването към звуково кино?

Вадим моментално възрази:

— Не съм говорил за застой, но относно звуковото кино имам резерви. Каквото и да си говорим, киното е великият ням. Словото може да превърне киното в театър на екран. Представяте ли си Чарли Чаплин да говори? Аз не си го представям.

В Лондон Лена беше гледала много звукови филми. Звуковото кино там се бе утвърдило, ще се утвърди и у нас. Но не захвана да спори с Вадим, само се усмихна, като си спомни как на една прожекция на американски звуков филм публиката се смееше на произношението на американските артисти.

— А какво ще кажеш за „Човекът насреща“, за „Златните планини“? — попита Юра смирено, признавайки превъзходството на Вадим.

Вадим се усмихна.

— Че това говорещи филми ли са? Това са филми, озвучени с музика на Шостакович. Тя е хубава и отделно, а също и защото Шостакович взема за основа народни мелодии. Това е важно за формирането на един композитор.

Вадим изтъкваше своята осведоменост, искаше да внуши на Юра, че е защитен от всички страни. Юра го разбра, разбра също, че желанието му с породено от страха пред него. Тази е причината за странната агресивност у Вадим. Той не сдържа усмивката си, усмихна се на Лена и тя му се усмихна, благодареше му за толерантността.

— Преди обяд ли ще се изкъпем или после? — попита Лена.

— Не мога да ви правя компания — заяви Вадим, като си погледна часовника, — трябва да отскоча до Смидович. А за обяд, ако позволиш, ще се върна.

Лена отиде да се преоблече, затвори вратата след себе си. Вадим и Юра останаха на верандата. Прозорецът на стаята гледаше към верандата, закриваше го леко перденце. То плющеше на вятъра, издуваше се и тогава се виждаше Лена — вдигнала ръце, тя си събличаше роклята. Юра застана пред прозореца и го закри с гръб, притиснал пердето.

— Как я караш, Вадик?

Вадим прехвърляше книгите на масата.

— Както по-рано. Ти не се обаждаш, не идваш.

— Много работа.

Вадим взе от масата една книга, показа я на Юра.

— Чел ли си я?

— Каква е?

— Спомените на Панаев.

— Не се сещам… Ако не греша, попадали са ми спомените на Панаева.

— Тя му е съпруга. Формално. Фактически е жена на Некрасов. Нейните спомени са доста интересни. А този е самият Панаев — Вадим прелистваше книгата, — тук има интересни местенца.

От съседната вила долетя приятен мъжки глас:

— „Защо те обичам, о, светла нощ…“ Вадим вдигна очи от книгата, ослуша се.

— Музика Чайковски, текст Яков Полонски.

И пак запрелиства книгата.

Излезе Лена — с червен цигански сукман на тънки презрамки, с разголени рамене и гръб.

Ефектна жена, разкошна и едра. Тъкмо каквото трябва на Шарок.

Притеснена от голотата си, Лена се усмихна.

— Сложих си банския, та там да не се преобличам. Тръгваме ли?

— Сега, един момент! — Вадим най сетне бе намерил, каквото търсеше. — Ето едно интересно място. Панаев цитира Белински. Белински казва: „На нас ни трябва Петър Велики, нов гениален деспот, който в името на човешките принципи да действува с нас безпощадно и неумолимо. Ние трябва да минем през терор. По-рано тоягата на Петър Велики ни беше нужна, за да ни даде що годе човешко подобие, сега трябва да минем през терор, за да станем хора в пълното и благородно значение на тази дума. Ние, славяните, не се пробуждаме лесно. Знаем се — дорде не тресне гръм, селянинът не се кръсти, не, господа, каквото и да ми приказвате, светата майка-гилотина е хубаво нещо.“

Вадим остави книгата.

— А?… Как ви се струва?

Юра мълчеше, не знаеше как да реагира на този откровен намек. Поразителни думи, от Вадик човек може да научи едно-друго, но така направо…

Отново го спаси Лена:

— Чела съм това място. Написал го е не Белински, а Панаев. Той приписва тези думи на Белински.

— Той точно цитира Белински — запъна се Вадим, — тези думи на Белински ги има и в други спомени за него, по-точно на Кавелин. Да, Белински е бил велик човек и е разбирал, че на Русия й трябва твърдо ръководство. Но е бил човек на своето време, не е знаел и не е можел да знае, че такава власт трябва да бъде диктатурата на пролетариата.

Юра скритом се изненада на политическата гъвкавост на Вадим.

— „И за какво ли те обичам, о, тиха нощ…“

Беше същият глас от съседната вила.

— Хубаво пее — каза Юра, — кой е?

— Нашият съсед — отговори Лена, — работи в ЦК. Николай Иванович Ежов.

Вадим врътна глава в смисъл, че за пръв път чува това име. Той ли, всички имена знае той!

— Не знам кой е — каза Юра, — но пее хубаво.

— Много мил човек — отвърна Лена.

 

Когато Юра и Лена останаха сами, Лена продума:

— Не мога да позная Вадим. Дори ме е страх от него, честна дума. Станал е един такъв категоричен, нетолерантен, мнителен. Защитава съветската власт! От кого? От мене и тебе ли?

Лена винаги бе гледала да прикрива особеното си положение, и сега внимаваше да не изпъква. И все пак тя бе от онези, които управляват държавата, а не просто й служат като Вадим и неговия баща. И Юра е от онези, които управляват държавата, той е от работническата класа, от народа, от тях сега израстват ръководителите. Именно затова го взеха в органите. В дома на Лена на улица „Грановски“ и тук, в Серебряний бор, живеят видни чекисти, има прекрасни хора, и нейният баща навремето е бил член на колегията на ВЧК-ОГПУ. В поведението на Вадим имаше нещо неестествено, фалшиво, дразнеха тези „НИЕ можем“, „НИЕ не можем“, „НИЕ вече имаме“, „НАШАТА държава“… Нина Иванова, дори Саша Панкратов биха могли да говорят така, това е техен свят, те имат право. А Вадим няма. Той може да служи, не повече.

В минутата, когато Лена си помисли за Саша, Юра заговори за него — съвпадение, което накара Лена да трепне.

— Вадим се промени от деня, когато арестуваха Саша — каза Юра, — тогава веднага го забелязах. Арестуването на Саша го подплаши. Сега от уплаха се напъва да крещи най-силно от всички.

— Да — тъжно се съгласи Лена, — след арестуването на Саша станахме други.

Както в разговора с Березин, така и сега Юра разбираше: от думите, които ще каже за Саша, зависят много неща.

— Мъчно ми е за Саша. Тогава не бях прав. Той ме обиди на Нова година и аз бях необективен.

— Какво все пак се е случило? — Лена впери в Юра поглед, разчитащ на доверие.

Обмисляйки всяка дума, Юра каза:

— Саша беше свикнал да играе главни роли. В института главните роли са ги играли други хора. Саша се е присъединил към онези, които са искали да ги свалят. Тези, които са искали да свалят партийното ръководство, са били уклонисти. Саша е бил замесен в игрите. Три години заточение — това беше всичко, което можеше да се направи за него, останалите бяха осъдени на затвор, на лагери, на повече години.

В думите му се съдържаше намек, че и той е направил нещичко за Саша.

— Отидох на работа в НКВД след института, по разпределение, нали съм юрист, както знаеш — продължи Шарок, — моето назначаване съвпадна с процеса на Саша. Откровено казано, до последния момент не знаех като какъв съм там.

— Как е възможно?! — остана смаяна Лена. — Но нали сте учили в различни институти, а училището… В училище всички бяхме приятели.

Той се усмихна многозначително:

— Леночка, ако не са се заинтересували от всички приятели на Саша, това не означава, че не са се заинтересували от някои. Не забравяй, че със Саша живеехме в един блок, в един вход, две години работихме в един завод. Вадик не случайно се е уплашил. Когато арестуваха Саша, бях принуден с никого да не се срещам, включително и с тебе, не можех да допусна да усложня положението на Иван Григориевич, той е ходатайствувал за Саша, намесил се е в работа, за която е знаел малко. За щастие всичко се изясни. Саша се отърва сравнително леко, подозренията от приятелите му са снети, само Вадик продължава да нервничи.

Лена вървеше до него с леко приведена глава. Дали му вярваше? Нямаше причини да не му вярва. Тя знаеше не само какви прекрасни хора работят в органите, но и какви прекрасни хора преследват те. Допускаше, че приятелите им са викани, а тя не — и това е един вид лотария. И Юра е бил в трудно положение, както казва, а не е искал да усложнява положението на баща й, много е прав: Сталин не обича баща й, един нищожен повод е достатъчен, за да си има големи неприятности. Друг на мястото на Юра вероятно би постъпил другояче: щеше да каже, да обясни. Но Юра си е такъв, какъвто е. Важното е какво го е водило.

На плажа нямаше много хора. На брега шумно се плискаха дечурлига, почернели от слънцето младежи по гащета играеха карти на пясъка.

Лена смъкна сукмана и остана по черен бански, сякаш залепен за тялото й: гърди и бедра. Пак тъй срамежливо се усмихна на Юра, но не се извърна, докато той си обуваше плувките, напъхвайки ги под гащетата.

— Да идем нататък, там е по-дълбоко — каза Лена.

Тя плуваше, като загребваше със свити в лактите ръце, ниско, досами водата навеждаше глава, извиваше я ту наляво, ту надясно. Юра не знаеше този стил. Той плуваше кучешката. Изненада се колко хубаво плува Лена. Тя му се разкриваше днес от нова, непозната страна. Едно опасение, че нещата няма да се уредят тъй лесно и просто, се прокрадваше в сърцето му.

После лежаха на пясъка, изложили на слънцето голите си гърбове. С глава върху преплетените си ръце тя го поглеждаше отстрани и на него пак му се струваше, че го обича както преди.

Тя наистина го обичаше. Може би защото друга любов не бе заменила тази. Пък и беше чувствена, а Юра беше първият и единствен мъж в живота й. Страданията, които й беше причинил, само бяха засилили това чувство. Нали и той бе страдал.

— Кога ще се срещнем? — попита Юра.

Тя отговори простичко:

— Когато искаш.

Той можеше пак да я заведе вкъщи, в своята стая. Баща му ще се мръщи, майка му ще плесне с ръце, нищо, ще го преживеят. Но го възпираше примитивната мъжка предпазливост. Да си възобновят отношенията — да. Но не като тогава — лудешки. Втория път няма да се отърве така лесно.

Къде да се срещнат? Къде да я покани? Имаше само една квартира — на Дяков. Фактически Дяков живее у жена си в Замоскворечието. Не е съвсем подходящо място за срещи. Ако Лена научи… Но тя нищо няма да научи. Постелята е стара, мръсна, дори не беше сигурен има ли чаршафи. Нищо. Може да донесе чаршафи от къщи в чантата.

— Разбираш ли каква е работата — каза Юра, — сега правим ремонт вкъщи, спим всички заедно, местим се от стая в стая и мъкнем мебелите с нас. Имам един приятел, колега от института, сега е на курорт, ключовете от стаята му са у мене. Можем да поседим там.

— Може — съгласи се Лена.