Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

4.

След като срещна в клуба на майсторите на изкуствата Юра Шарок, Вика Марасевич реши да не ходи вече там. Защо излишно да се появява пред очите му? Стигат й и срещите на Маросейка. Донасяше му поредния си доклад: на еди-коя си дата в еди-кой си ресторант на масата седяха еди-кои си хора, говореха за еди-кого си. Шарок изискваше тя дословно да възпроизвежда репликите на всеки, макар тези разговори да бяха толкова безлични, че тя не можеше да ги запомня. И Вика премина към съобщаване на новините…

…Ноеми все още се движи с японеца. Обаче един италианец иска да се ожени за нея и да я отведе в Италия…

…Появиха се двама нови немци, с тях ходят две момичета от „Метропол“ — Сусана и Катя. Не казват какви са тези немци.

…Хубавата Нели Владимирова се раздели с циганина Поляков и се омъжи за богатия френски търговец Жорж — голям апартамент, килими, старинни мебели, порцелан, кола…

Вика се стараеше да превръща срещите си с Юра в един вид великосветско клюкарствуване. На един шивашки син тези клюки би трябвало да допадат. Но много скоро се убеди, че всичко това малко го интересува. Може би той поначало не очакваше от нея нищо особено: щом се е изложила с чужденци, да поработи…

Не, все пак той очаква нещо от нея… Но какво? Тя попиваше всяка негова дума, всяка реакция на произнесено име… И най-накрая схвана… Юзик Либерман! Ето кой го интересува! Всички смятаха, че този висок бърнест младеж е доносник от висша категория, той открито разказваше антисъветски вицове, позволяваше си рисковани шеги и закачки, от чужденци не се интересуваше, но пък имаше (вероятно благодарение на майка си) широки връзки в средата на отговорни служители с висок ранг, и то лични, интимни връзки. Юзик Либерман интересуваше Юра именно поради връзките си с отговорните служители, Юра събираше материали именно за тях. Няма значение какво говорят те. Дърдори само Юзик Либерман, но дърдори на общата маса, всички се смеят, значи реагират, та излиза, че дърдорят всички.

Веднага щом усети това, Вика започна повече да се върти около Юзик, той на драго сърце я вземаше тук и там, после тя пишеше точни доклади у кого е била, кого е видяла, какво е чула. Това интересуваше Шарок, именно това му беше нужно, макар че Вика сигурно не му съобщаваше нищо ново в сравнение с докладите на самия Юзик. Но явно тя му беше нужна тъкмо за подобно потвърждение.

Вика не беше толкова глупава, та да покаже на Шарок, че е усетила Юзик Либерман, че е отгатнала задачата, която му е поставил Шарок. Не възнамеряваше да преувеличава ценността си за това учреждение, предпочиташе да изглежда пред Шарок малко тъпа, наивна, та да не изискват от нея нищо сериозно.

Хитрувайки с Шарок, тя пазеше от него най-важното: компанията големи архитекти, с които я бе запознал старият й приятел Игор Владимирович, също архитект.

Отдавна се бе простила с мечтите и проектите да се омъжи за прославен летец, някой нов герой на Съветския съюз: къде ще ги търси тези летци, пък и жените им са едни простачки, а са кръшнали, а са ги обадили в партийния комитет, в командуването, на самия Сталин, дори да успееш да отмъкнеш такъв, тоя „герой“ вече ще остане без никакво бъдеще, ще го пратят обикновен летец на Чукотка. Да замине за чужбина — това е химера. Ерик? Приятен мъж, но нищо особено, обикновен чужденец. Всеки ден взема вана, всеки ден се бръсне, сменя си бельото, мирише на хубаво. А по-нататък? Не бърза да й направи предложение, без маменцето и татенцето не може да си позволи такава стъпка. Честта на фирмата! Татенцето, благородният баща ще цъфне в най-добрия случай след година, а тя ще е вече на двайсет и четири.

На Вика й трябва човек с могъщо бъдеще. Такъв човек има, виден архитект, един от авторите на проекта за Двореца на Съветите — най-важния строеж в Москва, любимата рожба на Сталин. Още не е стар, на четирийсет и три години, младолик, строен, стегнат, много години е живял в Италия, изобщо европеец! Ето това ще бъде съюз! Не някакъв си летец с ботуши, а световноизвестен архитект и тя, Вика, негова съпруга, дъщеря на прочут професор, коренячка московчанка от старо интелигентско потекло. На такава връзка никакъв Шарок, никакъв Дяков не ще посмеят да посегнат, бързичко ще ги ударят през ръцете.

„Но как така, Йосиф Висарионович — ще каже в противен случай съпругът й на Сталин, — ако ми нямат доверие, могат да ме контролират чрез други хора. Но да карат жена ми да ме следи е аморално.“

Охо, ще се защурат тогава Дяков и Шарок, ще изхвърчат от топлите си местенца, а от техните местенца се отхвърчава надалече.

Е, вярно, Архитекта има съпруга. Съпругата, одесчанка като съпруга си, е живяла с него в Италия, поокършила се е там, постегнала се е: мършава брюнетка с голям нос, пуши дълги тънки цигари, примижава — късогледа е, но не носи очила. Има две вече самостоятелни деца от първия си брак, по-голяма е от Архитекта с осем години, той е на четирийсет и три, а тя на петдесет и една, хем тая гадина му изневерява с когото й падне. Сегашният й възлюбен е Коля Крилов, още съвсем дете, малък златокос хубавец от Подмосковието, време му е за казармата и тя се е захванала да го уреди за адютант при някой голям военачалник. Никъде не ходи с мъжа си, омръзнали са си за двайсет години. Той е по цял ден в ателието, понякога дори нощува там, често ходи в чужбина и съпругата му си развява байрака. А когато Архитекта заминава за краймосковския Дом на архитектите Суханово, любовниците спят в дома й, той явно знае това и не се прибира неочаквано, не иска да стават скандали, които само биха го унизили. Както Вика се убеди, съпругата не го привлича като жена.

Няма да е трудно да победи тази итало-одеска дама. Във всеки случай връзката вече е налице, той е увлечен по Вика, прекарват в леглото й упоителни часове, тя е млада, красива, опитна, умела, той е още силен и темпераментен мъж. И ден не могат да преживеят, без да се видят или поне да си телефонират.

Но те държаха тази връзка в тайна от всички. Хората познаваха като неин стар приятел само Игор Владимирович, той беше „минал етап“, знаеха, че именно с него, с Игор Владимирович, тя ходи в Дома на архитекта, в бившата къща на адвоката Плевако на Новинский булевард. Но мадамите не ходят там. Домът на архитекта още не е на мода, вярно, има ресторант, но третокласен. Организират се изложби на проекти — кой ли се интересува от тях?

Толкова по-лесно беше на Вика да крие тази връзка. В Дома на архитекта тя ходеше само с Игор Владимирович, после към тях се присъединяваше Архитекта. Той смяташе тази конспирация за излишна, но ценеше деликатността на Вика, вниманието й към неговите работи, тя идваше на обсъжданията на проектите, в които участвуваше Архитекта, внимателно слушаше споровете и препирните.

На обсъжданията идваха и възрастни архитектки, те не безпокояха Вика, безпокояха я хубавичките чертожнички от проектантското бюро, но Игор Владимирович каза, че за изтъкнат архитект, още повече за главен архитект сътрудничките на неговото бюро са неприемливи.

— Първият закон на съпромата — шегуваше се Игор Владимирович — гласи: всяка връзка ограничава една степен на свободата. А архитектът трябва да бъде абсолютно свободен в своето ателие.

Вика играеше ролята си чудесно. Дори Игор Владимирович повярва, че е влюбена в неговия приятел. За Архитекта това беше тежък период на борби между архитектурните течения, школи, направления, традиции. Италиански възпитаник, обиколил много страни и опознал съвременната западна архитектура, Архитекта възглавяваше школа, опираща се на класическото наследство, но признаваща модерните, преди всичко извисените конструкции. Много хора го нападаха, но Вика го обяви за гений, неговите здания, проекти, идеи — за гениални, говореше това на всички: и на приятелите, и на враговете му. Той е гений! Не гений, който ще бъде оценен след петстотин години, а гений съществуващ, признат. Всичко, до което се е докоснала неговата ръка, е гениално!

Да, тази роля беше правилно избрана и тя я играеше майсторски. За нищо не противоречеше на Архитекта, никога не спореше с него, не проявяваше капризи, не се сърдеше — с велик човек трябва да се държиш на високо ниво.

— Аз имам много недостатъци — му казваше, — но знаеш ли, нямам капчица женска дребнавост, гордея се с това, искам да ти е леко с мен, нищо да не те притеснява. Най-важното е ти да си спокоен.

Ако той не можеше да дойде на срещата, предупреждаваше я по телефона, съчувствено я питаше:

— Какво ще правиш?

Тя го успокояваше:

— Мили, не се тревожи, ще полежа, ще почета, ще отида до някоя приятелка, ще влезем в някое кино. Утре сутринта непременно ми се обади.

Естествено не лежеше на дивана, не отиваше у приятелка, нито на кино, тя си имаше свои работи: шивачки, обущари, Юзик Либерман и Шарок — това се спазваше строго, засечките бяха недопустими. И с Архитекта не трябваше да стават засечки. Трябва да знае, че тя е верен, предан другар. Все пак дъщеря на професор е, от хетмански род все пак! Тя не е виновна, че се е родила тук, сред простаците, тя е аристократка в края на краищата!

Само веднъж Вика си позволи да избухне.

Това се случи в Музея на изящните изкуства, където бе уредена изложба на конкурсните проекти за Дворец на Съветите. Музеят беше препълнен от сутрин до вечер, дългата опашка се точеше по Волхонка. Архитектите, включително и чужденците, стояха край своите проекти, почти всички със съпругите си, даваха обяснения, отговаряха на въпроси. Вика ходеше там всеки ден, срещаше се с Архитекта, вече имаше много познати в тази среда, някои може и да се досещаха каква роля играе в живота на Архитекта, но тя се държеше скромно.

Беше шумно, оживено, публиката не намаляваше и само един човек нито веднъж не дойде в музея — съпругата на Архитекта.

— Не я упреквай — каза Архитекта, — през тези двайсет години достатъчно се е нагледала на моите проекти, омръзнали са й.

— Но това е най-важният ти проект, делото на твоя живот!

— Виж, когато утвърдят проекта, когато връчват дипломите, тогава тя ще дойде — пошегува се Архитекта.

— О, да! Тогава тя ще стои до тебе, ще споделя триумфа ти!

Той я погледна внимателно, схвана намека й: иска тя да стои до него, тя да споделя триумфа му.

Вика почувствува грешката си, хвана го за ръката.

— Аз за нищо не претендирам. Но за мен е непоносимо това равнодушие към тебе, към работата ти. Да стои до тебе само в дните на триумф — знаеш ли, това е… — Тя презрително изкриви устни. — Извинявай, изведнъж ми стана обидно за тебе.

На другата сутрин я събуди позвъняването на Архитекта. Днес огледът щял да бъде закрит, да не идва, а да чака той да й се обади.

Закритият оглед означаваше, че изложбата ще бъде посетена от Сталин и от други членове на правителството.

Вика стоя цял ден вкъщи, не мръдна от телефона. Архитекта се обади привечер.

— Идвам.

Дойде с бутилка шампанско — беше денят на неговата, на тяхната победа. Сталин харесал проекта му.

На другата сутрин заминаха за две седмици в Суханово.