Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

97.

Карвър изчака, докато двигателите се изключиха и вече се чуваше само свистенето на въздуха отвън, писъците на пътниците и молитвите, отправяни от тях към Господа, в който вярваха. Самолетът се спускаше бързо и това щеше да продължи, докато не се удареше в скалистата земя на североизточна Македония. Тук нямаше да намерят писта, която да ги посрещне, и нямаше да има чудотворно кацане. Всички го знаеха, но въпреки това хората около него си сложиха коланите, както нареди пилотът, и когато първите струйки дим започнаха да се вият из кабината, посегнаха към кислородните маски.

Сякаш коланите и кислородните маски можеха да променят крайния резултат.

Карвър бе сложен да седне на най-вътрешното място на триместна седалка близо до задната част на кабината. Алекс беше до него, а Вермюлен седеше от другата страна. Двамина от телохранителите на Макейб седяха срещу тях, а третият пазеше своя началник и държеше под око Франческо Рива. Мъжете седяха в седалки, които повече приличаха на кресла. През първите минути на полета облечените в костюми горили държаха оръжията си насочени срещу тримата пленници на тройната седалка с неприязън, изписана на лицата им, и се опитваха да изглеждат зли и страшни. Обаче в мига, когато пилотът обяви, че е възникнал проблем, те престанаха да бъдат заплаха. Моментално се превърнаха в уплашени пътници в метална тръба, която пада от небето, и вече не мислеха за нищо друго, освен за себе си.

Алекс хвана Карвър за ръката.

— Не се тревожи — каза той и стисна дланта й окуражително. — Нещата още не са приключили. — После й помогна да си сложи кислородната маска. — Дишай дълбоко, за да вкараш колкото може повече кислород в кръвта си.

Над главата на Алекс Карвър видя, че Вермюлен го гледа.

— Кой си ти? — попита той и поклати развеселен глава, сякаш се питаше как преценката му за хората може толкова да се обърка. Протегна ръка на Алекс и когато тя не отговори на жеста му, потъна в своето разочарование.

Карвър не се интересуваше от проблемите на Вермюлен. Той държеше кислородната маска плътно прилепена към лицето си и дишаше дълбоко и равномерно, докато наблюдаваше двамината мъже срещу себе си. Единият имаше някакви проблеми със своята маска и се опитваше да привлече вниманието на другия. При него обаче всичко беше наред и той нямаше намерение да раздели скъпоценния чист кислород със своя колега. С едната ръка придържаше маската, а в другата небрежно стискаше пистолета.

Двамата бяха изгубени в своя умиращ свят. Те дори не забелязаха, че Карвър се изправи и с една голяма крачка прекоси пътеката помежду им, измъкна пистолета от безчувствената полюшваща се ръка и го стовари два пъти по розовите им бръснати черепи. Единият се смъкна на мястото си в безсъзнание, а другият изстена и насочи разфокусиран поглед към него. Карвър го удари отново и той изгуби съзнание. Върна се при седалката, която сега едва се виждаше, макар че беше на по-малко от половин метър, сложи си маската, пое няколко пъти дъх и дръпна Алекс силно за ръката. Тя разбра посланието му, откопча колана и се изправи. Над нея се издигна някаква черна сянка. Това вероятно беше Вермюлен и Карвър замахна с дръжката на оръжието. Усети, че потъва в нещо меко, не беше много сигурен какво е то, но сянката рухна назад. Карвър отново дръпна Алекс за ръката и я поведе назад към опашката на самолета.

Докато се препъваха сред облаците отровен дим, Карвър усети, че Алекс тръпне, беше започнала да се задушава. Той също кашляше, очите му сълзяха, а носът и гърлото пламтяха. След три крачки стигнаха до вратата на тоалетната, където пое няколко глътки въздух от маската, която висеше над тоалетната чиния.

Хайде, не губи присъствие на духа… Напълни си дробовете с кислород и мисли… мисли… каква е скоростта на спускане? Не мога да го направя твърде рано, докато височината е твърде голяма и студът и липсата на кислород ще ме убият за секунди… Но ако изчакам твърде дълго… Не искам да мисля за това… Добре, още една глътка кислород… вдишай толкова дълбоко, че чистият кислород да ти замае главата…

Карвър подаде маската на Алекс и изчака няколко секунди, за да се увери, че може да я държи както трябва върху носа и устата си. След това излезе от тоалетната и се изправи пред люка, който отделяше кабината от бомбената шахта. Трескаво завъртя колелото, за да задейства механизма на бравата. Чу се щракане и щом дръпна с все сила, люкът бавно се завъртя на пантите си и тънка струя мразовит въздух започна да нахлува в кабината, кондензира всичката влага във вътрешността и я превърна в непрогледна мъгла.

Самолетът се гмурна още по-стръмно и фюзелажът започна да се люшка насам–натам, докато пилотът се опитваше да овладее машината.

Карвър се протегна, хвана Алекс за ръката и се промъкна през тесния стоманен отвор на люка. И двамата си удариха главите, лактите и глезените, ударите ги караха да стенат от болка, прахосвайки скъпоценния кислород. Минаха още няколко мъчителни секунди, докато той затвори люка и го заключи, така че да забави всеки, който осъзнае, че единственото им спасение е в отвора за хвърляне на бомбата.

Карвър беше застанал на колене, а ръцете му шареха из отровния леден въздух, докато търсеше лоста за ръчно отваряне на люка, в случай че електрическата система, задействана от пилотската кабина, се повреди. Ето я гумената ръкохватка, закрепена на дълъг метален лост, с който трябваше да се помпа нагоре-надолу.

Нищо не става… люкът не помръдва… трябва още да помпам… о, Боже, толкова искам да си поема дъх, но не бива… във въздуха няма кислород… само горящи химикали, от които ми сълзят очите… Толкова ме болят дробовете, мускулите ми се молят да си поема дъх, а нищо не става… може би просто трябва да зарежа всичко и да приема, че няма надежда… Не, не мога… трябва да живея, за да си отмъстя… Чакай, какво е това…

Люкът се отвори, в бомбената шахта нахлу като вихрушка леденостуден въздух, но чист и пълен с кислород, който те задишаха на отчаяни глътки между пристъпите на раздираща кашлица и напъните за повръщане. През цялото време Карвър не престана да помпи въпреки болките в ръцете и дробовете, докато двете половини на люка не се разтвориха докрай. Долу под тях се видяха неясните очертания на кафеникава земя. Над нея се носеше бомбата в своя метален кош, грубовато закачена за парашута. Една ръчка на рамката отваряше долния край на коша. Добре че опипващите му напосоки ръце не дръпнаха първо нея.

Очите на Карвър се застрелкаха из бомбената шахта и се спряха на еластичните въжета, навити и закачени на куки по стените, за да се връзва с тях благородният товар, заради който инженерите, преустроили самолета, наивно бяха работили без пари. Той грабна края на едно от въжетата и го прекара през тези, които свързваха бомбата и парашута. След това притисна Алекс плътно до себе си и я накара да го прегърне през кръста. Тя лекичко го стисна, докато той нави въжето осем пъти около тях и после го съедини с въжетата на парашута, свързвайки се като чрез пъпна връв с бомбата.

Самолетът, който вече не реагираше на командите на пилотите, бе започнал да се тресе още по-силно. Нямаше да мине много време и съвсем щяха да изгубят контрол, а спускането, макар и стръмно сега, щеше да се превърне в свободно падане.

Карвър долови някакво движение откъм люка, свързващ бомбената шахта с пътническата кабина. Колелото, отварящо ключалката, беше започнало да се върти. Някой стоеше от другата страна на люка и когато той се отвори, откъм пътническата кабина застана Вермюлен. Очевидно се беше съвзел и стискаше пистолета на телохранителя. Сега започна да стреля, но напосоки, защото самолетът силно се тресеше. Куршумите рикошираха в металната рамка на коша с бомбата и алуминиевите ребра на самолета.

Самолетът потрепери като жив, когато и последните стоманени въжета от системата за управление се скъсаха. Карвър чу Алекс да надава приглушен вик и почувства как тялото й трепна. Сега машината се гмурна право надолу и Вермюлен падна назад в кабината. Карвър нямаше какво друго да прави, освен да дръпне ръчката, която щеше да освободи бомбата, и след това да прегърне Алекс, за да я предпази, докато земното притегляне поеме нещата в свои ръце. Бомбата, парашутът и двамата вързани един за друг и за нея любовници бяха издърпани навън през бомбената шахта и запратени в зиналото нищо, политайки към земята с хиляда и двеста километра в час.

Парашутът беше регулиран така, че да се отвори на височина хиляда и петстотин метра преди бомбата да се взриви над ерусалимския Храмов хълм. Хълмовете обаче и планинските върхове в Северна Македония се издигат до хиляда и седемстотин метра. Земята бързо се приближаваше и изведнъж Карвър се чу да крещи от страх и отчаяние, защото нищо от онова, което се случи през последните пет минути, не успя да промени хода на събитията.

Коравата камениста земя беше вече съвсем близо. Карвър притисна Алекс още по-здраво към себе си.

Заради тъмнината не можеше да види очите й. Когато последните им мигове наближиха, а съзнанието му отказваше да се изключи, той стисна клепачи, така че само чу взрива на падналия някъде наблизо самолет, но не го видя.

Все по-близо и все по-близо… Изведнъж усети внезапно дърпане, толкова силно, че за малко не измъкна раменните му стави, когато парашутът най-сетне се отвори на не повече от сто метра над земята. Това не беше достатъчно, за да забави падането на бомбата и двамата души, вързани за нея. Когато паднаха на земята, започнаха да се търкалят надолу по планинския склон, блъскайки се в камъни и мачкайки храсталаци, докато най-накрая се спряха на дъното на клисурата в меката влажна земя до планинска рекичка.

Единият глезен на Карвър се беше пукнал, а другият бе силно изкълчен. Болката, която го пронизваше всеки път, когато си поемаше дъх, му подсказа, че и няколко от ребрата му са пострадали. Той се протегна и развърза въжетата, които ги свързваха с бомбата и с парашута. Когато освободи Алекс, тя се претърколи до него и остана да лежи неподвижно с лице към земята.

В първия момент реши, че е изгубила съзнание от удара. Обаче изведнъж осъзна, че ръцете му са покрити с нещо мокро и тъмно. За секунди си помисли, че сигурно е кал, но тогава видя, че гърдите му са покрити със същото, и разбра, че е кръв.

— О, Боже, не… — изстена и започна да се опипва, надявайки се отчаяно да открие раната, от която да е изтекла тази кръв. Това се случваше често. Докато си погълнат от нещо, можеш да се порежеш, и то дълбоко, без дори да усетиш.

Обаче Карвър не се беше порязал. Знаеше го.

Тогава погледна към Алекс и на размитата лунна светлина видя големия назъбен червено-черен отвор високо на едната й плешка, дело на пистолета на Вермюлен. Карвър постави пръст на врата й, за да види има ли пулс… Да, имаше, но не равномерния пулс на здрав човек, а по-скоро едва доловимо потрепване… Той се заслуша за гъргоренето и бълбукането, съпровождащо рана в белите дробове, но не чу нищо подобно. Това беше известно облекчение, макар и не голямо. Входящата рана беше много по-голяма и назъбена, отколкото Карвър очакваше, сякаш някой я беше пробил с юмрук. Вероятно куршумът, който я бе улучил, вече е бил деформиран, след като е рикоширал в някое от алуминиевите ребра на самолета. Това обясняваше защо е останал в нея, а не е преминал през тялото й, пронизвайки и Карвър. Той се опита да не мисли за вътрешните наранявания, които разплесканият куршум беше причинил. Дори да не беше увредил жизненоважни органи, тя беше изгубила много кръв и продължаваше да губи.

Карвър свали ризата си, без да обръща внимание на болките в гръдния кош, и я накъса на ивици. Внимателно вдигна Алекс да седне и когато тя изстена несъзнателно, той изхлипа. Предпазливо свали нейната тениска и разкри разкъсаната й плът. В дупката се виждаше строшената кост. Той направи от ивиците нещо подобно на тампон и го притисна в отворената рана, надявайки се да спре кръвотечението. Използва другите ивици, за да направи бандаж около рамото й, който да държи тампона на място.

В най-добрия случай това беше само временна превръзка. Не разполагаше със средства да почисти раната, да облекчи болките й, да не говорим за лечение на пораженията. Ако Алекс не получеше скоро квалифицирана лекарска помощ, щеше да умре. Намираха се на километри от цивилизацията, а телефонът му беше останал в кожената моряшка торба на летището. Не можеше да направи нищо друго, освен да бъде тук при нея, както тя беше стояла до него. Той я взе на ръце и тихичко започна да й говори всички онези неща, които през месеците на раздяла беше копнял да сподели с нея. От време на време имаше чувството, че тя чува думите му, защото очите й потрепваха, а устните помръдваха, но не това беше целта му.

Те продължаваха да лежат там, когато един от хеликоптерите ги откри. Машината кацна на равен къс земя и Карвър видя светлините на фенерчетата, които прорязваха мрака, докато хората вървяха към тях. После пред него застана фигура в черно.

— Добре ли сте?

Гласът беше женски. Карвър вдигна очи и видя дребна жена, която очевидно беше цивилна и не се чувстваше добре в униформата си.

— Да — отговори, макар гласът му да беше по-скоро шепот, — много сме добре. — След това се изправи и все още с Алекс на ръце тръгна със залитане надолу към мястото, където ги чакаше хеликоптерът.