Том Кейн
Оцеляващият (62)

60.

— Моля, господин Новак, сипете си колкото искате. Аз съм жена и трябва да се грижа за линията си. Обаче обичам да гледам как мъжете се наслаждават на храната си.

Олга Жуковская гледаше окуражително към легендарната количка с ордьоври във виенския ресторант „Ди Драй Хусарен“. На количката за сервиране имаше повече от тридесет сезонни блюда, като се почне от телешки мозък и се стигне до черен хайвер. Пълни чинии с гъши дроб, пушена и маринована сьомга, студени места и зеленчуци, а това бяха само ордьоврите.

За съжаление на келнера, който беше застанал почтително в раираната си жилетка, Павел Новак нямаше твърде голям апетит. Нито пък беше в настроение да оцени уютния лукс на „Библиотек“, по-малкия салон на основания през 1933 година от член на висшата аристокрация ресторант. При нормални обстоятелства щеше да се чувства поласкан и доволен сред лавиците, пълни с кожените ръбчета на редки издания, кошниците с пролетни нарциси, каменните статуи в стенните ниши и успокояващите отсенки на дървените ламперии и тъмнозелените столове. Но не и когато неговият най-голям кошмар оживяваше пред очите му.

Самото обстоятелство, че той и Жуковская разговаряха на руски, събуждаше у него най-мрачните му спомени. Беше работил почти петнадесет години за сваляне на съветското господство, като предаваше секретна информация на Запада. През цялото време беше сигурен, че не са го открили. А сега, повече от осем години след Кадифената революция, руснаците най-накрая го пипнаха.

Когато му се обадиха по телефона с покана за вечеря, знаеше много добре коя е Жуковская и какво представлява. Той прие, защото му се стори, че няма смисъл да отказва или да се опитва да избяга. Ако го преследваха, щяха да го пипнат. Ако пък случаят не беше такъв, не губеше нищо, като се срещне с една от легендите на съветския шпионаж. Обаче този фатализъм не го правеше по-малко нервен.

Естествено, Жуковская напълно съзнаваше неговото безпокойство. Наслаждаваше му се и дори си поигра малко с него, преди да реши да го освободи от страданията. Тя също щеше да изгуби апетита си, ако трябваше да гледа тази нещастна невестулка с трагично увиснали мустаци, която се потеше от страх под погледа й. Нямаше смисъл да дойдеш в един от най-добрите ресторанти във Виена, където към храната се отнасяха също толкова сериозно, както във всеки френски и италиански град, а да не можеш да се насладиш на менюто.

— Ако се тревожите или се страхувате, че може да ви се случи нещо лошо, моля, успокойте се. Сега времената са други. Вече не сме сталинисти.

Новак се успокои малко.

— А за основно блюдо ви препоръчвам тафелшпиц, варено говеждо, картофено пюре, спаначено пюре, ябълков сос. Казват, че е най-добрият във Виена. Всъщност вие трябва да знаете това по-добре, защото сте местен. Предлагам да не говорим по работа, докато се храним. Нека си поприказваме за старите времена… когато работехте за американците.

Единственото, което Новак успя да направи, беше да не избълва хапката си от пилешко филе върху своята събеседница. Той сдъвка и преглътна месото, като през цялото време се опитваше да измисли някакъв отговор.

Жуковская обаче го изпревари и първа заговори:

— Хайде, хайде, нима сте ни смятали за толкова некадърни? Разбира се, че знаехме. Обаче ни устройваше да не ви видим сметката. Вие бяхте доверен източник, защото искрено вярвахте, че информацията, която предавате, е истинска. Страхувам се, че голяма част от нея не беше. Погрижихме се за това. Така че вместо да ни навредите, както сте се надявали, всъщност вие сте помагали на Съветския съюз, като сте заблуждавали нашите неприятели… О, чашата ви е празна. Да повикам ли келнера по вината, за да ви я напълни?

Най-накрая Новак си върна дар слово:

— Кога разбрахте?

— Тогава бях само младши офицер, затова научих едва по-късно. Но моите началници научиха за вашето предателство още при първия ви нервен опит да се свържете с американците.

— Боже мили… Колко дълбоко бяхте проникнали във Военната разузнавателна агенция?

— Успяхме да изнудим някои офицери, а на други плащахме. Неколцина работеха за нас по идеологически причини. Но общата бройка не беше голяма. Определено под дузина. Вашият водещ офицер Вермюлен винаги е бил верен на родината си. И той, и вие бяхте напълно искрени в онова, което вършехте. За нас това беше важно.

— Защо поискахте да се срещнем?

Жуковская отмести встрани недоядена хапка препечен хляб с масло и хайвер.

— Добре, ако така предпочитате, нека поговорим по работа, а после ще ядем. Може би наистина е по-добре. И тъй… Какво обсъждахте с Вермюлен в операта?

— Нищо особено. Не го бях виждал от години. А и не си падам кой знае колко по опери.

Жуковская направи болезнена гримаса.

— Господин Новак, ще ви помоля да не ни подценявате отново. Вие гледахте „Дон Жуан“ във Виенската опера. Разговаряхте с Вермюлен в бара преди представлението. Затова ще ви попитам отново, защо се срещнахте? Какво обсъждахте? Свързвахте ли се тогава? Освен това ще повторя, ако сте откровен с мен, можем да се държим като цивилизовани хора. А ако не… хайде да не си разваляме вечерята, като мислим за тази възможност.

Новак остана безразличен към нейната заплаха. По негово мнение той вече беше мъртвец. Единствената достойна постъпка в живота му — неговата лична битка срещу съветската окупация на страната му, се оказа измама. Вместо да подпомогне каузата на свободата, той вероятно й беше навредил. А сега колебливият му опит да предотврати попадането на списъка с бомбите в погрешни ръце започна да се разплита пред очите му.

Разбира се, той можеше да направи последен жест на саможертва. Можеше да откаже да признае каквото и да било и да остави руснаците да се опитат да изтръгнат тайната му с бой. Може би щеше да издържи достатъчно дълго, за да даде време на Вермюлен да направи нужното. Но тази съпротива изискваше усилия и психическа енергия, за да устои, и внезапно той осъзна с болка, че вече нямаше сили за подобен подвиг. Защо да се преструва повече?

Новак повика келнера по вината.

— Искам бутилка червено бордо. Нещо, което да ми остави спомен за цял живот. Цената няма значение.

Сомелието, който много добре знаеше кой плаща сметката, стрелна поглед към рускинята. Тя кимна леко в знак на съгласие, преди той да изпълни желанието на Новак.

— В такъв случай, господине, аз бих ви препоръчал „Ла Мисион От–Брион“ от 1982 година. Прекрасна реколта на един от известните замъци. Мисля, че ще имате едно почти духовно преживяване.

По лицето на Новак плъзна уморена усмивка.

— Духовно преживяване, а? Добре тогава, нека е „От–Брион“.

Жуковская търпеливо го изчака да опита виното й да го одобри, след това да се наслади на аромата и пълнотата на вкуса и да отпие една–две глътчици. Тя разбираше не по зле от него какво става.

Когато изпи първата си чаша, Новак заговори. Описа как към него се е обърнал Баграт Баладзе, който се опитва да продаде списъка с изчезналите бомби. Как той от своя страна се е обърнал към Вермюлен, надявайки се списъкът да попадне в американски ръце. Как му е съобщил местоположението на списъка и средството да се сдобие с него.

Когато свърши, Жуковская се протегна и лекичко стисна ръката му на масата.

— Благодаря ви — каза тя тихо с искрен глас. — А сега се насладете на вечерята. — Усмивката й стана неочаквано очарователна, женствена и почти кокетна, когато добави: — И на духовното вино!

Може би защото товар се смъкна от раменете му, или защото бордото наистина беше еликсир, Новак наистина се оказа способен да се наслади на храната. Той и Жуковская поведоха разговор като двама души на средна възраст със сходен опит през годините и споделяха еднакви мисли за съвременните абсурди.

Той беше мъж, който умееше да разказва анекдоти, а тя жена — доволна да се смее на шегите му.

В края на вечерята Жуковская беше толкова цивилизована, или да го кажем по руски — културна, колкото беше обещала. Много любезно го помоли да й предаде своя мобилен телефон. Освен това му съобщи, че в кооперацията, където живее, ще има проблем с телефонните кабели. С други думи, нямаше да може да съобщи на никого какво й беше казал. Добави, че ще бъде закаран у дома при жена си.

— Моля, бъдете разумен — завърши Жуковская.

Петнадесет минути по-късно Петер Новак отключи входната врата, прекоси фоайето и се качи на асансьора, който вървеше в шахтата си от ковано желязо вече стотина години. Новак слезе на петия етаж и влезе в апартамента си. Съпругата му беше заспала в тяхната спалня. Той я целуна по лицето и прошепна в ухото й:

— Обичам те.

Тя измърмори нещо сънливо.

Новак се загледа в нея с любовта на мъж към жена, която е споделяла живота му в продължение на тридесет години. Любов, в която младежката страст е от стъпила място на по-дълбока привързаност, разбиране и взаимна прошка. Той положи ръката си за кратко върху нейното рамо и след това излезе от спалнята.

Изкачи се на последния етаж на сградата и излезе през таванската врата на покрива. Отиде до края, огледа светлините и покривите на Виена, пое за последен път дълбоко дъх и скочи в празното.