Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

34.

Очуканият пикап „Волво“ на Ларсен вече стоеше пред жилищната сграда на Карвър, когато той най-сетне пристигна. Норвежецът слезе от колата и огледа преценяващо Карвър от горе до долу, сякаш търсеше явни признаци на заболяването му.

— Добре ли си?

— Хайде да влезем — подкани го Карвър. — Не обичам да стоя на улицата. Прекалено на показ сме. — Гласът му беше глух и уморен.

— Човече, добре ли си? — попита пак Ларсон. — Не ми звучиш много наред.

— Нищо ми няма.

— Както кажеш.

Карвър забързано влезе в жилищната сграда и започна да се качва по стълбището към своя апартамент на последния етаж. Норвежецът го остави да направи няколко крачки, като го наблюдаваше със съмнение, а след това го последва нагоре по дървеното стълбище, което се виеше пет етажа нагоре и проскърцваше под всяка тяхна стъпка. Когато стигна до апартамента на Карвър, вратата вече беше отворена. Собственикът стоеше във всекидневната и смаян от онова, което виждаше или по-скоро не виждаше, се оглеждаше наоколо.

— Къде са ми нещата? — попита той.

В помещението нямаше никакви мебели.

— Продадохме ги. Налагаше се.

Карвър се успокои за малко, след като осъзна неизбежността на стореното. Обаче изведнъж на лицето му се изписа ужас и той се втурна към кухнята.

— Господи, нали не сте…

Ларсон се втурна след него.

— Нали не сме какво?

— Няма нищо — отговори Карвър, застанал в кухненския бокс. Стелажите за вино бяха празни. Безшумният вграден хладилник беше изваден от мястото му. Останал беше само плотът. Но Карвър не изглеждаше притеснен от това.

— Изведнъж ми хрумна, че може да сте продали кухненските шкафове — измърмори той.

За пръв път тази вечер на лицето на Ларсон грейна усмивка.

— Кой би купил тези боклуци?

Сега беше ред на Карвър да се усмихне, макар че веселостта му бързо се изпари. Той се наведе и бръкна в стелажа за вино в средата на втория ред и около три пръста встрани. За секунда се намръщи, докато пръстите му търсеха сляпо нещо, но след миг на лицето му отново се показа усмивка, когато намери търсеното.

— Гледай сега — каза той.

Чу се едва доловимо бръмчене. Ларсон гледаше удивен, докато гранитният плот на комбинирания шкаф започна да се вдига от мястото си. Когато бавното издигане завърши, отдолу се показа метална рамка. В нея стоеше пластмасова кутия за инструменти, в която бяха подредени половин дузина пластмасови кутии с различна дълбочина и прозрачни капаци.

— Невероятно — зяпна Ларсон.

— Изглежда комплектът ми е наред — кимна Карвър, успокоен от познатата гледка на кутията за инструменти. — Така… горните два реда са пълни с нормални принадлежности…

Той я отвори и пред погледите им се показа дебел слой тъмносива гума, в която бяха пресовани места за безукорно чисти гаечни ключове, отвертки, триони и чукове. Второто равнище беше отдел за малки електроинструменти и поялници.

— Всичко си е тук — отбеляза той. — В следващите две равнища има разни електронни джаджи. Доколкото си спомням.

Ларсон въздъхна доволно, когато пред погледите се разкри набор от различни часовникови механизми и взриватели, дистанционни с радиовълни плюс всякакви кабели и кабелчета.

— Уха, аз познавам някои от тези сладурчета. Радвам се, че си им осигурил такъв чудесен дом.

— Да, а тук долу имаме…

Пред Ларсон се показаха различни видове пластичен и еластичен взрив.

— А накрая…

Карвър отвори последното отделение. Там в пресования в гумата отвор лежеше автомат „Хеклер & Кох Мх5“ с къса цев и заглушител, три пълнителя плюс един „Зиг Зауер П226“ със същите аксесоари. Ларсон кимна с разбиране. И двете оръжия бяха част от стандартното оборудване на британските специални части.

— Има и още нещо… — подхвърли Карвър.

Измъкна кутията с инструменти от рамката и я остави на пода, приклякайки до нея. Капакът на кутията беше дълбок около шест–седем сантиметра. Той го вдигна и отдолу се показа още едно отделение, което се отваряше с пластмасова ключалка. Карвър я дръпна и се показа плик от дебела кафява хартия с размери АЗ.

— Какво знаеш ти…

Карвър затвори капака и бутна чекмеджето на място, а от най-долното извади пистолета, двата пълнителя и заглушителя. След това затвори кутията за инструменти, но я остави на пода и отново натисна бутона в задната част на стелажа за вино. Празната рамка се скри под гранитния плот. Карвър остави пистолета и плика върху него.

— Вътре пари ли има? — попита Ларсон и кимна към плика. Изведнъж вече не му беше толкова весело.

— Аха.

— Достатъчно да платиш сметките?

— Без никакво затруднение.

— И кога точно се сети за него? — В думите на Ларсон се прокрадна известна горчива ирония.

— Преди няколко седмици, когато започнах да освестявам.

— Значи изобщо не си имал нужда от парите й, а?

— Напротив. Докато идваха, знаех, че е още жива.

Ларсон беше принуден да признае логиката в доводите на своя приятел. Обаче той също имаше напълно законно оплакване.

— Дължиш и на мен. Повече от двадесет хилядарки.

Карвър кимна мълчаливо. Бръкна в плика и извади един богато украсен документ. Това беше полица от една панамска корпорация на стойност петдесет хиляди долара на приносителя, подписана от него на празното място. На практика тя беше като пари в брой. Той подаде полицата на Ларсон.

— Благодаря, но това е много повече — поклати глава норвежецът.

— Няма да е така — обясни сухо Карвър. — С оглед на бъдещето. Виж, аз и на Алекс ще върна парите… обаче първо трябва да я намеря. Трябва да тръгнем от последните места, където са я виждали. Знам, че работеше в някаква нощно заведение. Знаеш ли къде в?

— Бирарията? Разбира се, от време на време съм я карал, когато отиваше на работа.

— Чудесно. Можеш да закараш и мен. Дай ми само няколко минути, за да се приготвя.

Карвър взе плика, пистолета и пълнителите и излезе от кухнята. Докато минаваше през всекидневната, видя на стената картината с пейзажа от Лулуърт Коув — единственото от по-ценните му притежания, което не беше продадено. Спомни си как беше говорил с Алекс за нея. Тя носеше негова стара тениска, беше се свила на креслото, а тялото й ухаеше на чисто след душа. С удоволствие би останал тук със затворени очи, потънал в мислите си за нея, но не и тази нощ. Трябваше да продължи напред. Дрехите му още си висяха там, избутани на една страна, за да се освободи място за нейните, които бяха трогателно малко. Той свали едно яке от края на редицата, доближи го до лицето си и вдъхна с удоволствие слабите остатъци от нейния аромат като куче, което ще пуснат по дирите й. В този момент нещо сякаш изщрака в главата му, задействано от несъзнателен рефлекс, който изключи емоционалната, снизходителна и неефикасна страна на неговото съзнание и изведнъж го направи хладнокръвен и целеустремен.

Паниката и несигурността бяха изчезнали. Стомахът му вече не се свиваше болезнено до гадене от страх. Единственото, което изпитваше, беше усещането за неотложност и готовност за действие.

Той протегна ръка към рафта над редицата закачалки и измъкна оттам кожена раница. След това зарови още по-навътре и извади кобур за рамо и широк колан за пари. Отне му около тридесетина секунди да напъха в сака четири чисти тениски, два чифта чорапи и боксерки. Последва ги чифт черни джинси и лек пуловер. Избра и чифт обикновени черни обувки с връзки и дебели подметки.

Сложи колана за пари на кръста си. От плика извади няколко пачки стодоларови банкноти и още две полици като онази, която даде на Ларсон. Извади и два паспорта — единият австралийски, а другият швейцарски. И двата бяха на различни имена, но с неговата снимка. Карвър измъкна няколко банкноти от едната пачка и ги пъхна в джоба си при швейцарските франкове, които бе взел от джоба на убиеца. Тези неща бяха пъхнати в колана, но пликът беше още наполовина пълен и намери място в раницата.

Нахлузи кобура за рамо и пъхна пистолета на мястото му. Веднага изпита познато усещане, защото кобурът беше прогонен да бъде максимално удобен за него и пистолета. В гардероба висеше късо черно палто и той го облече накрая. То прикриваше кобура без издайническа издутина. Резервните пълнители намериха място в джобовете му. Палтото беше достатъчно елегантно, за да го пуснат във всеки хотел или ресторант, но и достатъчно топло, за да не пропуска студа. В гардероба висеше още едно такова, заедно с други черни джинси и два очевидно еднакви тъмносини костюма. Чекмеджето, откъдето беше извадил тениските, бельото и пуловера, също разкриваше удивителна повторяемост. Значи такъв е бил: методичен и практичен човек, който намери ли нещо, което работи, ще държи на него.

В другите чекмеджета имаше часовници, тъмни очила и мобилни телефони, които в голямата си част също бяха еднакви. Карвър взе някакъв часовник нямаше нужда да избира между стиловете. Извади и две резервни сим карти за телефона. Тогава забеляза рамкираната снимка на нощното шкафче. На нея се виждаше Алекс, седнала до инвалидната му количка в занималнята на клиниката. На лицето й играеше изпълнена с надежда усмивка. Той се вторачи учудено във фотографията. Изобщо не си спомняше кога е заснета. Реши да не мисли повече за това, извади я от рамката, сгъна я на две, отделяйки себе си от Алекс, и я пъхна във вътрешния джоб на палтото. Щом искаше да намери жената, снимката можеше да му свърши добра работа.

Ларсон го чакаше до вратата на апартамента, стиснал в ръка кутията за инструменти.

Когато видя Карвър, той подхвърли:

— Ей, приличаш на един тип, когото познавах.

— Така ли? И какъв беше той?

— Ужасно копеле.