Том Кейн
Оцеляващият (57)

55.

На летището в Ница Карвър беше посрещнат от куриер, който носеше табелка с изписано на нея „Уинтър“ Момчето му подаде кафяв плик от дебела хартия, след което трябваше да се разпише за получаването му, щом куриерът изчезна в многолюдната тълпа, Карвър опипа плика и установи познатите контури на ЗИГ и резервните пълнители. Успокоен от това, че има оръжие, той нае лимузина в средната ценова категория, които в очите на фирмите за коли под наем на летищата минават за луксозни. След това подкара по крайбрежното шосе към Антиб и легендарния „Отел дьо Кап“. Грил — ресторантът се намираше в павилиона на брега, известен като „Райската скала“. Пристигна десет минути преди уговорения час. Ресторантът беше построен на върха на стръмна скала и клиентите му бяха защитени от падане с нещо подобно на корабен релинг с дебели въжета и колчета, завършващ отгоре с парапет от полирано дърво. Цялото място беше пропито с флотски дух. Подът беше от светло дюшеме, а масите и столовете ослепително бели. Келнерите носеха черни панталони и искрящо бели колосани ризи с високи яки, за да контрастират по-силно с техните потъмнели от слънцето лица.

Главният келнер заведе Карвър до подредена за трима маса точно до парапета. Оттук пред него се откриваше гледка към залива покрай Жуан ле Пинс чак до Кан. Под перилата имаше тясна ивица растителност от яркосини и жълти цветя, полюшвани от бриза, които се бяха вкопчили в тясната скална площадка, преди скалата да се хвърли стремглаво към тюркоазната вода долу. След смразяващите фъртуни на Норвегия и скучната сивота на Англия яркото слънце, което проблясваше по повърхността на морето и сгряваше въздуха, го изпълни с енергия и добро настроение.

Като насочи отново вниманието си към ресторанта, Карвър отпи от чашата минерална вода с лед и започна да оглежда масите, както би направил всеки самотен мъж, който преценява наличния улов. В работен ден и началото на април, когато хотелът току–що е отворил за сезона, грил — ресторантът не беше твърде пълен. Въздухът жужеше от разговорите на богати клиенти на средна възраст, които бяха дошли да изкарат малка пролетна ваканция. Карвър отклони погледа си. Той, разбира се, нямаше да престане да проверява мястото, но беше почти сигурен, че е чисто. Сега можеше да се съсредоточи върху дългата най-малко тридесет метра моторна яхта, която бавно прекосяваше залива. Тя се движеше толкова леко по водата, че почти нямаше килватер. Корпусът й беше тъмносин, а такелажът и мачтите ослепително бели, конструирани така, че да напомнят гигантско хартиено ветрило, наклонено към заострения нос. Каютите бяха разположени на кърмата.

Когато яхтата спря на стотина метра от брега, Карвър можа да различи фигурите на мъж и жена. Двамата стояха на откритата горна палуба, облегнати на кърмовия релинг, и гледаха към брега. Мъжът бе прегърнал жената през кръста и я беше притиснал към себе си. На нея очевидно не й беше неприятно, защото се бе сгушила в него, сливайки своето тяло с неговото.

Карвър позна Вермюлен, защото веднага свърза яхтата с файла, който му беше показал Грентъм. Но разбра, че жената е Алекс, на някакво подсъзнателно равнище. Заради животинския инстинкт, който ни кара да усещаме присъствието на любимия с такава сила, че изгаряме едновременно от нетърпение и болка.

Тя носеше проста лятна рокля. Вятърът си играеше с нея и от време на време я повдигаше или опъваше по тялото й, очертавайки линията на бедрата, извивките на хълбоците и силуета на гърдите. Карвър почувства как сексуалното желание се пробужда у него подобно на стар приятел, който се връща след дълго пътуване до някакво много далечно място. Алекс беше истинска, застанала там от плът и кръв, и неговата мисия не беше само предизвикателство, подхвърлено му от Грентъм, а натрапчив импулс. Трябваше да си я върне.

На равнището на водата в кърмата се отвори врата и двама членове на екипажа спуснаха на водата моторница, дълга може би четири метра, като я вързаха за халката. Вермюлен я посочи на Алекс и двамата изчезнаха във вътрешността на яхтата, за да се появят минути по-късно до моряците, които придържаха моторницата.

Генералът носеше черна кожена чанта. Той се готвеше да се качи на моторницата, но Алекс го спря и оправи яката на светлосинята му риза, докато не придоби вид, който я задоволяваше. Това беше много женски и собственически жест: жената предявява правата си върху мъжа, преди да го целуне за сбогом и да го пусне по белия свят.

Карвър почувства жилото на ревността, но си каза: стегни се, човече. Това й е работата, да кара мъжете да си мислят, че всичко е истинско. Но чувствата й към теб са истински.

Когато Вермюлен се качи на моторницата, Алекс му помаха. Скоро след това той стигна до малък пристан в подножието на скалите. Слезе на брега и пое по стръмните, изсечени в скалата стъпала, които водеха към ресторанта.

Карвър се изправи, за да го посрещне. Искаше да гледа в очите мъжа, който спеше с неговата жена, човека, когото може би скоро трябваше да убие. Искаше да разбере точно срещу каква конкуренция е изправен.

Отблизо лицето на Вермюлен беше малко по-пълно, отколкото на снимката от годините му в армията, а линията на брадичката вече бе леко размита. Косата му беше сресана назад, за да открие челото, и русите къдри бяха смесени тук–там с бели кичури. Бившият генерал беше пуснал и малко коремче. Но никой от тези дребни недостатъци не отклоняваше вниманието от целеустремеността и енергията, които го обгръщаха като аура. Всъщност те усилваха излъчването му на самонадеян човек, който живее живота си бързо, вземайки всичко, което светът може да предложи, сигурен в своите възможности да се справи с всяко обстоятелство или човек, които може да срещне.

Генералът протегна загоряла ръка на Карвър и силно стисна неговата.

— Здравей, аз съм Кърт Вермюлен — представи се той. — Радвам се да се запознаем.

— Кени Уинтър — отговори Карвър. — И аз също.

Сега Вермюлен от своя страна огледа Карвър отгоре до долу, сякаш бе взвод, строен за инспекция на плаца. Двамата седнаха на масата, а черната чанта беше сложена на пода между тях. Генералът махна на един от келнерите.

— Донесете ни едно хубаво плато с морски дарове. Омари, стриди и всичко, което е прясно и хубаво. С тях ще хапнем малко зелена салата, хляб и масло. — Той погледна Карвър. — Съгласен ли си?

Това беше чисто риторичен въпрос. Офицерът беше поел командването. Карвър вдигна рамене.

— Добре — кимна Вермюлен. — Аз не пия алкохол по обед. Донесете ни една голяма бутилка минерална вода. Негазирана. Господин Уинтър, ти може да си поръчаш вино.

— Няма проблеми — отговори Карвър, влизайки в ролята си на уличник от северен Лондон, чийто интелект го е отвел в Оксфорд, а криминалният инстинкт му е осигурил безгрижен богат живот. — Тук съм по работа, не да се черпя.

— А твоята работа е да взимаш неща, които не ти принадлежат.

Уинтър не би позволил подобен тон, затова Карвър също се озъби:

— Мисля, че и американската армия е в този занаят.

Вермюлен се засмя.

— Едно на нула за теб, господин Уинтър.

Те поговориха още, разменяйки остроти, за да видят как другият ще се справи с предизвикателството. Скоро им донесоха храната. Сребърно плато, препълнено с разрязани наполовина омари, скариди, стриди, сепии и филе от средиземноморски костур, който французите наричат „лу де мер“, или морски вълк. Когато чиниите бяха напълнени и изстудената вода налята, Вермюлен стана по-сериозен.

— Господин Уинтър, ти си образован човек, затова ще ме разбереш, като казвам, че живеем във време, което твърде много напомня Древния Рим в края на четвърти век след Христа. Нашата цивилизация още е непокътната. Удобствата ни са по-големи от когато и да било. Обаче волята ни се руши. Липсва ни смелост и решимост да се защитаваме. А наоколо се спуска Средновековието и пълзи към нас. Враговете ни дебнат, народите им са готови да действат. Те усещат нашата слабост и само чакат удобния момент, за да нанесат удар.

Красноречието му звучеше достатъчно важно, но на Карвър се стори лицемерно, защото идваше от мъж, седнал в луксозен ресторант, а не от воин, застанал на предната линия.

— Ти се отказа от военната си кариера — отговори жлъчно той. — Спря да се сражаваш. Как може да обвиняваш нас, че не правим достатъчно?

Карвър усети как за секунда Вермюлен настръхна от това нападение срещу неговото самолюбие, но скоро си възвърна самообладанието.

— Напротив, аз напуснах американската армия точно защото нашите големци от отбраната и външната политика не бяха готови да водят необходимата битка, която според мен ще определи съдбата на Запада: борбата срещу радикалния ислям.

Това изненада Карвър.

— Ти да не си нещо като кръстоносец?

— Не, нищо подобно. Изобщо не искам война, но се страхувам, че тя предстои със или без мен. Започна в Афганистан. В момента се води в Чечения и бивша Югославия. Ислямските терористи искат да създадат радикална мюсюлманска държава в Косово, която да е готова да забие нож в мекия корем на Европа. Скоро де дойде редът на Щатите.

— Така ли мислиш? — подхвърли Карвър. — Какво общо има това с моето присъствие тук?

— Защото ти ще се сдобиеш с нещо, което много ми трябва за нашата битка. Освен това, като го вземеш, ще лишиш нашия враг от него. Ти дойде при мен с големи препоръки, така че нека ти направя едно сериозно предложение. Ще ми донесеш онова, което искам в непокътнат вид, и аз ще ти платя половин милион долара. Половината като предплата, в каквато форма ги искаш или в посочена от теб сметка.

— И какво точно искаш?

— Един документ. Не ме питай какво съдържа, защото няма да ти кажа. Единственото, което мога да кажа, е, че той може да се окаже много важен за опазването на мира в света.

Карвър се престори на безразличен, както би се държал и истинският Уинтър.

— Казваш го така, сякаш трябва да ми пука. Къде се намира този документ?

Вермюлен се наведе към него и сниши гласа си.

— Сложен е в кафяв картонен плик, запечатан с восъчен печат. Този печат трябва да е непокътнат, когато ми го донесеш, защото иначе ще откажа да ти изплатя останалата част от парите. Този плик в момента се съхранява в сейфа на една къща, която се намира на тридесетина километра оттук, в хълмовете на село, наречено Турет–сюр–Луп. Разположено е на запад от град Венс. Къщата се охранява от въоръжени мъже и обучени кучета, както и детектори за движение вътре в сградата и отвън. Има аларма на приземния етаж и прозорците. Нямам информация за модела на сейфа и какво точно е устройството й ключалката. Комбинацията, ако има такава, също е неизвестна. По-добре е да предположим, че освен от комбинация е защитен и от скенер на отпечатъците или очите. Обитателите на къщата са етнически грузинци, които иначе живеят и действат в Русия. Водачът им се казва Баграт Баладзе. Той не обича да остава дълго на едно място, затова неговите хора и документът ще бъдат на това място през следващите деветдесет и шест часа. Максимум, а е много вероятно и за по-кратко. Не знам къде планират да отидат от тук и не мога да съм уверен, че ще успеем да ги проследим. Това означава, че работата трябва да се свърши сега. Интересува ли те?

Карвър нямаше вид на много впечатлен.

— Не съм сигурен. Виж, аз обичам да планирам работата си предварително, и то изчерпателно. Това може да отнеме седмици и дори месеци. Изчерпателното планиране предотвратява тъпите грешки. Затова сега седя тук с теб, а не гния в някоя килия.

— Същите принципи важат в армията — съгласи се Вермюлен, който отново заговори нормално. — Обаче има моменти, когато бързината е по-важна. И това е един от тях. И така, можеш ли да го направиш, или трябва да потърся друг изпълнител?

— Зависи. Разкажи ми за къщата, където са отседнали тези задници.

— В чантата има по дробни планове.

— Въпреки това ми разкажи най-важното.

— Разположението е типично за ваканционните къщи в околността. Това е стара ферма, наскоро обновена. Дори още не е на официалния пазар с имоти под наем. Или поне не официално.

— Значи строителите току–що са се изнесли?

— Така мисля.

— Добре, това може да се окаже полезно. Кажи няколко думи за разположението. Колко е голям парцелът? Има ли други сгради наблизо? Каква е топографията, има ли удобни прикрития като дървета, храсти, скали и подобни.

— Имотът се намира в източния край на селото. Избран е заради усамотението и отдалечеността си. Няма други къщи в радиус от сто и петдесет метра. Парцелът заема около хектар, което ще рече два акра и половина. Намира се в подножието на хълм с височина около хиляда и триста метра…

— Във Великобритания това минава за планина — прекъсна го Карвър.

— Е, за мен е просто хълм — отговори Вермюлен. — Нарича се Пюи дьо Турет и гледа на юг към морето. Къщата е построена върху най-високата част на имота, за да има по-хубава гледка. Отпред има басейн. От къщата се спуска черен път до най-близкото шосе. Пред нея и около басейна има дървета, иначе имотът е на практика гол, за да нямат евентуалните нападатели прикритие, а защитниците да имат чиста огнева линия. Обаче над къщата откъм хълма има горичка и храсталаци. Ако бях на твое място, щях да установя наблюдателния си пункт там.

Карвър възнамеряваше да направи същото.

— Звучи ми разумно — каза той.

Чинията на Карвър беше празна. Той я отмести настрана и след това за изненада на Вермюлен стана.

— Добре, дай ми десет минути — каза той. — Аз отивам да се поразходя. Помага ми да мисля. Когато се върна, ще ти кажа дали мога да свърша работата, от какво ще имам нужда и колко ще струва.

— Аз вече назовах цената.

— Обаче аз не я приех. До скоро.