Том Кейн
Оцеляващият (35)

33.

На бреговете на езеро Гъл в Минесота, когато последните лъчи на слънцето започнаха да избледняват, а горите на другия бряг вече едва се виждаха, д-р Катлийн Даян (Кейди) Джоунс се готвеше да срещне първата си атомна бомба на живо.

Кейди работеше като изследовател в ядрения център Лос Аламос в Ню Мексико и се яви като една от доброволките на повикване към отдела на Департамента по енергетика на американското правителство, известен като екип за спешно издирване на ядрени заплахи (NEST^[1]). Наименованието му съвсем точно описваше задачата пред този отдел: да се справи с най-големия кошмар на националната сигурност, с други думи, някое лошо момче с ядрено оръжие.

От основаването на NEST през 1975 година досега е имало повече от сто съобщения за възможна заплаха. От тях отделът беше разследвал около тридесет. Всички излязоха измислици. Изработените в домашни условия преносими ядрени оръжия бяха добър сюжет за игрални филми. Дори един екип от седемнадесет работещи за правителството учени се опитаха да направят такава бомба като експеримент, за да видят дали е възможно. Но фактически до този момент на американска земя не се бяха появявали неразрешени ядрени оръжия.

До този момент.

Бяха се обадили от ФБР в Сейнт Пол, Минеаполис, в Операционния център за спешни случаи при Департамента по енергетика във Вашингтон. Оттам обаждането беше прехвърлено в главната квартира на NEST във военновъздушната база „Нелис“ в северозападен Лас Вегас. В течение на няколко минути на Кейди й беше възложено ръководството на екип от седем души.

Местоназначението на екипа беше ваканционен имот на брега на езеро Гъл. Популярно място сред градските жители, търсещи чист въздух, добър риболов и изобщо забавления, свързани с водата. С помощта на местната полиция ФБР беше оградило района. Бяха инсталирани прожектори, които да осветят скромната дървена вила. Специалният агент, който отговаряше за операцията, се казваше Том Мулво.

— Каква е тази история? — попита Кейди, докато екипът й разтоварваше апаратурата от двата микробуса „Еконолайн“, които ги бяха докарали дотук. Тя притискаше облечената си в ръкавица ръка над веждите, за да заслони очите си от дъжда. Кестенявата й коса беше скрита под мъхеста червена шапка.

— Собственикът, човек на име Хегърти, купил мястото преди четири години — започна Мулво с наполовина скрито под качулката на канадката лице. — Сега решил да превърне тавана в допълнителна спалня. Започнал да мери, но нещо не се получавало. Вътрешните размери на таванското помещение не отговаряли на външните на сградата. Деветдесет сантиметра не излизали. Тогава му хрумнало, че задната стена на тавана всъщност е преградна, а зад нея трябва да има празно пространство. Той я бутнал и видял голям кафяв кожен куфар. Описа го като малко старомоден, защото такива вече няма по магазините. Разгледал го по-внимателно и видял електрически кабел, който излиза от куфара и влиза в контакт на стената.

Кейди направи физиономия.

— Кажи ми, че не е отворил куфара.

— Напротив, но такава е човешката природа. Тогава видял металната тръба, черната кутия с мигаща червена лампичка и онова, което той нарече, цитирам го точно: „проклетата писменост на чалмалиите“.

Тя се смръщи.

— Арабски?

— Не мисля. От описанието му стигнахме до извода, че е кирилица, или по-точно руски.

— Добре. Пипал ли е тръбата или кутията?

Специалният агент се усмихна.

— Не, тук вече е проявил достатъчно разум да се уплаши. Обадил се в полицейското управление в Нисва и те го прехвърлили на шерифската служба на окръг Крау Уинг, чието седалище е в Брайнърд. Те се свързаха с нас и ето ни сега всички тук.

— По-добре да проверим това нещо — каза Кейди. — Ще трябва да носим предпазни костюми. Мисля, че можем да се преоблечем в бусовете.

— Разбира се — съгласи се Мулво. — Само побързайте, защото се изнервям да стоя наоколо и да си мисля какво има там вътре.

Тя го потупа успокоително, сякаш беше негов защитник, макар той да изглеждаше десетина години по-възрастен от нея и да я надвишаваше с една глава. Да не говорим, че тежеше сигурно тридесетина килограма повече.

— Повярвай ми, всичко е наред. Ако това устройство наистина е съветско, то почти сигурно разполага с код за активиране, който трябва да се въведе, преди да е готово за действие. Без него нищо не може да се случи. Предполагам, че е на позиция от най-малко едно десетилетие, ако не и повече. И ако не е избухнало през всички тези години, защо да го прави сега?

— Може би защото са го бърникали?

— Не се тревожи, ще внимавам да не го ядосам.