Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

42.

Възстановяването на Карвър беше предизвикало същото неприятно чувство в седалището на М16 на годния бряг на река Темза, както в Москва. Мисълта за убиец ренегат в пълно владение на своите сетива караше Джек Грентъм да се облива в студена пот. Това ново положение можеше с лекота да прерасне в катастрофа. Трябваше по някакъв начин да го накара да работи за него.

— Какви са новините от шибаната клиника? — изръмжа Грентъм, без да направи усилие да скрие раздразнението си.

Неговият заместник Бил Селси остана невъзмутим въпреки гнева на началника. Отдавна се беше научил да не му обръща внимание. Той не искаше от живота нищо повече от сигурна работа, скромна къщичка в южен Лондон и гарантирана пенсия след края на кариерата си. Знаеше под какво напрежение се намира неговият началник и изобщо не му завиждаше.

— Карвър е избягал и е оставил труп — отговори Селси. — Въпросният труп имал фалшива лична карта на името на някакъв измислен психиатър. Почти напълно сигурен съм, че става дума за Владимир Матов, известен сред своите приятели като Влад Бияча. Той е опитен убиец на ФСБ, а в доброто старо време е работил за КГБ. По произход българин като повечето от най-добрите им убийци.

— Значи нашият приятел Матов е бил изпратен да духне свещичката на Карвър, но се е оказал от губещата страна?

— Така излиза.

— И няма кой друг да го е изпратил. Не е ли работил на свободна практика?

Селси поклати глава.

— Ние поне не знаем за подобно нещо. Той е държавен служител и не е бракониерствал.

— Защо Москва ще иска смъртта на Карвър? По-точно защо точно сега? Той беше безпомощен дълги месеци и всеки, който е искал да отмъсти за смъртта на Жуковский, би могъл да се възползва.

— Например скъпата му съпруга — подхвърли Силси.

— Точно така. Обаче госпожа Ж. цели шест месеца не помръдва пръст. И още нещо. Как, по дяволите, Карвър е успял да премахне този мъж? Предполагах, че е чалнат и вече нищо не става от него. Какво е направил, за да види сметката на професионалист като Матов?

— Изглежда е оздравял.

— Не думай! — гласът на Грентъм беше изпълнен с отровна насмешка. — Благодаря, Селси. Толкова можах и сам да загрея. Но кога се е случило това чудотворно избавление и най-важното — защо?

— Пратил съм хора да разровят това и да поговорят със сестрите и лекарите. Ще науча повече по-късно днес следобед. Обаче си мисля, че имам следа защо руснаците искат смъртта му.

— Казвай.

— Във Венеция има един румънец, Радинеску, който върши дребни услуги на ФСБ. Главно куриерски, нищо по-сериозно. Ние му плащаме, за да копира за нас онова, което му дават…

— И? — прекъсна го Грентъм.

— Току–що беше предал съобщение на минаващ през града агент. По-точно агентка. Жената била красива и Радинеску повървял след нея известно време…

— Коцкар.

— Може би, но докато е преследвал тази жена, се сетил да направи няколко снимки и заедно със съобщението ни изпрати и нейната фотография. Сигурно се надява, че ще му платим нещо допълнително за разкриването на руска шпионка.

— Доста нагло.

— Не бързай, може би Радинеску заслужава почерпка.

Плазменият екран в единия край на помещението светна. Появиха се няколко цветни снимки, които показваха две жени, едната черна, а другата бяла. Разхождаха се по венецианските улици.

— Боже мили, това е онази Петрова — възкликна Грентъм. — Но какво прави във Венеция?

— Ами отседнала е в „Киприани“ с един мъж на име Кърт Вермюлен. В отделни стаи, ако те интересува.

Грентъм се смръщи.

— Вермюлен? Звучи ми познато…

— Американец. Бивш военен. Работил е във Военната разузнавателна агенция и няколко години е бил нейно военно аташе в Лондон на Гросвенър Скуеър. Вероятно сте се срещали по това време. Както и да е. Изглежда Москва се интересува от него. Вероятно са наредили на Петрова да стане колкото може по-близка с генерала.

— Коя е жената с нея?

— Казва се Алиша Редин. Тя и нейният съпруг Маркъс Редин са отседнали в същия хотел като Вермюлен и Петрова. И ето ти още нещо интересно. Редин е служил под командването на Вермюлен като рейнджър.

— Може би просто старите приятели са се срещнали случайно — замислено произнесе Грентъм.

— Да, възможно е — съгласи се Селси. — Руснаците обаче очевидно си мислят, че зад това се крие нещо повече. Защо иначе ще вкарат Петрова в играта?

За пръв път от часове настроението на Грентъм сякаш леко се подобри. Слаба отсянка на веселост прекоси лицето му.

— Значи се е върнала в стария си занаят за същите работодатели. Боже мили… На Карвър това няма да му хареса. Той е убеден, че тя наистина е добро момиче…

— Той може и да не знае какви ги върши — подхвърли Селси.

— Сигурен съм, че е така. Това обяснява задачата на Матов: да го прати на онзи свят в щастливо неведение. В края на краищата за Карвър знаем едно нещо със сигурност, че ще направи всичко, за да си върне птичката. Руснаците също знаят това. Те го научиха по трудния начин. Така че последното, което искат да се случи, е Карвър да хукне след старата си любов и да провали мисията на Петрова, каквато и да е тя.

— Което означава, че ще отново ще се опитат да го убият.

— Да, ако успеят да го намерят. Междувременно трябва да се опитаме да разберем какво е съдържало съобщението, изпратено от Петрова на Москва.

— Работим по въпроса — увери го Селси. — До края на работното време ще сме го дешифрирали.

Грентъм изглеждаше много по весел, отколкото в началото на срещата.

— Виж дали не можеш да ускориш работата. Нямаме време за губене. Трябва да научим всичко, което си заслужава да знаем за Вермюлен. Къде другаде е бил, с кого и защо. Нареди да го следят. И намерете Карвър. Трябва да стигнем до него преди руснаците. Тогава ще му предложим да разбере какви ги върши неговата благословена Алекс и да й каже да спре. Така ще причини възможно най-голямата бъркотия за участниците.

— На руснаците това няма да се хареса.

— Искрено се надявам да е така.

— А какво ще правим с нашите братовчеди отвъд океана? Да информираме ли Ленгли?

— Не виждам защо. Във всеки случай, не сега.

— Наистина ли? Та те са наши колеги.

— Така е, Бил — кимна Грентъм, — но само до известна степен.