Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

31.

Карвър се събуди и за своя изненада установи, че не е сутрин, както беше очаквал. Часовникът на нощното шкафче показваше 23:35. Беше спал по-малко от час. Потърка очи, а после се смръщи. Нещо не беше наред, имаше нещо не на място, но не можа да определи какво.

И тогава разбра. Не чуваше телевизора. Тази седмица нощното дежурство носеше младо момиче на име Сандрин, която винаги си пускаше късен филм в сестринската стая, когато според нея пациентите бяха заспали. Защо тогава днес се държеше по различен начин?

Карвър стана от леглото, внимателно отиде до вратата на стаята, без да пали лампата, и леко я открехна. Застина на място и се заслуша за необичайни шумове. Стори му се, че чува стъпки в далечния край на коридора. Съвсем бавно отвори още малко вратата, за да може да провре глава и да погледне надолу по коридора. В другия му край видя мъж, който се беше навел над бюрото на дежурната и плъзгаше пръст по последната страница на дневника. Проверяваше имената на пациентите и номерата на стаите им.

Може би търсеше някого другиго, но Карвър нямаше да рискува. Той затвори вратата и огледа стаята. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение. След това влезе в банята, запали лампата и пусна крана на душа така, че да тече тънка струйка. Шумът, който вдигаше, наподобяваше този на пикаещ мъж. Излезе от банята, оставяйки лампата светната, а вратата полуотворена, и застана зад вратата на стаята с притиснат в стената гръб.

Откъм коридора се чуха приближаващи стъпки. Гумените подметки на мъжа леко скърцаха върху балатума. Те спряха пред вратата на Карвър и той видя топката на дръжката се завърта, докато някой отваряше отвън. Вратата се отвори безшумно. Сега тя стоеше между Карвър и влезлия, който и да беше той, скривайки ги един от друг. Халатът на Карвър висеше отзад на вратата, а в гайките му беше пъхнат коланът. Карвър лекичко го издърпа и го хвана с две ръце, оформяйки нещо като клуп на ласо. Той знаете, че му е останал скромен запас от сили и енергия, затова каквото и да правеше, трябваше да го свърши бързо.

Мъжът затвори вратата зад гърба си. Вниманието му беше съсредоточено върху банята, без да усеща присъствието на Карвър зад себе си. В дясната си ръка държеше нещо, тънка тръбичка, която стърчеше от юмрука му. В първия момент на Карвър му се стори, че това е малко фенерче, но когато светлината от полуотворената врата на банята попадна върху нея, разбра, че е пластмасова писалка за инжекции като онези, които използват диабетиците за своята ежедневна доза.

Сега му просветна. Свръхдоза инсулин, въведена в заспал пациент, щеше да доведе до хипогликемична кома, щом невроните в мозъка изпаднат в глюкозен глад. Ако това състояние не се лекува, ще последва смърт и в случай че мястото на убождането остане незабелязано, никой няма да заподозре нещо нередно. Инсулинът беше едно от най-ефикасните средства за убийство, което болниците предлагаха.

Карвър нямаше намерение да стане негова жертва. Той се приближи до натрапника, нахлузи примката на врата му и здраво я стегна. Онзи рязко замахна с тила си назад, надявайки се да улучи лицето на нападателя си.

Обаче Карвър очакваше движението и се метна встрани, усилвайки натиска на колана около врата с тежестта на тялото си. Но сега трябваше да се справя с друга опасност, защото мъжът замахна с ръката, с която държеше инсулиновата писалка, като смъртоносна змия с инсулин вместо отрова. Карвър се дръпна на една страна, за да избегне удара, и наруши равновесието си, което отвори възможност на неговия противник да се хвърли назад и той полетя, стоварвайки се върху стената, която отделяше неговата от съседната стая. Ударът му изкара въздуха, но той се насили да не пуска колана. Десет–петнадесет секунди натиск върху сънната артерия са достатъчни, за да предизвикат безсъзнание, но са и цяла вечност, когато двамина се борят на живот и смърт. Те започнаха да залитат из стаята подобно на двама пияни танцьори, блъснаха се в стола и го обърнаха с трясък, същата участ постигна леглото, след това нощното шкафче, от което се стовари чашата с вода. И през цялото време инсулиновата писалка се опитваше да прободе Карвър, търсейки неговата плът и мига, когато ще може да впръска в него смъртоносната доза.

От съседните стаи започнаха да се чуват сънливи гласове, изпълнени с възмущение. Един започна да блъска по стената и се развика за сестрата. Нямаше да мине много време преди да дотича някой, за да види какво става.

С минаването на секундите битката между двамата започна да се превръща в съревнование между отслабналите мускули на Карвър, отчаяно вкопчени в приготвената набързо примка, и изгладнелия за кислород мозък на неговия нападател. Който пръв се предадеше, щеше да умре. И тогава Карвър извади късмет. Отслабващата ръка на убиеца улучи металната рамка на леглото и ударът изби инсулиновата писалка от ръката му. Отчаян, той направи опит да се наведе и опипом да я намери, но това само даде възможност на Карвър да забие крак в гърба му и да стегне още малко колана.

Той усети как другият се отпуска, изгубил съзнание, пусна колана и подхвана тялото, за да не се стовари с трясък на пода.

В този момент някой започна да блъска по вратата. Карвър издърпа тялото в банята и се впусна да отвори вратата. Пред вратата стоеше Кристоф, пристрастеният към кокаин син на местен банкер, чието обикновено безразлично лице сега бе зачервено от възмущение.

— Какви ги вършите, по дяволите? — изпищя той, без да полага усилия да говори тихо. От съседните врати започнаха да се показват още глави и да оглеждат коридора в двете посоки.

— Всичко е наред. Много се извинявам — каза Карвър, обръщайки се последователно наляво и надясно с разкаяно лице. — Изглежда съм получил нещо като пристъп на сомнамбулизъм. Сънувах един от моите кошмари и когато се събудих, стоях в средата на стаята, а всичко наоколо беше потрошено. Не зная какво стана, но искрено съжалявам, ако съм ви събудил. Прощавайте!

Той се огледа с изиграно смущение.

— Някой да е виждал сестрата? Няма да се откажа от нещо успокоително…

Болните поклатиха глави и се вмъкнаха обратно в стаите си като раци в своите дупки, защото никой не искаше да се забърква. Карвър ги погледа как се прибират и на свой ред се върна в стаята си. Където и да беше отишла сестрата, сигурно щеше да долети всеки момент. Той чу стенание от банята. Неговият нападател беше започнал да се свестява.

Очите на Карвър се застрелкаха из помещението. Докато не попаднаха на инсулиновата писалка на пода. Вдигна я, спокойно влезе в банята, седна върху тялото на мъжа и с едната ръка натисна главата му в плочките, а с другата заби иглата в сънната му артерия. Натисна бутона и впръска дозата в неговото кръвообращение, след това го натисна отново, за да е сигурен, че му е бил възможно най-голямото количество и ампулата е напълно празна. Мъжът изстена едва доловимо. Още не беше мъртъв, но скоро и това щеше да се случи.

Сега, когато битката беше свършила и нивото адреналин в кръвта му спадна, Карвър се почувства смазан, но не можеше да си позволи почивка. Вдигна нощното шкафче и го постави на мястото му. После дойде редът на стола. Отнякъде намери сили да издърпа коматозното тяло от банята до леглото. Мъжът носеше дебело палто. Карвър измъкна ръцете му от ръкавите и го издърпа на леглото, покри го с чаршафа и завивката, като остави само малка част от темето да се показва. Тази хитрина щеше да заблуди само повърхностния поглед, но беше достатъчно добра, за да му осигури нужното време да се измъкне.

Той си облече дрехите, сложи обувките и накрая палтото на умиращия в леглото. В единия джоб намери ключове за кола, а в другия мобилен телефон. Във вътрешния джоб имаше портфейл с пари, кредитни карти и лична карта на името на д-р Жан дьо Кан, психиатрични консултации. Сигурно това беше помогнало на кандидат–убиеца да мине край охраната на портала. Вероятно я беше използвал на рецепцията или се беше промъкнал през някой от служебните входове. Всички тези врати бяха затворени, но не биха били пречка за професионалист. Нямаше да спрат и Карвър.

Точно се готвеше да излезе от стаята, когато чу забързани крачки. Съпровождаше ги лекото шляпане на сестринското сабо. Сандрин се беше появила. Имаше нещо особено близко в тези звуци. Няколко крачки и настъпваше тишина, докато тя надничаше през стъклото на вратите в стаите на пациентите, за да направи обичайната си проверка.

Карвър се пъхна под леглото, когато крачките й наближаха неговата стая. Застина и престана да диша, когато тя се спря отвън, и веднага щом крачките й отминаха нататък, облекчено издиша. Няколко минути по-късно чу как крачките се връщат, но сега вече без прекъсване, а малко по-късно по коридора се разнесе звукът на включения отново телевизор. Той изчака още няколко минути, давайки време на сестрата да си направи едно кафе, да свали сабото и да се настани удобно пред телевизора.

Използва това време, за да проучи намереното у мъжа. Задържа палтото, телефона, ключовете за колата и парите в брой. Портфейла с личната карта на доктора и инсулиновата писалка остави на нощното шкафче. Така щеше да предостави достатъчно материал на разследващите, когато се опитат да разберат какво се е случило. Вещите щяха да посочат, че жертвата съвсем не е невинна. След като свърши това, Карвър излезе тихичко от стаята си, тръгна в обратната на стаята на сестрата посока и се насочи към аварийното стълбище.

Няколко минути по-късно вече седеше зад волана на колата на нападателя. Вдигна яката на палтото, подкара към бариерата и помаха на пазача в знак на благодарност, когато мина под нея. Когато бариерата зад него се спусна, той натисна газта до ламарините и пое към Женева.

 

 

Петнадесет минути след полунощ Клеман Маршан влезе през входната врата на своя дом с нетърпеливо и изпълнено с очакване изражение на лицето.

— Мариан? Скъпа? — провикна се той.

Предницата на ризата му се покри с алена кръв и обля челото му, когато Маршан умря, подобно на жена си по-рано.

Убиецът спокойно напусна жилището. Докато се отдалечаваше с колата, той звънна на своя шеф, за да докладва извършеното и да му възложат нови задачи.