Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

7.

Смяташе се, че войната в пустинята се върти около горещината, потта и стряскащите облаци прах. Обаче това беше вярно само когато слънцето грее. А сега си беше зимна нощ. Карвър се чувстваше силно измръзнал, беше му по-студено, откогато и да било, и тракането на зъбите му заглушаваше стърженето на стоманата по пръстта от шанцовите инструменти на мъжете, които се окопаваха.

От мястото, където стоеше Карвър, окопите изглеждаха като черни кръпки върху синьо-сивата шир на осветената от звездите пустиня. Бяха седем с размерите и дълбочината на отворени гробове, очакващи своите ковчези. А може би така изглеждаха златоносните парцели, след като първите златотърсачи са пристигнали и са започнали да ровят из земята за нейните богатства. Карвър и неговите хора също търсеха нещо: фиброоптичния кабел, заровен някъде под краката им, който свързваше иракския диктатор с неговите военни части.

Екипът на Карвър от Специалната флотска част беше получил два часа на сушата, за да прекъсне тази връзка. Оставаха петнадесет минути, но все още нямаше и помен от кабел.

Карвър поклати глава в безпомощно разочарование. Разполагаха само с толкова време, колкото да изкопаят още една дупка. Точно се опитваше да вземе решение къде да се копае, когато чу оглушаващ взрив от бяла светлина и ушите му започнаха да свирят и пукат. Той едва дочу гласа, заглушен от шума в ушите си:

— Шефе, имаме си компания. Няколко роти механизирана пехота идват право към нас.

Карвър вече тичаше към края на позицията, защото искаше да види лично, но земята сякаш се беше размекнала и засмукваше краката му като подвижни пясъци. Напредваше прекалено бавно. Нямаше да стигне навреме. Междувременно шумът в ушите му започна да се усилва. Искаше да свали слушалките, обаче гласът на наблюдателния пост отново избухна в главата му:

— Имат минохвъргачки. Ето пак…

Пустинната тишина бе нарушена от далечен глух пукот, последван от свистене, и към небето сякаш се стрелнаха фойерверки. Няколко секунди по-късно над зоната за приземяване избухнаха магнезиеви осветителни ракети с парашути, ослепиха очите на Карвър и заляха с ярка бяла светлина дългите петнадесет метра хеликоптери „Чинук“ като любовници, изненадани от разгневен съпруг.

Сега в зоната за приземяване започнаха да падат мини и се разнесе пукотът на оръдейна стрелба. Карвър чу нов глас, заговори един от хеликоптерните пилоти. Гласът прозвуча напрегнато, адреналинът заливаше нервната му система.

— Тук сме като кокосови орехи на стрелбище. Пускам турбините. Бързо качвай момчетата на борда.

Карвър започна да дава заповеди. Той крещеше в своя микрофон, но мъжете очевидно не го чуваха, защото стояха неподвижно и макар роторите да се въртяха с пълни обороти, изглеждаха неспособни да се вдигнат от земята. Внезапно цялата зона на приземяване се изпълни с иракчани. Той не можа да разбере как са се озовали толкова бързо там и защо му говорят на руски. Мислеше, че различава лицата им, но те продължаваха да се размазват пред очите му. Дръпна спусъка на своя автомат, но нито един куршум не излетя, макар пълнителят да бе зареден.

Нещо не беше наред. Хеликоптерите трябваше да излетят с всички негови хора на борда. Тогава експлозивите щяха да избухнат и да прекъснат кабела, превръщайки в последната минута предстоящия провал в триумф. Но това не се случи. Всички негови момчета изчезнаха и сега беше сам с руснаците. Те го вкараха през вратата на едно помещение, където в открито огнище горяха пънове. Той вече не беше в бойната си униформа. Фактически беше чисто гол, с изключение на черната найлонова каишка, стегната на китката му.

Там имаше един мъж, седнал на кресло, а до него стоеше красива жена в сребриста рокля. Карвър извика на жената да му помогне, но тя също не можа да го чуе. Това също не беше както трябва, защото тя трябваше да го обича. Но тя изобщо не го обичаше. Всъщност му се смееше и всички мъже около нея също му се смееха. Сега жената го загледа с ново лице, изкривено, грозно и пълно с омраза, и започна да вика:

— Причинете му болка, причинете му болка. Искам да видя как страда.

Смехът започна да се усилва и един мъж насочи срещу Карвър малка черна кутия с пръст на голямото бяло копче. Изведнъж Карвър се изпълни със страх, който преряза вътрешностите му и го хвърли на колене. Молеше за милост, въпреки че молбите му излизаха като безсловесен хленч, защото знаеше какво ще последва сега. Същото, което ставаше винаги, щом мъжът с черната кутия натиснеше белия бутон.

Бутонът под пръста потъна и агонията започна отново.