Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

12.

По средата на вечерята мобилният телефон на Кърт Вермюлен започна да звъни. Той го отвори и погледна името на екранчето. След това се обърна към останалите трима души, седнали около масата в малкия италиански ресторант в район „Джорджтаун“ на Вашингтон, окръг Колумбия. С извинителна полуусмивка на лицето, той каза:

— Много съжалявам, но трябва да се обадя.

Обаче, когато каза в апарата: „Задръж“, и стана от мястото си, за да тръгне към вратата на салона, изпита облекчение.

Боб и Тери имаха най-добри намерения, когато го поканиха да вечеря с тях и Меган, тридесет и девет годишна неомъжена адвокатка. Тя беше горещо гадже: привлекателна, умна и много доволна да остави своята адвокатска нападателност в съдебната зала. Освен това беше почти сигурен, че тя също го харесва. В това беше проблемът.

Бяха минали осемнадесет месеца от смъртта на Ейми и той все още не можеше да разбере тази игра на срещи. Двамата се запознаха през лятото на 1964 година, преди да заминат за колежа. Две деца, всяко от които се опитваше да купи последната плоча от албума „Нощ след тежък ден“. И това беше началото на приятелство, което продължи тридесет години. Съжаляваха единствено, че нямат деца, докато Ейми не разви рак на гърдата. И внезапно се случи онова, което никога не беше очаквал — той я надживя и остана сам.

През цялото това време нейното присъствие в живота му беше едно от нещата, които го определяха.

Част от неговата самоличност — като сините очи и пясъчнорусата му коса. Сега, когато тя си беше отишла, той се чувстваше недовършен. По-лошото беше обаче, че изобщо не можеше да измисли как отново да се направи цял. С Ейми всичко беше толкова естествено. Много неща се разбираха, без да има нужда от излишни приказки. Но сега всичко трябваше да се обяснява от самото начало, а той не беше сигурен, че е готов за това. Вярно, беше преспал с няколко жени. В края на краищата, не беше монах. Но Меган заслужаваше нещо по-добро от обикновен флирт. А Кърт Вермюлен не беше сигурен, че може да й го даде.

Сега, когато главата му беше заета със съдбата на света.

Беше излязъл от ресторанта на Уисконсин Авеню и усети студа на януарската вечер.

— Добре, Франк, вече мога да говоря. Какви са новините?

— Не са добри, Кърт. Изложих тревогите ти пред държавния секретар, но мнението в Държавния департамент е, че изобщо не са съгласни с твоята преценка. Не ме разбирай погрешно. Всички наистина оценяват високо това, което си постигнал. Просто не виждат положението от твоята гледна точка.

— Какво? Нима не вярват на онова, което казвам?

— Не. Но дори и да е така, никой не иска да се разбере. Искам да кажа, че ние ясно изложихме нашата позиция като администрация. Избрахме коня, който ще яздим, и вече е късно да го сменяме.

— Да, но сте избрали погрешния кон.

— Възможно е, но всички са доволни от това решение. Държавният департамент, Пентагонът, Лангли. Само ти си извън строя. Виж… всички знаем, че през последните години ти се насъбра доста. Напусна службата, изгуби жена си. За какво да си блъскаш главата в стената заради този въпрос? Никой не гледа на него като на приоритет. Не си съсипвай доброто име, което си градил години, заради някаква група налудничави. Повярвай ми, не си заслужава.

— Франк, благодаря за съвета. Поздрави Марта.

Той затвори телефона, сякаш с този физически акт можеше да успокои разочарованието, което гореше в него. През цялата си кариера беше вътре в нещата. Анализите му се уважаваха, а на преценката му се вярваше. А сега беше извън играта и казваше неща, които никой не искаше да чуе. Понякога се чувстваше като онези филмови герои, които биваха затваряни в лудници, макар да си бяха напълно нормални. Колкото повече крещяха, че не са луди, толкова повече хората не им вярваха. Дали и Уинстън Чърчил се е чувствал така, докато е обяснявал на своите хора, че нацистите са смъртоносна заплаха, докато всички останали са искали мир на всяка цена?

Той поклати глава на собствената си самонадеяност. Да се сравнява с Чърчил. Може би наистина се побърква. В ресторанта седеше красива адвокатка, която очакваше от него изискано да прояви интерес към нея. Точно се готвеше да влезе вътре, когато забелязва примигващата иконка, която му съобщаваше, че има чакащо съобщение. Той набра гласовата си поща и чу женски глас с южен акцент: „Ало, генерал-лейтенант Вермюлен? Обажда се Браяна от кабинета на президента на Комисията по националните ценности тук в Далас. Зная, че заявихте интерес да говорите пред нашата организация. Вдругиден предстои среща на нашите членове основатели във Феърфакс, Вирджиния, и един от лекторите ни отпадна. Сър, съзнавам, че се обаждам доста късно, но ако можете да заемете неговото място, ще ви бъдем много благодарни“.

Вермюлен изслуша остатъка от съобщението, което се състоеше от подробности на кого да потвърди участието си. Когато отново влезе в ресторанта, изглеждаше много по-щастлив, отколкото когато излизаше.