Том Кейн
Оцеляващият (19)

17.

В хотелския апартамент на Уейлън Макейб стоеше количката на обслужването по стаите, върху която имаше бутилка бърбън и голяма купа с лед. Макейб покани с жест Вермюлен да седне и му наля чаша уиски. След това сипа и на себе си и се отпусна на креслото срещу госта. Когато седна, крачолите на панталоните му се повдигнаха и откриха богато украсената кожа на струващите пет хиляди долара изработени по поръчка в Абълин черни ботуши „Текс Робин“. Костюмът може и да беше дело на някой известен шивач от Ню Йорк Сити, но ботушите му бяха чисто тексаски.

— Значи смятате, че тази „Ал Кайда“ представлява истинска заплаха? — започна разговора Макейб.

Вермюлен кимна.

— Да, мисля, че с днешна дата представлява ясна заплаха срещу сигурността на Съединените щати и техните съюзници.

Независимо от религиозното си преображение Макейб никога не бе преставал да мисли като бизнесмен. Той все още гледаше на света като на място за сделки.

— Добре де, защо не седнем с тях, за да обсъдим какво искат, и не сключим сделка?

— С тях не може да се сключи сделка — обясни Вермюлен с пълна увереност. — Те не се интересуват от преговори. Не можеш да разискваш с тях, не можеш да ги умиротвориш, нито да промениш мнението им. Те знаят какво искат и няма да се съгласят на по-малко.

— И какво е то?

Вермюлен беше запомнил списъка наизуст:

— Изтеглянето на американските части от саудитска земя, унищожението на Израел, свалянето на всички близкоизточни правителства, приятелски настроени към Запада, създаване на световна мюсюлманска държава, управлявана според мюсюлманските религиозни закони. Наричат това халифат.

— Тези хора трябва да имат водач — отбеляза Макейб. — Кой е той и какъв човек е?

— Наричат го Шейха. — Макейб разклати уискито в чашата си и се загледа в проблясването на леда и течността на светлината, докато събираше мислите си. — Когато се запознах с него в Пешавар, беше на около тридесет години. Все още млад човек. Косата му беше черна и носеше гъста брада. Беше много висок и ужасно кльощав. Много богат и същевременно добре образован човек. Има роднини, които живеят тук, в Щатите. Той обаче се обличаше в прости роби и почти не ядеше, или по-скоро яденето му приличаше на пост: парче незаквасен хляб, малко кисело мляко, шепа ориз. Хората му знаеха, че ако те гладуват, той гладува заедно с тях. Той е вдъхновяващ оратор, роден водач и безстрашен в битка. Да, аз вярвам, че той е зло, но трябва да ти кажа, че е впечатляващ като човек.

Лицето на Макейб не издаваше нищо, но вътре в себе си той ликуваше. Инстинктът му не го беше подвел: Вермюлен описваше антихриста. Предсказанията започнаха да се сбъдват.

— Нека изясним нещата — каза той. — Искате да кажете, че шейхът разполага с частна армия. Умее да подчинява хората на своята воля, иска да унищожи Израел, мрази християнството и мечтае да разпростре властта на Аллах върху целия свят? Така ли е?

— Това е добро обобщение. Трябва да разберете, че за вярващите мюсюлмани светът е разделен на две. Първата част е мюсюлманският свят, където могат безопасно да изповядват религията си и да спазват ислямските закони. Наричат това Дар ал–Ислям, което означава Дом на мира или Дом на исляма. Останалата част от света е Дал ал–Харб, или Дом на войната. Радикалните фундаменталистки богослови твърдят, че онези, които живеят в Дома на войната, нямат право да живеят. Религиозното задължение на всеки правоверен е да ги убива. Онова, което разбират под тора, е да избият нас, американците.

— И вие се опитвате да предупредите хората, така ли?

— Доколкото мога. Говоря с познатите си във Вашингтон, с хората, с които си имам работа всеки ден. Просто излагам доказателствата и се опитвам да ги накарам да видят нещата такива, каквито ги виждам аз.

— Но не става. Вие се опитвате да защитите своята кауза, но не разполагате с достатъчно доказателства, за да убедите съдебните заседатели.

Вермюлен кимна.

— Нещо такова.

— Е, на мен ми се сторихте убедителен. Усещам тази приближаваща война и искам да ви помогна да вдигнем тревога. Но не е лошо да помислите как можете да привлечете хората на своя страна. Имам предвид, че щом не можете да намерите доказателствата, от които имате нужда, трябва да създадете такива. По дяволите, няма да е за първи път. Рузвелт го направи с Пърл Харбър.

— Не мисля, че е имало нещо друго извън вражеското нападение.

— Както кажете, генерале, но има хора, които твърдят друго. Обаче това не променя факта, че имате нужда от един свой Пърл Харбър. Нещо драматично, което ще накара целия свят да се стресне и да се съсредоточи върху заплахата, срещу която сме изправени.

Макейб бе съсредоточил цялата тежест на своята личност върху Вермюлен, използвайки срещу него своето умение да убеждава и дори да прелъстява. Цял живот беше купувал евтино и продавал скъпо и притежаваше способността винаги да излиза сух от всяка сделка.

— Знаете ли, генерале, вие ме накарахте да се замисля. По дяволите, направо ме вдъхновихте. Ние двамата ще направим нещо голямо и аз ще ви кажа точно кога: на Велика неделя, когато празнуваме победата над злото и смъртта. Ако търсите подходящ момент, за да нанесете удар срещу антихриста, опитайте се да ми посочите по-добър.

Макейб не изчака отговор и продължи нататък:

— Чакайте да погледна — измърмори той, докато вадеше от джоба си малък черен бележник и започна да го прелиства. — И така… тазгодишният Великден се пада на 12 април, след малко повече от две седмици. Предлагам да седнете и да помислите малко върху това, което казах. Ако измислите нещо, което устройва и мен, и вас, елате да ми го кажете. Ако това, което чуя, ми хареса, ще платя колкото и да струва, за да го осъществим.

Докато изпращаше Вермюлен на вратата, той добави за довиждане:

— Генерале, предчувствам, че двамата ще работим добре заедно. Онзи шейх ще разбере, че не е единственият петел на бунището.