Том Кейн
Оцеляващият (28)

26.

Пистолетът в дигната ръка на Олга Жуковская не потрепваше.

— И така — започна тя, — разкажи ми как умря съпругът ми.

Алекс не отговори. Чудеше се каква форма щеше да приеме отмъщението на вдовицата. Обаче Жуковская я изненада, като протегна лявата си ръка, отпусна я на нейното рамо и го стисна нежно и успокоително.

— Няма нищо. Вината не беше твоя. Юрий сам си навлече тези неприятности. Аз говорих с него същия следобед. Той ми каза, че англичанинът ще пристигне със самолет в Швейцария, защото се надявал да те спаси. Смяташе, че това е много смешно. Нямаше търпение да го унизи. — Тя въздъхна и поклати глава. — Мъжете и тяхното его… Защо просто не го е застрелял?

Това прозвуча като риторичен въпрос, защото Алекс със сигурност не би могла да го обясни.

— Просто се опитвам да установя какво се е случило — небрежно заяви Жуковская. — Знаеш, че между Юрий и мен нещата бяха по-скоро на професионална основа, отколкото на романтична. Иначе нямаше да го окуража да те направи своя любовница.

Алекс се успокои малко и на свой ред зададе въпрос.

— Оставил ли е завещание?

Жуковская се засмя силно.

— Ето това е моята малка Александра! Винаги практична и пряма. Липсваше ми през тези няколко месеца.

— Да или не?

— Да, в интерес на истината има завещание. Естествено, аз наследявам лъвския дял, но и ти не си забравена. При подходящ момент ще ти разкажа подробностите. Но първо трябва да знам: бомбата. Как Карвър е успял да я направи?

— Носеше лаптоп. Каза, че вътре са всички подробности за това как Юрий е организирал смъртта на принцесата. Надяваше се срещу тази информация да получи мен. Обаче в компютъра нямаше бомба. Юрий ме накара да проверя. Значи трябва да е била в чантата на лаптопа.

— И ти не знаеше нищо за това?

— Не. За последен път говорих с Карвър в Женева два дни преди това. Скарахме се… — Тя замълча, защото изведнъж й беше хрумнала някаква мисъл. — Изглежда това е последният път, когато съм разговаряла с Карвър. Искам да кажа истински.

Жуковская кимна съчувствено.

— Този Карвър дълбоко те е разчувствал. След всички тези години някой все пак е успял да пробие… И сега се обвиняваш за неговите страдания?

Алекс вдигна уморено рамене.

— Вече не зная какво да мисля.

Докато двете разговаряха, таксито излезе от града и пое по северния бряг на Женевското езеро. Резиденциите, наредени покрай пътя, носеха гербовете на държавите, представени в седалището на Обединените нации в града. На колоните на една от портите се виждаше двуглавият орел на Руската федерация. Вратите се отвориха и таксито пое по покритата с чакъл алея за автомобили пред величествената крайбрежна вила.

Шофьорът изскочи, за да отвори вратите на двете пътнички.

— Защо не отидеш да се освежиш? — предложи Олга Жуковская. — В стаята си ще намериш всичко, от което имаш нужда.

На горния етаж в гардероба висеше подплатено със самурени кожи палто от норки до рокли от „Шанел“, „Версаче“ и „Долче & Габана“. Палтото на Алекс, нейните рокли. Тя плъзна пръсти по меката пищна кожа, после погали многоцветните коприни, пайети и ширити. Под роклите в една редица бяха подредени обувки, всеки чифт по-висок и ефирен от предишния.

Тук бяха изложени трофеите на една московска любовница, малките красиви плодове на нейните усилия.

Бельото й, блузите и тениските бяха сгънати в чекмеджетата на един махагонов шкаф. Гримовете й бяха подредени на тоалетната масичка. Любимият й сапун и маслото за тяло бяха в банята, от която се влизаше право в спалнята. Предпочитана снимка на нейните родители беше поставена на нощното шкафче. Алекс се отпусна на края на леглото все още в курвенската униформа, ала Хайди, огледа целия този лукс, изваден на показ, и се замисли за тази женска демонстрация на сила.

Юрий и Карвър се бяха борили един срещу друг като мъже в жесток физически сблъсък. Олга Жуковская беше избрала съвсем различна форма на нападение. Беше проникнала в московския апартамент на Алекс и бе пренесла най-интимните й вещи в една женевска стая на повече от три хиляди километра, напълно убедена, че Алекс също ще се озове в нея.

И сега се опитваше да я изкуши: просто отстъпи, подчини се на волята ми и всичко това отново ще бъде твое.

Жуковская не може да не е знаела, че Алекс ще се почувства насилена от проникването в дома и заграбването на собствеността й. Вероятно и това въздействие е било пресметнато: ако ми окажеш съпротива, ще те премахна с лекотата, с която ти взех парцалаците.

Алекс се съблече и взе душ. След това облече отново работната си униформа. Не си сложи грим и остана боса. Излезе от стаята и заслиза по голямото парадно стълбище.

В неговия край я очакваше прислужник в бяло сако.

— Госпожа Жуковская ви очаква — каза той и я въведе в главната приемна зала.

Заместник–директорката на ФСБ седеше на удобно кресло пред огромната открита камина, в която горяха едри цепеници. Тя беше с очила и проучваше съдържанието на някаква папка. До нея беше разположено друго подобно кресло.

Когато Алекс се приближи, Жуковская затвори папката, свали очилата и я огледа от горе до долу с отвращение.

— Не можа ли си избереш какво да облечеш?

Алекс я остави да гледа, без да реагира по какъвто и да било начин, и се отпусна на празното кресло.

Жуковская я гледа още известно време, след което кимна сякаш на себе си.

— Разбирам. Е, тогава да се заемем с работата.

Сложи си пак очилата и отвори папката. От вътрешната страна на горната корица беше закачена цветната снимка на офицер от армията на САЩ в парадна униформа. Той имаше строг и решителен вид, руса коса и енергична квадратна брадичка. Жуковская подаде снимката на Алекс, която я гледа няколко секунди, а после й я върна.

— Красив мъж — каза тя без никакъв намек за въодушевление.

— Генерал–лейтенант Кърт Вермюлен — обясни Жуковская. — Снимката е отпреди три години. По това време беше командир на Централния щаб за специални операции във форт Браг. Преди това е бил командир на 1–ви батальон от 75–и рейнджърски полк. Бил е командирован на работа и във Военната разузнавателна агенция.

— Един американски герой — сухо измърмори Алекс.

— О, да — кимна Жуковская. — Той е истински войник. Започва кариерата си като част от империалистическата авантюра на американците във Виетнам. За службата си там получава медал за отлична служба — един от най-високите ордени за храброст, които американската армия връчва. Дори да е враг, човек, който е получил такава награда, трябва да се уважава.

Алекс изду презрително устни, но Жуковская продължи, без да й обръща внимание.

— Вермюлен се пенсионира от действителна служба на петдесет години през май 1995 година, малко след като е направена тази снимка. Жена му умирала от рак и той искал да прекара последните й месеци до нея. След това като всеки добър американец се заел да забогатее.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Заради това.

Жуковская извади друга снимка от папката. Беше зърнеста, заснета отдалече фотография на Вермюлен, сега в цивилни дрехи, който разговаряше с мустакат мъж на средна възраст.

— Това е Павел Новак, бивш офицер от чешкото военно разузнаване.

— И какво прави с Вермюлен?

— Точно това искаме да научим. Преди двадесет и пет години Новак стана двоен агент и започна да предава тайни на американците. Той нямаше представа, че ние знаем за неговото предателство и го използваме, за да им подхвърляме лъжливи и заблуждаващи сведения. Всъщност работеше през цялото време за нас. В част от онзи период водещ офицер на Новак беше Вермюлен. През последните години, подобно на американеца, и Новак стана бизнесмен. Може би малко по-малко уважаван. Днес той продава нашите тайни на араби, азиатци и разни страни от Третия свят. Разбира се, ние все още го държим под око. Обаче никога досега не беше имал някакви делови отношения с американците. Защо сега осъществи връзка с тях? Какво може да им предложи, че да ги заинтересува? Може би Новак иска Вермюлен да изиграе ролята на посредник? Или американците играят някаква игра, за която дори нямаме представа. Това трябва да научиш.

Алекс се намръщи.

— Аз? Как?

— Като вършиш това, което ти се удава най-много. След смъртта на жена си Вермюлен е имал една или две случайни връзки. Време му е отново да се влюби.

— Без мен. Няма повече да поставям капани. Нито на него, нито на някого другиго.

Доброто настроение изчезна безследно от лицето на Жуковская и се смени със сибирска хладина.

— Ще правиш точно каквото ти заповядвам и ще ти кажа защо…

Тя започна да прелиства страниците на папката.

— В момента дължиш на клиниката „Монтони–Дюма“ сумата, чакай да проверя… — След известно ровене успя да намери страницата, която търсеше — Четиридесет и седем хиляди и тридесет и два франка. Това е състоянието на сметката от шест часа тази вечер. Утре сутринта ще порасне, защото ще добавят още един ден.

Алекс изсъска:

— Ти, студенокръвна кучко!

— Хайде, хайде. Така ли се говори с човека, който ще реши всичките ти проблеми? Ако се съгласиш да се заемеш с Вермюлен, ние ще уредим покриването на сметките на господин Карвър в клиниката за колкото време е нужно. Повярвай ми, дори няма да забележиш този разход. Юрий е оценил услугите ти много високо.

— А ако откажа?

— Тогава ти и твоят приятел ще трябва да приемете последствията от убийството на моя съпруг. Наказанието за убийство е смърт. Може би си готова да се пожертваш заради своите принципи, но готова ли си да пожертваш и своя мъж?

— Трябва да говоря със Самюъл, за да му разкажа какво става.

— Не — тросна се Жуковская, — това е напълно невъзможно. Ще спиш тук. Полетът ти за Вашингтон е утре сутринта в девет.

— Но… — Алекс се опита да каже нещо, обаче заместник–директорката я пресече:

— Недей да спориш. Това е заповед. Нали не си забравила какво означава това… агент Петрова?

Алекс покорно сведе очи.

— Да, госпожо заместник–директор. Мога ли да попитам как ще се свържа с генерал Вермюлен?

— Ще бъдеш наета като негова секретарка. Писмото, с което кандидатстваш за мястото, легендата и прикритието ти вече са приготвени. В сряда трябва да си готова за интервюто. Ще имаш отлични препоръки. Все още има доста мъже с власт, които знаят, че е в техен интерес да ни правят услуги.

— Както винаги си помислила и за най-малките подробности — кимна Алекс, докато замислено плъзгаше пръст по чашата за шампанско. — Само едно не мога да разбера. Откъде знаеш, че ще му трябва нова секретарка?

— Това ще бъде уредено… — Жуковская погледна часовника си. — По-точно вече е уредено.