Том Кейн
Оцеляващият (26)

24.

Съблекалнята на бирарията вонеше на застоял цигарен дим, лак за коса и евтин парфюм. Докато Карвър се препъваше надолу по коридора на санаториума, Алекс изгаси цигарата си и събра сили, за да се върне отново на работа. Тя оправи белите си чорапи, придърпвайки ги малко над коленете. Всички келнерки носеха опошлени костюми, ала Хайди: къси червени поли с тесни плисета, черно елече с вързалки и бяла дълбоко изрязана блуза. Тя завърза вързалките под гърдите си, след това нахлузи перуката — светлоруса с плитки, вързани с червени ластици. Пое си дълбоко дъх и влезе в бара. Огледа помещението, уж поздравявайки клиентите с усмивка или изпратена въздушна целувка. Всъщност следеше внимателно за признаци кои сред тях са по-пияни и противни от обичайното. В далечния край на салона видя сама жена, седнала на маса за двама в съседство с банкера и неговите клиенти.

Жената беше слаба и жилеста. Черното й костюмче с панталон беше ненатрапчиво, но отлично ушито, а челото покрито с къс бретон от посивяла коса. Сумрачната светлина в бирарията беше пребоядисала яркочервените й устни в тъмното лилаво на узрял патладжан. За един дълъг миг лицето й остана напълно безизразно. Докато гледаше към Алекс, но когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и изпрати въздушна целувка, имитирайки жестовете й с презрителна насмешка.

Алекс застина на място. Тя сякаш не можеше да преработи информацията, която очите й пращаха. След миг зина, плъзна бърз поглед наоколо, завъртя се на пети и хукна обратно към съблекалнята.

Когато Алекс се обърна и побягна, жената улови погледите на двамина мъже, седнали на друга маса наблизо, и едва забележимо кимна към съблекалнята. Те станаха и закрачиха към вратата, зад която Алекс току–що беше изчезнала. Жената остави тридесет франка на масата и бавно закрачи към изхода.

Алекс профуча през съблекалнята и без да намалява скоростта, грабна палтото и чантата си. Започна да пъха едната си ръка в ръкава, докато минаваше през друга врата в задната част на помещението, и се втурна по коридора към служебния вход. Когато излезе на улицата, вече беше успяла да навлече палтото и го пристегна около тялото си, за да се предпази от режещия зимен вятър, точно както правеха останалите редки минувачи по улицата. Стисна здраво вдигнатата яка, за да попречи на студения въздух да се вмъкне под дрехата.

Всяка фибра в тялото й крещеше да хукне, но тя се насили да крачи, без да бърза. Не хранеше надежда, че би могла да избяга от преследвачите си, ако се стигне до надбягване. Единствената й надежда беше да остане незабелязана.

Вече беше изминала двадесетина метра, когато осъзна, че все още е с перуката си. Това не беше кой знае какъв проблем, защото вдигнатата яка скриваше плитките. На синкавата светлина от уличните лампи русите глави си приличаха. Само че Алекс беше твърде уморена и уплашена, за да разсъждава по такъв безстрастен начин. Тя се паникьоса, смъкна перуката и я изхвърли в една кофа за боклук. Предпазната шапчица от завързан на върха найлонов чорап падна на земята.

Тези резки движения я издадоха. Изведнъж чу зад гърба си бързи, тежки стъпки. Алекс обърна глава и видя двама мъже да се носят към нея. Един от тях говореше в микрофон, закрепен на китката му. В отчаянието си тя се затича, но глезените й се огъваха всеки път, когато обувките с високи токове докосваха земята. Спря за секунда, за да изрита обувките от краката си, безпомощна, докато нейните преследвали наближаваха, крачейки неумолимо, сякаш знаеха, че няма нужда да се потят. Тя хукна отново само по чорапи.

Плочките бяха леденостудени и ходилата на трикото, което носеше под полата, се скъсаха за секунди, но сега поне можеше да тича както трябва. Зави по друга улица, Рю дьо Принс. Група мъже в тесни джинси и къси кожени якета се бяха струпали пред входа на „Ла Претекст“, най-известния клуб за обратни в града.

— Помощ! — изпищя Алекс и посочи с ръка зад гърба си към двамата мъже, които сега също се бяха затичали.

Групичката се раздели, за да я пусне да мине, и след това един от тях, биячът на клуба, се изпречи на пътя на двамината мъже. Той беше едър, облечен изцяло в черно. Главата му беше обръсната, а долната част на лицето покрита с гъста пиратска брада.

— Ей! — извика той. — Какво…

Още преди да успее да завърши изречението, единият от мъжете го повали с един–единствен удар. Купонджиите се разбягаха, откривайки пътя за преследвачите на Алекс. След като те отминаха, се струпаха отново около тялото на загубилия съзнание бияч.

Алекс беше сама. Не се чувстваше във форма да тича. Напоследък пушеше твърде много и не правеше никакви физически упражнения. Обаче до следващата пряка не беше далече. Там улицата се вливаше в Рю дьо Рон, една от най-оживените в града. По нея минаваха половин дузина автобусни и трамвайни маршрути, а тротоарите щяха да са пълни с хора. Ако успееше да стигне до там, шансовете й никак не бяха лоши.

Тя се втурна да пресича улицата по диагонал към ъгъла на Рю дьо Рон. Една кола мина по платното зад гърба й и принуди мъжете да спрат за кратко, така й осигури няколко скъпоценни секунди. Тя изскочи на главната улица и взе да се оглежда за автобус или такси. Внезапно късметът й се обърна. На около петдесет метра от нея едно такси се отдели от бордюра и зелената му лампа светна. Алекс трескаво замаха.

Таксито я наближаваше, но шофьорът очевидно не забелязваше отчаяните й опити да привлече вниманието му. Зад нея мъжете също започнаха да пресичат улицата.

— Моля… — измърмори Алекс и тогава сякаш в отговор на нейните молби видя как таксито започна да пресича лентите на уличното платно към нея.

Един от мъжете също го забеляза. Посочи го с ръка на партньора си и двамата намериха отнякъде допълнителни сили, защото хукнаха още по-бързо.

Алекс не изчака таксито да стигне до нея и без да обръща внимание на движението, се втурна към колата, принуждавайки шофьора да спре пред нея. Той й присветна в знак на възмущение, принуждавайки я да заслони очите си с ръка, когато се впусна към задната врата, отвори я рязко, хвърли се на седалката и я затвори с трясък.

Поемайки си с труд дъх и с все още замъглен от светлината на фаровете поглед, тя успя да каже на пресекулки:

— Гара „Корнавин“. Колкото може по-бързо.

Едва когато се отпусна на седалката, задъхана и с пресъхнало гърло, тя забеляза, че не е сама в задната част на колата.

Жената, която беше забелязала в бирарията, седеше полуобърната и с кръстосани крака в другия ъгъл. Ръцете й бяха в скута, лявата подпираше дясната, а тя стискаше насочен към Алекс пистолет.

— Добър вечер, скъпа — усмихна се Олга Жуковская.

Като заместник–директор на ФСБ, разузнавателната служба, която беше пряк наследник на КГБ тя се явяваше една от най-могъщите жени в Русия Говореше с дружелюбен свойски тон, който подсказваше дълго познанство и може би дори семейни връзки.

Наистина Жуковская беше нещо като майка на Алекс. Тя все още беше жената, а не вдовицата на Юрий Жуковский, когато преди десетина — дванадесет години забеляза Алекс на конгреса на Комсомола в Москва — недодялано провинциално момиченце, скрило очи зад очила с дебели рамки. Въпреки това опитният поглед на по-възрастната жена забеляза естествената сексуална привлекателност, която момичето очевидно съвсем не осъзнаваше. Точно както продължаващите с години тренировки могат да превърнат новобранеца в елитен воин, така недодяланата провинциалистка Александра Петрова беше преобразена с помощта на диета, физически натоварвания, операция и обучение.

Жуковская беше наблюдавала как Алекс омагьосва генерали, политици и индустриалци. Видя и как нейният собствен покоен съпруг, подобно на нея бивш офицер от КГБ, а по-късно олигарх и индустриалец, се отдава на магията на Алекс, но остави тази връзка да процъфтява, докато отговаряше на нейните собствени цели.

Алекс беше вълшебна. Но вижте я сега. Уморено и изпоплескано създание в окъсано трико и евтино безвкусно облекло. За миг Жуковская беше изкушена да я пусне да си върви. Защо да си губи времето с човек, който вече беше свършен? След това размисли. В края на краищата, беше дошла от майната си и бе положила доста усилия. Нямаше защо да пропуска тази възможност.

Главата й беше леко наклонена, придавайки й донякъде въпросително изражение, когато попита:

— Какво те накара да си помислиш, че можеш да се измъкнеш?