Том Кейн
Оцеляващият (65)

63.

Беше поредната съвършена провансалска утрин. Карвър пресрещна грохналата камионетка на хлебаря на пътя на около километър и половина от къщата и му махна с палец, за да го вземе на автостоп. Камионетката се понесе с пухтене и тракане нагоре към портата. Бандитът, когото той беше прекръстил на Ринго, се появи на автомобилната алея и им махна да спрат. С щръкналите изпод деколтето на тениската му черни завити косми на гърдите и гърба, отблизо той изглеждаше още по-непривлекателен. Но пък носеше пушка — помпа и начинът, по който я носеше напряко на корема — прикладът в сгъвката на лакътя на дясната ръка, показалец на спусъка и насочено към земята дуло, показваше, че някой го беше научил как се прави.

Ринго се вторачи в хлебаря, пренебрегвайки любезния му поздрав „Добрутро, гос’ине“, сякаш никога досега не го беше виждал, и само пошавна многозначително с пръсти, като посочи ключовете, за да му бъдат предадени.

Щом на камионетката беше отнета възможността да потегли, той заобиколи и отвори задните врати. С безкрайна подозрителност започна да оглежда купчините франзели, кръглите самуни, сладкиши, баници с плодове и кроасани, подредени в задната част на колата. Ринго сякаш беше имунизиран към съблазните на кафявите корички, изкусителните пълнежи и прекрасните аромати, които се носеха от товарния отсек. Според него във всеки кроасан с шоколад можеше да има скрита бомба, а в баниците — гранати. Той надникна и в найлоновите торбички, пълни с пиене, месо и зеленчуци. Най-накрая се увери, че съдържанието на товарния отсек не представлява опасност, освен за артериите и нервните клетки на хората, които щяха да го погълнат.

Дебеловратият гангстер затвори задните врати и продължи обиколката на камионетката. Когато стигна до вратата откъм мястото на пътника, показа жест на Карвър да свали стъклото. Той го направи, а дебеловратият се наведе, пъхна цевта на пушката през отвора и се вторачи право в лицето му.

Слетите вежди на Ринго се събраха още по-плътно, когато той смръщи чело в опит да прецени опасността, която представляваше непознатият, облечен в бял бояджийски гащеризон. Той отстъпи крачка назад и застана при края на вратата, гледайки да си осигури чиста огнева линия, и след това махна на Карвър да излезе от камионетката.

Той се подчини и излезе в огряната от слънцето автомобилна алея и ароматния въздух, вдигна ръце, както би направил всеки невинен човек, когато срещне мъж с насочена пушка. Грузинецът посочи с цевта ленената торба с презрамка, която лежеше на пода пред пътническата седалка. Очевидно искаше Карвър да я вдигне и той се подчини, като изпълни иначе простата задача на бавни отчетливи етапи, сякаш искаше да каже, че не се готви да направи нищо лошо. Когато отново се изправи, вече с торбата в ръка, той я отвори за проверка. В нея имаше две кутии боя, едната неотваряна, пълна с прозрачен лак, а втората — пълна с парцали. Освен двете кутии в торбата имаше и три бояджийски четки с различни размери, както и голяма бутилка разредител, пликче картофен чипс, малка стъклена бутилка, пълна с портокалова напитка, както и пакетче от восъчна хартия.

— Сандвичи за обяд — обясни той и го извади, макар да се съмняваше, че пазачът знае и дума френски, но въпреки това продължи. — Дойдох да боядисвам. Моят шеф каза, че дървените части в кухнята и всекидневната се нуждаят от освежаване. Каза, че е говорил с типа, който е наел къщата… Разбираш ли?

Ринго продължаваше да го гледа вторачено, докато вадеше телефона и натисна бутона за бързо избиране. След това проведе къс разговор на език, който Карвър никога не беше чувал, но предположи, че сигурно е грузински. След това кимна на Карвър да се качи на камионетката и махна на хлебаря да кара към къщата. Пекарят запали шумния двигател и потеглиха отново нагоре по алеята към къщата, завиха зад сградата и спряха на паркинга отзад. Хлебарят слезе, отвори задните врати и понесе няколко торби с провизии към кухненската врата. Докато вървеше, погледна изнервено двете кучета, които стояха до телената ограда, оформяща клетката им, и ръмжаха и лаеха, докато той чукаше на вратата. Тя се отвори и брюнетката Йоко надникна през отвора. Тя извика на кучетата, които престанаха да лаят, но продължиха заплашително да ръмжат, въпреки че се отдръпнаха няколко крачки назад от оградата. След това направи път на хлебаря да влезе в къщата.

Карвър изостана, сякаш изчаквайки удобен момент да си каже репликите. Стоеше на около четири и половина метра от кухненската врата, близо до купчината дърва за огрев, наредени под специалния метален заслон. Огледа се и когато видя, че никой не го наблюдава, клекна до купчината цепеници, подпрени на задната стена на къщата, и отвори торбата.

През следващите няколко секунди извърши няколко бързи и точни действия. Първо извади малкия пакет със сандвичи и го сложи в джоба си. После внимателно измъкна една цепеница от купчината, сякаш вадеше клечка от кула, издигната от кибритени клечки, и пъхна в отвора пакета с чипс и бутилката с портокалова напитка. Ленената торба беше издърпана в сянката на заслона до задната стена на къщата. Карвър я остави отворена с бутилката разтворител, поставена върху пълната с парцали кутия от боя. След това влезе през кухненската врата. Вътре пекарят точно беше извадил една кутия с пасти и я отвори пред Йоко, за да ги опита. Карвър застана на прага и щом се увери, че никой не го гледа, отвори пакета със сандвичите и ги запрати в кучешката клетка, където бяха погълнати на мига. Той остана на мястото си, като жената избираше, а пекарят отбелязваше в бележника си избора, а после тръгна към камионетката си, за да върне кутията.

Когато дойде неговият ред да заговори, Карвър де същото объркано обяснение за своето присъствие, както на пазача на портата. В началото Йоко имаше озадачен вид, но после се разтревожи. Няколко пъти погледна към вътрешността на къщата, чудейки се дали си заслужава да буди началството заради това. За радост на Карвър реши, че не си заслужава, и започна да го гони да си върви, като бърбореше нещо неразбираемо.

Той разбра намека и се върна при камионетката, където чакаше хлебарят с усмивка на лицето. Радостната усмивка на мъж, който току–що е видял как негов събрат е нахокан от гневна жена. Когато седна на пътническата седалка, Карвър поклати глава и изду презрително бузи.

— Жените са непредвидими, нали така? — въздъхна той.

Хлебарят се изсмя високо, след което запали двигателя и камионетката запухтя надолу по хълма.