Том Кейн
Оцеляващият (48)

46.

Два дни по-рано Алекс и Вермюлен бяха пристигнали в Рим. В хотел „Екселсиор“ него го очакваше пощенска картичка. Тя представляваше снимка на планинско село в Южна Франция, като по диагонала й пишеше с префърцунени букви „Турет–сюр–Луп“.

На гърба имаше няколко реда, които гласяха: „Казах ти, че ще намеря нещо страхотно. Трябва да видиш това място, Бон Репо, Шмен дьо Дофин. Нуждае се от доста работа. Като добър предприемач мога да ти препоръчам Кени Уинтър“. Следваше телефонен номер. Картичката беше подписана от Павел.

— Отново Новак — обясни Вермюлен с усмивка, когато Алекс го попита. — Този човек никога не престава да продава разни неща.

Сега Алекс беше в сауната на хотела, за да позволи на горещината и влагата да отпуснат мускулите й и потта да извлече всички натрупани в тялото отрови.

В помещението имаше още една жена. Тя улови погледа на Алекс.

— Точно както у дома можем да се насладим на парна баня!

Жената говореше на руски.

Алекс се усмихна.

— Само че в Москва щеше да се наложи да носим бански. А тук сме голи и е много по-приятно.

— Какво друго си очаквала. Хотелът е американски… — Жената поклати глава в изигран укор. — Луди Хора!

— Внимавай — усмихна се Алекс. — Моят приятел е американец.

— Е, той сигурно е изключение!

Жената се огледа внимателно, за да се увери, че още са сами, и заговори отново, но изостави светския тон.

— И какво прави твоят приятел?

— Вчера се срещна с някакъв италианец, но не пожела да каже кой е. Зная, че са се срещнали в градина на хълма Авентина. Каза, че оттам се откривала прекрасна гледка към базиликата „Св. Петър“. Може би някъде наблизо има камери, които могат да се проверят. Освен това получи съобщение от Новак. Не зная доколко е важно, но се отнасяше за една определена къща във Франция.

Разказа й подробностите. Жената очевидно не беше кой знае колко впечатлена.

— Това е недостатъчно. Среща в парка, но не знаеш с кого. Данни за къща, но нямаш представа дали са важни. Москва очаква повече от теб.

— Съжалявам, правя всичко възможно.

— Както и да е. Трябва да ти предам съобщение от заместник–директорката. Тя съжалява, че трябва да ти съобщи за смъртта на твоя приятел в Женева. Затова пък повече не се налага да плащаш болничните сметки.

Алекс зяпна. Изгледа с широко разтворени очи другата жена, преди да се приведе и да покрие лицето си с ръце. В началото плака тихо, но по-късно риданията започнаха да разтърсват цялото й тяло.

Другата жена не направи опит да я утешава.

— Трябва да знаеш — заговори тя след известно време, — че това обстоятелство не променя твоята мисия. Налага се да продължаваш както досега. Това е заповед. — Стана да си върви. — Наслади се на банята си.

— Какво има? — попита Вермюлен, когато Алекс се върна в техния апартамент.

Това беше добър въпрос. Алекс беше разсеяна и не съумяваше да скрие болката в очите си. Но когато си задаваше въпроса защо, отговорът беше много по-сложен от простата загуба.

Естествено, беше опустошена от новината за смъртта на Карвър. Спомняше си какъв мъж беше той, времето им заедно, времето, което биха могли да изживеят съвместно. Месеци наред се беше вкопчвала в надеждата, че той по някакъв начин може да се оправи. Може би не напълно, но достатъчно, за да могат да имат някакво общо бъдеще. Сега тази надежда беше напълно разрушена и тъпата болка да го гледа да влачи половинчато съществуване в клиниката се смени с пълното отчаяние на невъзвратимостта.

Но макар да не смееше да го признае дори и на себе си, Алекс изпита още едно усещане: облекчение. Бремето на отговорността, което заболяването на Карвър й беше стоварило, отрови нейните чувства към него. Дълбоко в себе си го мразеше, задето я заряза и изчезна в своята лудост, оставяйки я да се оправя както може. Това я бе принудило да приеме работата с Вермюлен. Почувства се ужасно, че й минават толкова несправедливи мисли, и го намрази още повече.

Сега Карвър си беше отишъл и бремето падна от раменете й. Вече можеше да си го спомня такъв, какъвто го срещна за първи път. Освен това можеше да се опита да изгради наново живота си, освободена от създанието, в което той се беше превърнал. Някъде дълбоко в подсъзнанието си дори изпитваше вълнение от това, че е свободна да опита нещо ново.

— Нищо особено — отговори тя. — В лобито срещнах позната от Москва. Тя ми каза, че наш общ приятел, който дълго време боледуваше, е починал.

Вермюлен беше седнал на писалището. Сега стана и отвори обятията си за нея. Очите му излъчваха пълно разбиране, сякаш е намерен отговорът на важен въпрос или е решен сложен проблем.

Алекс най-накрая отиде при него, и то не защото си вършеше работата, а защото той беше жив, дишащ човек и тя се нуждаеше от убежището на силните му ръце и широките рамене. Положи глава на гърдите му, а той я галеше по косата, докато тя плаче. Повдигна главата й и избърса сълзите от очите й. Целунаха се. Отначало нежно, но после с все по-нарастваща страст, докато, без да каже дума, той я хвана ръката и я поведе към спалнята.