Том Кейн
Оцеляващият (77)

75.

Преди много време, съкрушена от вината си за участието в едно убийство и шокирана от грубото безразличие на Карвър, Алекс беше изплакала:

— Не мислиш ли поне малко за онова, което току–що направи?

А той отговори:

— Не, ако не се налага.

Карвър не виждаше смисъл да се тревожи за неща, които вече се бяха случили и не можеха да бъдат променени. Смяташе, че подобно нещо може да подлуди човека, затова е много по-добре той да се занимава с настоящето. Докато един от хората на Редин караше колата, която я отвеждаше от „Отел дю Кап“, Алекс се сети за този разговор и стигна до извода, че Карвър не е прав. Понякога човек може да промени миналото, а друг път няма избор.

Това, че Карвър беше жив и напълно здрав и че казаното от Олга Жуковская беше просто една подла лъжа, едва не я съкруши. Наложи се и тя да лъже, за да го заблуди, че вече не го обича. Главата й се маеше от объркване и несигурност, тя едва осъзнаваше какво говори и се разкъсваше заради жестоката болка, която очевидно му причиняваше. Обаче трябваше да го направи.

Ако му беше дала повод да се надява, той щеше да се опита да я отведе със себе си. Тя знаеше, защото лично бе чула, че Вермюлен беше издал заповед нейните телохранители да не се колебаят да използват смъртоносна сила срещу мъжа, когото те познаваха като Кени Уинтър. Щяха да бъдат четирима срещу един. Беше сигурна, че Карвър винаги може да се оправи с такова неравенство, но не искаше да поема риска той да изгуби. Веднъж вече беше преживяла болката от неговата смърт. Не би я понесла отново, нито вината, че тя е причина за случилото се.

Трябваше да намери начин Карвър да научи истината: тя беше негова, винаги е била и щеше да намери начин да се върне при него, независимо колко време ще бъде нужно. Ако знаеше това, той щеше да я чака. Беше напълно сигурна.

Междувременно тя имаше един по-неотложен проблем за решаване. Днес следобед се беше врекла на Вермюлен. По своя собствена свободна роля, и сега трябваше да спази думата си.

— Добре ли сте, госпожо Вермюлен? — попита шофьорът и я погледна в огледалото за обратно виждане. — Ще ми позволите да кажа, че изглеждате малко разстроена. И не е за чудене, да участвате в подобна размяна. Сигурно е плашещо, ако човек не е свикнал.

— Да, така е — отговори тя. Единственото, което чу от думите на мъжа, беше „госпожо Вермюлен“. Това обръщение й дойде като шок, затова изобщо не чу останалото, а само някакъв далечен говор. Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря, вече съм добре.

— Не се тревожете, госпожо. Ще ви закарам жива и здрава при генерала, за да можете да се насладите на остатъка от вашата първа брачна нощ. — Шофьорът се казваше Марони и й беше отправил мазна усмивка и намигване в огледалото. След това лицето му стана сериозно и сякаш почувства неудобство от онова, което се готвеше да каже. — Трябва да ви кажа, че е прекрасно да виждаме генерала отново щастлив. Нали разбирате, както в доброто старо време. И това е заради вас, госпожо. Всички ние оценяваме високо онова, което направихте за него. Ако имате нужда от нещо, само трябва да кажете.

— Благодаря, господин Марони. Много мило от ваша страна.

Той кимна леко с глава, сякаш нямаше нищо, но Алекс видя по лицето му колко го зарадва това, че тя му обърна внимание и си спомня как се казва. Порази я и нещо друго. Нейният пресен съпруг дори не знаеше истинското й име. Беше се влюбил в жена на име Наталия и засега се налагаше да остане Наталия Вермюлен за него.

В някаква степен този факт правеше нещата по-леки. Наталия не познаваше Самюъл Карвър.