Том Кейн
Оцеляващият (71)

69.

Карвър не чу хеликоптера до момента, в който той се оказа десетина метра над него. Шибаните тапи за уши! Той извади парчетата восък от ушите си и едва не оглуша от плясъка на роторите. Хвърли се към най-близкото дърво да се скрие, притискайки се плътно в ствола му, и застина неподвижен, когато хеликоптерът мина над него и скоро изчезна от погледа.

Докато машината минаваше над главата му, Карвър успя да види, че вратите на помощник–пилота и пътниците бяха отворени и някакви мъже надничаха и оглеждаха земята. Явно го търсеха. Но кои бяха тези хора? Машината беше с цивилно обозначение, не с полицейско или военно.

Сигурно беше Вермюлен. Този хлъзгав янки явно се беше отказал от сделката. Искаше да икономиса половин милион и да се отърве от наемник, на когото не може да се довери. Е, това се беше случвало на Карвър и преди.

Напред шумът на хеликоптера заглъхна, но скоро започна отново да се усилва. Той се връщаше над осеяния с дървета склон, но този път малко по-нагоре. Прочесваха терена нагоре–надолу, както градинарят коси моравата.

Хората, които бяха над главата му, знаеха, че той е тук в гората. Щом го видеха, ловците щяха да слязат от хеликоптера и да го подгонят пешком. Вермюлен беше командвал полк рейнджъри от армията на САЩ и сигурно бе наел най-добрите и ги бе оборудвал с най-доброто. Преди време Карвър беше много добър в своя занаят, но точно сега не беше още в пълна форма. Накрая щяха да го пипнат, освен ако не извадеше голям късмет или пък те внезапно не забравеха всичко, на което са ги научили.

Обаче и той имаше коз. Вермюлен не можеше да си позволи да изгуби документа, който лежеше в куфарчето на Баграт. Оказа се, че Карвър разполага с прекрасен заложник от хартия. Трябваше да се постави в положение да не могат да го нападнат, без да изложат на риск сигурността на заложника. Например в колата. Той изчака неподвижно, докато шумът на хеликоптера над главата му отново затихна, след това спринтира към горския път, където го чакаше аудито, паркирано леко встрани от пътя с предница сочеща към подножието на планината. Докато се придвижваше към автомобила, трябваше на два пъти да спира и да изчаква хеликоптера да прелети. Но накрая стигна до колата, хвърли на пътническата седалка обемистия гранатомет и седна зад волана. Беше паркирал с предница към пътя, откъдето беше дошъл. Когато натисна газта, големият 4,2–литров двигател изрева и се събуди. За секунди колелетата пробуксуваха, но скоро намериха сцепление и колата се стрелна надолу по черния път, който след кратко спускане по хълма се вливаше в шосето. Карвър беше стигнал до колата точно по времето, когато хеликоптерът облиташе най-далечния край на периметъра, който претърсваше. Не беше минал и триста метра, когато хеликоптерът обърна и започна да се връща. Секунди по-късно го видяха. Машината се стрелна напред като хищна птица, съзряла своята плячка. Карвър видя как се уголемява в неговите огледала, летейки възможно най-ниско над дърветата. Изпита прилив на адреналин, когато натисна още малко газта и родената от ралитата кола се понесе още по-бързо по набраздения, неравен горски път. Дори с колан подскачаше като грах в тиган при всяко люшване на аудито, когато гумите попадаха в дупки или отскачаха от камъни и корени. Трополенето на блъскащите по долната част на колата парчета пръст и камъчета вдигаха толкова шум, че почти заглушаваха рева на двигателя, скърцането на претовареното окачване и плющенето на роторите само на метри от главата му.

Но не и острият пукот на изстрелите, звука от разбитото стъкло и глухото потропване на куршумите, които се забиваха в каросерията. Карвър веднага ги различи сред другите шумове.

Пилотът прелиташе над и встрани от колата, опитвайки се да намери най-добрата позиция за стрелба на хората вътре. Проблемът му беше, че оръжията бяха съсредоточени от едната страна и трябваше да стрелят откъм широката страна като някой старовремски боен кораб. А докато летеше успоредно на колата на Карвър и пътя, короните на дърветата му пречеха да заеме удобна позиция, за да осигури чиста огнева линия на стрелците. Скоро обаче пилотът се сети за още една възможност. Даде газ, изпревари Карвър с десетина метра и след като се завъртя на място на деветдесет градуса, увисна напряко над пътя в очакване на приближаващата се с висока скорост кола.

Предното стъкло се изпълни с очертанията на хеликоптера, отворените му врати и мъжете, които чакаха удобен случай да дадат залп, който щеше да улучи колата челно. Карвър се движеше със сто и двадесет километра в час и се приближаваше към очакващия го хеликоптер с тридесет и шест метра в секунда. Редицата дула на автомати пред него проблесна като светкавиците на папараци. Земята пред автомобила закипя, разкъсвана от куршумите. Карвър чу и усети попаденията, когато други куршуми строшиха единия от фаровете на аудито, откъснаха едното огледало и рикошираха от бронята, по някакво чудо Карвър не беше улучен, но късметът му едва ли щеше да продължава дълго. Някога Леката бригада^[1] се е понесла така безсмислено към сигурна смърт, но за разлика от кавалеристите, които не са могли да спрат.

Карвър направи точно това. Изви докрай волана надясно, едновременно натисна спирачките, но не отпусна газта, запазвайки високите обороти, докато задницата се плъзна за миг. Най-сетне задните колелета възстановиха сцеплението. За по-малко от секунда автомобилът се беше завъртял на деветдесет градуса и сега предницата сочеше право надолу към дърветата. Карвър, отпусна спирачката и аудито се стрелна напред. Засега хеликоптерът не можеше да го притисне, но дърветата, които щяха да му осигурят прикритие, сами по себе си представляваха смъртоносна заплаха. Насилвайки се да не сваля крак от педала за газта и преодолявайки инстинкта за самосъхранение, който му нашепваше да намали и да внимава, той полетя надолу в автослалом, като с резки движения на волана избягваше стволовете, осеяли склона. Всяка грешка в преценката щеше да доведе до сигурната му смърт. Земята под гумите беше още по-неравна и те намираха много малко сцепление. Воланът стана почти излишен и Карвър трябваше да управлява с помощта на спирачките и скоростите, без да обръща внимание на ниските клони, които удряха по стъклото, и молейки се ниските храсталаци да не крият някоя неприятна изненада. Пред него дърветата започнаха да се разреждат и слънчевите лъчи огряха земята, което означаваше, че проблемите му едва започват.

Щеше да е много лошо, ако отпред лежеше някое сечище или открита горска поляна, където щеше да се превърне в лесна мишена за хеликоптера, който продължаваше да го преследва отгоре. Обаче онова, което лежеше пред него, не беше горска поляна, а почти отвесна, дълбока планинска клисура. От края на скалата някой делтапланер можеше да полети и да започне с грациозни спирали спускане към реката, която разсичаше долината. За кола такъв скок щеше да се окаже смъртоносен.

Карвър имаше само една възможност да се спаси.

Пътят навътре в планината вървеше по края на клисурата, лъкатушейки в поредица остри завои. Той обаче беше само три–четири метра широк и не предлагаше сигурно приземяване на автомобил, който се движи с висока скорост и перпендикулярно към него. Карвър завъртя волана наляво, така че да се приближи пътя странично. Трябваше да избегне само още няколко дървета и да мине през няколко шубрака, за да блесне следобедното слънце в предното стъкло. Карвър летеше напред по-скоро като пилот, отколкото като шофьор, сякаш се опитваше да приземи самолет върху сигурната палуба на самолетоносач, заобиколен отвсякъде с океан от смърт. Под колелетата на аудито пътят се спускаше надолу и завиваше на сто и осемдесет градуса. Трябваше да се приземи върху асфалта навреме, за да успее да намали скоростта и да завие. Обаче беше набрал твърде голяма инерция във въздуха и колата нямаше да падне достатъчно бързо. Вече виждаше завоя и пропастта, която следваше.

Колата още не искаше да се подчини на законите на гравитацията.

Желязната мантинела, която опасваше завоя, се приближаваше все повече и повече. Струваше му се, че е само на метри от него.

В този миг колелата се удариха в асфалта. Карвър зави рязко надясно и натисна спирачките докрай. Задните колела запищяха в протест, докато се плъзгаха по асфалта и прахоляка, а той отправи кратка молитва за здравето на човека, измислил двойното задвижване, защото колата се подчини на командите му и се залепи за толкова дълго чакания асфалт. Беше успял да стигне до твърда земя. Сега можеше да подкара бързо надолу по истинско шосе, опасано със стоманени мантинели.

Но хеликоптерът вече го очакваше.

Той висеше във въздуха на около петстотин метра от склона на планината и ако се съдеше по проблясващите дула на автоматите, пътниците в него имаха още достатъчно муниции.

Дърветата за втори път спасиха Карвър. Те се издигаха от двете страни на пътя и му предлагаха известно прикритие. Този път хеликоптерът не можеше да се приближи толкова, че да успее да му пресече пътя. Ако се опиташе, големият ротор щеше да се удари в скалите. За около половин минута двете машини бяха в пат, а през това време Карвър успя да се справи с още четири главоломни завоя. И двете страни знаеха, че това състояние скоро ще свърши, защото не след дълго пътят щеше да излезе на открито, където преследването щеше да започне отново и още по-ожесточено.

Карвър вече беше разбрал, че които и да бяха хората в хеликоптера, те нямат нищо общо с Кърт Вермюлен. Очевидно не искаха да си върнат изгубения документ, а да го унищожат заедно с него самия. Той си зададе въпроса кой би имал интерес да унищожи документ, откраднат от руското правителство? Тогава се сети за единствения известен предател в организацията на Вермюлен и агенцията, за която беше работила и най-вероятно работеше и сега. Усмихна се уморено на иронията в положението. Той рискуваше главата си, за да стигне до нея, а тя несъзнателно помагаше да бъде убит.