Том Кейн
Оцеляващият (60)

58.

— Човече, това е гледка, която си заслужава, нали?

Ранна утрин в парка „Ийст Сайд“. Постоянен поток бегачи се носеше надолу по 25–а улица към Морската гара на Саут Стрийт и обратно под мостовете към Уйлямсбърг, Манхатън и Бруклин, а след това покрай рибния пазар „Фултън“. Това беше Ню Йорк Сити — хората бяха прекалено заети със себе си, за да обърнат внимание на мъжете, които стояха край парапета и вместо да се любуват на гледката към реката, зяпаха минаващите момичета.

— Кара ме да искам да съм тридесет години по-млад — каза Уейлън Макейб, когато една русокоса красавица мина. Стегнатите й бедра и красиво дупе бяха облечени прилепнал клин, а циците й весело подскачаха.

— По дяволите, съгласен съм и на десет.

Той се обърна към другия мъж, който беше започнал да оплешивява и да прави шкембе, а свръхразвитите му мускули се превръщаха в желе. Казваше се Клинтън Тюлейн и беше военен инструктор, когато Макейб оказваше помощ на партизаните в Западна Африка. Тюлейн им помагаше тогава, както беше помагал на много хора от Сараево до Ел Салвадор. Затова се познаваше с Душан Даркович, макар това да не беше името, под което мъжът в черно палто и с дълга сплъстена мазна коса беше влязъл в Съединените щати. Когато си сръбски военен, търсен из цял свят за военни престъпления, по-разумно е да пътуваш под чужда самоличност.

— Клинт, сега можеш да ни оставиш сами — каза Макейб. — Благодаря ти, че ни представи. Ние с господин Даркович трябва да поговорим по работа, а тя е частна.

— Да, сър — отговори Тюлейн и ако бе изпитал известно неудоволствие, че го изключват, то беше напълно заглушено от дебелата пачка долари, която сега се гушеше във вътрешния джоб на якето му. Макейб изчака, докато инструкторът се отдалечи достатъчно, след което насочи вниманието си към сърбина.

— И така, господин Даркович, Клинт ми каза, че у вас сте човек с влияние. Така ли е?

Даркович вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че да, има влияние, но е твърде скромен, за да се хвали с това.

— Да предположим, че искам да вляза в страната ви със самолет, да намеря място, където да кацна, за да презаредя и да взема една пратка, а след това да си тръгна, без някой да ме тормози. Можете ли да организирате това?

— Разбира се… естествено, срещу заплащане. На хората трябва да се плати, нали разбирате. Но да, може да се организира.

— Да, естествено, че трябва да им се плати. Имате ли на разположение бойци?

Даркович почти застана мирно.

— Хората ми се сражаваха заедно с мен в продължение на седем години. Срещу хървати, бошняци. А сега срещу тази албанска сган. Тези мъже са лъвове. Подобно на партизаните, които воюваха срещу германците, те са непобедими.

Макейб се опита да не се изсмее. Не му трябваха уроци по воюване от някакъв мазен задник, който сигурно беше втори братовчед на някой мангал.

— Добре, господин Даркович, нека ви разкажа какво съм намислил.