Том Кейн
Оцеляващият (3)

1.

Самолетният механик беше може би с около половин сантиметър по-нисък от метър и осемдесет и два, а под комбинезона и дебелото му ватирано яке се криеше слабо и мускулесто тяло. Дълбоката бръчка, която разсичаше мургавото му високо чело, подсказваше решително съсредоточаване върху целта, а ясните му зелени очи излъчваха спокойна, почти смразяваща интелигентност. Късата му кестенява коса беше скрита под плетена вълнена шапка. Долната част на лицето му бе покрита от брада. На гърдите си носеше табелка, която твърдеше, че се казва Стив Лундин.

Табелката беше фалшива. Истинското име на механика беше Самюъл Карвър.

На никого в хангара не му трепна окото, когато Карвър развинти люка на опашката на частния самолет и се качи в задния инсталационен отсек. Сякаш се готвеше да извърши обичайната предполетна проверка.

До тази на пръв поглед маловажна част на фюзелажа не можеше да се стигне от пътническия салон. Така че щом самолетът се окажеше във въздуха, никой ни би могъл да направи каквото и да било, ако нещо се случеше в опашния отсек. Не че се очакваше да се случи. Просто това беше място, пълно с грозни, но функционални елементи, също като мазето на някоя сграда. Тук бяха снопчетата кабели, съставляващи електрическите мрежи на самолета, стоманените въжета и хидравличните маркучи, които управляваха руля, задкрилките и страничните стабилизатори, акумулаторът за хидравличната течност, която се изпомпваше оттам в системата, тръбите, които пренасяха свръхнагорещения и под високо налягане въздух от двигателите за отоплителната система на кабината. Нито едно от тези неща не привличаше погледа, те далеч не предизвикваха вълнение. Разбира се, докато не се разваляха.

Карвър се интересуваше от тръбите за въздух. Те бяха обвити в дебел пласт сребрист изолационен материал, хванат с пластмасови стяги, и образуваха мрежа с вентили и фитинги, напомняща вътрешен жилищен водопровод, из целия самолет. Той се зае с тръбите и разхлаби един фитинг, така че горещият въздух да излиза оттам. Фитингът се намираше на по-малко от педя от акумулатора за хидравличната течност.

Когато Карвър завинти обратно люка и си тръгна, съдбата на самолета беше предопределена.

В салона за пътниците работеше телевизор. На репортера на Си Ен Ен му беше трудно да удържи сълзите си, докато стоеше пред почернялата изгоряла църква.

„Не можем да ви покажем как изглежда отвътре този призрачен димящ молитвен дом зад гърба ми“ — каза той с едва сдържани чувства, които оцветяваха мелодичния му ирландски акцент. — „Картините са прекалено възмутителни и ужасяващи. Там лежат изгорелите и обезобразени трупове на четиристотин жени и деца. Миризмата на изгорялата им плът е пропила всичко наоколо.

Докато западните политици отместват очи от тази маловажна част на Западна Африка, десетгодишната гражданска война се превърна в геноцид. Бунтовническите сили, които водят този безскрупулен военен поход, са по-добре обучени и въоръжени от всякога. Техните водачи показват организационно равнище и стратегическо планиране, каквито никога не са притежавали. По някакъв начин и отнякъде тези безмилостни убийци са се сдобили с нови ресурси, нови познания. Затова, докато неколцината оцелели селяни търсят сред труповете своите любими хора, неизбежно възниква въпросът: кой подкрепя бунтовниците? Защото, който и да е той и каквито и да са неговите мотиви, по ръцете му е полепнала кръвта на цял един народ“.

— Мамка му, та това момче е истински артист!

Уейлън Макейб се плесна по бедрото, докато говореше на другите трима мъже в помещението.

През по-голямата част от времето очите на Макейб бяха жестоки и безмилостни, постоянно присвити заради слънчевия блясък в родния му Тексас в тесни цепки от обветрена, набръчкана кожа. Но сега беше свалил малко гайда, разкривайки се пред другарите си.

— По дяволите, кълна се, че е готов да се разплаче само за да покаже колко е чувствителен. Хващам се на бас обаче, че и на него не му пука повече отколкото на мен за някаква купчина мъртви негри. Завлякъл се е там само заради кариерата и през цялото време си мисли за наградите, които ще получи, задето е такъв хуманист… Мамка му, та той може да изкара не по-малко пари от мен.

— Шефе, сериозно се съмнявам в това — обади се един от мъжете, преди да отпие глътка от бутилката „Молсън Канейдиън“.

— Е, Клит, наистина не знам — отговори Макейб с усмивка, — може би диамантите ми са по-добра отплата. Но не трябва да се забравят и разходите. Той няма защо да купува оръжия и муниции и да плаща на инструктори, за да обучават местните момчета… Я ми хвърли една бира, преди да съм умрял от жажда.

Макар да беше прехвърлил шейсетте, Макейб бе по-корав и притежаваше повече енергия от повечето мъже на половината от неговата възраст. Беше прекарал последните три дни на брега на Юкон в Северозападните територии. Оттам до Северния полюс се простираше най-вече лед. Сега Уейлън седеше в частен салон на летище „Майк Зубко“ в покрайнините на град Инувик и очакваше самолета, който щеше да го отведе у дома.

Опитваше се да реши дали да се довери на предчувствието си, че в района има значителни петролни запаси. Всички големи корпорации се бяха изтеглили от терена. Петролът беше евтин, ваденето му щеше да е скъпо, а местните ескимоси — проклет да е, ако той, Уейлън Макейб, ги нарече инуити, да им го начука, ако се чувстват обидени — взеха да важничат, че племенните им земи щели да бъдат оплячкосани. От тяхна гледна точка ползата не си заслужаваше усложненията.

Обаче Макейб бе обиколил всички места по света, където имаше петрол, както и всички места, където имаше безредици, и бързо разбра, че те до голяма степен съвпадат. Рано или късно заради чалмалиите в Близкия изток и комунягите в Южна Америка доставките щяха да бъдат поставени под заплаха. Междувременно милиарди китайци и индийци купуваха автомобили и строяха фабрики, така че търсенето само щеше да нараства. Голямото търсене и несигурните доставки щяха да означават едно-единствено нещо: стремглаво нарастващи цени. Значи полетата, които сега бяха маловажни, щяха да станат изгодни за експлоатация. На кого щеше да му пука тогава за мнението на някаква групичка ловци на тюлени? По няколко банкноти в правилните джобове и тази неприятност щеше да бъде уредена. А всеки, който откажеше да вземе парите, скоро щеше да разбере, че е взел погрешно решение.

Някой почука на вратата и Карвър влезе в помещението. Обичайната му отпусната походка я нямаше. Движенията му бяха нерешителни, а изражението колебливо и загрижено. Той създаваше очевидно впечатление, че се чувства неловко пред толкова богат и могъщ човек като Макейб.

— Самолетът е проверен, зареден и готов за излитане. Сър, простете, че говоря така, но трябва да тръгвате. Времето скоро ще се развали.

Макейб рязко кимна веднъж, с което му показа, че е разбрал и че го освобождава да си върви.

Карвър спря за кратко пред вратата, но изглежда никой не забеляза или просто не прояви интерес.

— Приятен полет, сър — подхвърли той.