Том Кейн
Оцеляващият (27)

25.

Мери Лу Столър живееше на Едмъндс Стрийт в северозападен Вашингтон, окръг Кълъмбия, в отсечката между Фоксхол Роуд и парка „Гловър–Арчболд“.

В тази част „Едмъндс“ прилича повече на селски път, отколкото на улица с жилища само на няколко километра от центъра на столицата. От източния й край не можеш да влезеш направо в парка — хълмиста, обрасла с гори полуселска територия.

Този следобед Мери Лу се прибра вкъщи около пет часа. Шефът й беше извън града, затова си тръгна по-рано от работа. Беше толкова хубав зимен следобед. Слънчевите лъчи се промъкваха между голите клони и станалите чупливи от студа храсталаци и хвърляха радостни петна върху падналите листа. Тя нямаше търпение да изведе своя норфолкски териер Бъстър на разходка.

В парка нямаше много хора. Тук–там се виждаха обичайните майки с деца и по някой тичащ за здраве, убеден, че усилията му ще се увенчаят най-малко с безсмъртие. Когато Мери Лу видя двамата мъже да се приближават към нея, се разтревожи. Нямаше други хора по алеята. Инстинктивна й реакция беше да ги приеме като заплаха.

Обаче си каза да не се държи като глупачка. Не приличаха на бандити. Бяха облечени добре и имаха вид на началници. А и се бяха вдълбочили в разговор и не й обръщаха внимание. Двама типични столичани, които са потърсили уединението на парка, за да могат на спокойствие да заговорничат.

Когато стигна до тях, те учтиво се отдръпнаха в единия край на алеята, за да й позволят да мине с Бъстър. Единият от мъжете й се усмихна любезно и докосна със защитената си от ръкавица ръка периферията на меката си шапка в ням поздрав. Мери Лу отвърна на усмивката му. Тя беше възпитана като истинска южняшка дама и й стана приятно да види джентълмен, който уважава любезните жестове.

Тъй като за секунда вниманието й беше отвлечено, тя не забеляза, че другият мъж бе застанал на пътя й. Затова беше напълно неподготвена, когато той заби подсилен с бокс юмрук в нейната диафрагма. Ударът й изкара въздуха, накара я да се сгъне на две от болка и така тя изложи врата и тила си на следващия удар. Оловният бокс, който наглед провинциалният джентълмен беше скрил в ръкавицата си, се стовари върху черепа й, последва втори удар в слепоочието. Докато краката й се подгъваха, трети удар я запрати на земята.

Териерът се въртеше около падналата си господарка, лаеше пронизително срещу нейните нападатели и се опитваше да ги хапе по краката. Животинчето бе наградено със силен ритник от обувка с метален връх, който го запрати напряко през алеята, докато поводът не спря рязко неговия полет. То остана да лежи, скимтейки, почти изгубило съзнание, докато двамата мъже стовариха бърза и жестока серия от ритници върху горната част на тялото и главата на неговата господарка.

Минаха четиридесет минути, преди тялото да бъде намерено. След това — повече от час, преди детективите да се появят на местопрестъплението. По това време двамата мъже вече се регистрираха за следобедния полет от международното летище „Дълес“ за Виена, където щяха да направят връзка със самолета за Москва. Те вече бяха прелетели стотици километри, когато генерал Кърт Вермюлен слезе от самолета от Сан Антонио, доволен, че отново е у дома след срещата с Макейб, и разбра, че ще трябва да си търси нова секретарка.