Том Кейн
Оцеляващият (10)

8.

— Не разбирате ли, трябва да ми позволите да му помогна!

Д-р Карлхайнц Гайзел беше психиатърът, на когото бе поверен случаят Карвър. Той се отдръпна от леглото, където неговият пациент се гърчеше в самотни мъки, и заговори на Алекс с глас, изпълнен със съчувствие, което обаче не можеше да прикрие неговото огорчение.

— Елате — махна й той и я поведе през клиниката до своя кабинет.

— Какво искате да направя? — попита тя, когато той затвори вратата след себе си.

Гайзел не отговори, докато и двамата не седнаха. След това каза:

— Вече знаете отговора на този въпрос. Трябва да ми разкажете какво точно се случи с него. Как иначе мога да му предложа най-доброто възможно лечение?

Алекс не отговори нищо. Тя отмести очи и бръсна рус кичур коса от лицето си. Накрая се обърна към д-р Гайзел и го погледна право в очите. Лекарят беше напълно свикнал с резултатите от въздействието върху онези, чиито близки боледуват от тежка болест. Госпожица Петрова беше изтощена от месеците тревоги и несигурност. Лицето й бе изтъняло и изглеждаше по-измъчено от преди. Беше бледа, кожата й беше суха и неподдържана, а под очите си имаше големи черни кръгове. Но Боже, какви очи, помисли си той.

Небесносини без примеси, но когато се вгледа по-внимателно, единствено в интерес на безстрастния анализ, както сам си каза, Гайзел забеляза известна несиметричност. Това несъвършенство в едно иначе безупречно съчетание: устните й бяха пълни, скулите високи, носът прав и изящен, по-скоро увеличаваше нейната красота, отколкото я разваляше. Без него тя щеше да е само много хубава. А сега беше омайваща.

— Разбирам — отговори тя, — но не мога да го обсъждам…

— Позволете ми да бъда откровен — каза той и се стегна. — От месеци отказвате да отговорите на моите въпроси. Но ако искаме да се надяваме, че господин Карвър може да оздравее, трябва да имам информацията, за да мога да го лекувам както трябва. Разберете, свикнал съм да работя с пациенти, които се нуждаят от пълна дискретност. Каквото ми кажете, няма да излезе от тук. Но аз трябва да знам.

— Ако ви кажа, ще му помогнете ли да се оправи?

— Не, не мога да ви обещая подобно нещо. Но мога да ви заяви следното: ако не ми кажете, няма никаква надежда да му помогна. Колкото по-дълго мълчите, толкова по-сигурно става, че господин Карвър ще остане в това състояние завинаги.

— Аз само се опитвам да го предпазя.

Гласът й беше по-скоро шепот. Опитваше се да убеди колкото него, толкова и себе си. Страданието й беше толкова дълбоко, че човешкият инстинкт на Гайзел го тласкаше да я прегърне, за да я утеши. Обаче професионалната му половина знаеше, че не трябва да казва и да прави каквото и да било. Тя трябваше да има свободата да вземе сама своето решение.

Времето за този подход не беше случайно подбрано. Той знаеше, че вчера я беше посетил Маршан, и изведнъж беше осъзнал какво трябва да означава това. Сметките на Карвър не бяха платени. И ако не ги платяха, той ще бъде принуден да си тръгне. Часовникът вече отброяваше времето до неговото изпъждане и правеше нуждата от лечение още по-голяма.

Алекс правеше усилия да се противопостави на неумолимата логика на своето положение. Най-накрая стигна до някакво решение.

— Добре — започна тя, — ще ви разкажа… Опитах се да избягам от един мъж, руснак като мен. Той беше много богат и много могъщ.

— Беше? — намеси се лекарят.

Алекс пренебрегна прекъсването и съдържащото се в него предположение.

— Той изпрати хората си, за да ме върнат. Карвър… Самюъл научи къде се намирам и ме последва. В Гщаад. Надяваше се да ме размени за… определена информация. Мъжете, които ме бяха отвели, нямаха намерение да сключат сделката. Те хванаха Самюъл и…

Тя изглежда не желаеше или не беше способна да довърши изречението.

— Той е пострадал? — попита Гайзел.

— Да. Съблякоха го гол, завързаха му очите и му сложиха белезници. След това те… извинете… — Тя замълча за миг, за да се успокои, замига често-често и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Съжалявам — повтори Алекс.

— И какво стана?

Когато Алекс заговори отново, гласът й беше безпристрастен и почти делови:

— Сложиха му колан, свързан с дистанционно управление. Когато включваха дистанционното, той получаваше електрошок, достатъчно силен, за да се стовари на пода и да се гърчи неконтролирано. Измъчваха го така пред мен, караха го да се търкаля в краката ми, за да го унижат.

— Колко пъти се случи това?

— Със сигурност три или четири пъти. Може би повече, но аз не съм видяла.

— Това всичко ли беше?

— Не, само началото. След това го свалиха в едно помещение и го завързаха така, че да не може да мръдне. Помещението беше боядисано в бяло. Стените, подът и таванът също. Беше и много студено. Запушиха му устата с парче кожа и залепиха с тиксо клепачите му така, че да не може да затвори очи, да не може дори да примигва. Сложиха слушалки на ушите му и пуснаха силен шум, който непрекъснато го оглушаваше. Така го намерих. Прекарал бе в това състояние повече от четири часа…

— Разбирам… — измърмори Гайзел замислено.

Историята беше ужасяваща, но той се опита да не покаже колко е потресен от чутото. В този момент, в неговия лекарски кабинет на нейния разказ трябваше да се гледа като на информация, която би могла да му помогне да постави по-точна диагноза. Едва вечерта, седнал вкъщи с питие в ръката, можеше да поразсъждава върху мъките на Карвър от по-човешка гледна точка.

— Сега разбирам откъде идва страхът, който го изяжда — продължи лекарят. — Съзнанието му е изтрило мъченията от паметта, но подсъзнанието му се ужасява от възможността те да се повторят. Но има една страна във вашата история, която ме озадачава… Ако е бил вързан за стола напълно неподвижен, как е избягал?

— Аз го освободих — отговори Алекс.

— Но там е бил онзи мъж, за когото споменахте, с неговите хора…

— Да.

— Как успяхте да…

— Аз не съм ваша пациентка — прекъсна го Алекс. — Нашият разговор не се ползва с привилегията на лекарската тайна.

— Права сте… Обаче… при сама жена и много мъже, сигурен съм, че каквото и да сте направили, то е било в самозащита.

— Прав сте. Сигурно е така.

Гайзел кимна замислено, опитвайки се да проумее чутото току-що.

— Има и нещо друго — каза Алекс.

— Да?

— Искам да разберете какъв беше, преди да се случи всичко това.

Тя замълча за миг, опитвайки се да намери подходящите думи. Тогава си спомни отново за нощта в Париж и отмести очи от Гайзел, погледът й стана празен, защото се вглъби в себе си.

— Когато за пръв път срещнах Самюъл Карвър, се опитах да го убия. След по-малко от час го последвах в един апартамент. И двамата знаехме, че в него е заложена бомба. Тя трябваше да избухне тридесет секунди след отварянето на външната врата. Но аз го последвах в това жилище. Избрах да го направя, защото му имах пълно доверие, че ще ме запази невредима, и защото исках да бъда до него…

Алекс спря отново погледа си върху психиатъра, след което пак го отмести. Продължи, сякаш говореше на себе си:

— Просто искам отново да съм до него…

— Разбирам — отговори Гайзел. — Благодаря, госпожице Петрова. Зная колко трудно трябва да е било да събудите тези болезнени спомени.

Той се изправи и протегна ръка, когато и тя се изправи. Двамата си стиснаха ръцете, но той не освободи нейната и продължи да я гледа, сякаш и тя беше негов пациент.

— Вие също сте имали силно травмиращо преживяване — каза той. — Трябва да поговорите с някого. Ако искате да получите консултация, моля, не се стеснявайте да попитате. — И се усмихна. — Тогава ще станете мой пациент и ще можете да говорите откровено.

— Благодаря, докторе. Няма да забравя предложението ви. Но сега ви моля да ме извините. Самюъл скоро ще се събуди и има нужда да ме вижда до себе си, когато отвори очи.