Том Кейн
Оцеляващият (97)

95.

Карвър наблюдаваше как Душан Даркович върви към мъжете с изражение, което подсказваше, че току–що бе сключил много сладка сделка. Даркович изкрещя няколко думи на онези, които се размотаваха край паркираните камионетки, и те се заловиха да товарят нещата си сред силни възгласи, смехове и тупане по гърбовете, което подсказваше, че тази вечер баровете, кръчмите и публичните домове в Прищина ги чака натоварена, но печеливша нощ.

Карвър не се впускаше да празнува, щом изпълнеше задача. Той предпочиташе да се махне колкото може по-далеч, да намери покой и да се опита да приеме онова, което току–що е направил: да спечели пари, като убие друг човек.

Няколко минути нищо повече не се случи, докато изведнъж от канцеларията не излезе приличен на труп прегърбен човек, който очевидно изпитваше болки при всяка крачка, въпреки че едва си влачеше краката. На Карвър му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че това е Уейлън Макейб. Последния път, когато го беше видял на летището в другия край на света, той излъчваше аурата на корав, заплашителен, шумен и устат водач на стадото. А сега имаше вид на ходещ мъртвец. Независимо дали Карвър щеше да го убие или не, той нямаше да изкара и до края на месеца. За миг Карвър изпита пристъп на разочарование, сякаш някой го беше измамил. Трябваше да си напомни, че не Макейб е важният, а бомбата, скрита в онзи куфар. Това трябваше да бъде спряно.

Турбините заработиха и изпълниха хангара с пронизителен, оглушителен рев. Карвър си помисли за тръбите за горещ въздух и как температурата започва да се покачва. Самолетът се беше превърнал в цъкаща бомба, която скоро щеше да избухне.

И в този миг светът му се разпадна.

Малко след като Макейб напусна канцеларията, оттам се излезе Любовника, хванат здраво от единия от телохранителите. След тях се показаха Вермюлен и неговият пазач. Карвър плъзна по тях безразличен поглед. Цялото му внимание беше съсредоточено върху последния човек от процесията — Алекс!

Той си прошепна:

— Ти не би трябвало да си тук! — След това го каза на глас, блъскайки при всяка дума върху волана: — Ти… не би… трябвало… да си тук…

Какво щеше да прави сега?

Можеше да я спаси. Ако се придвижеше бързо и тихо, би могъл да се доближи достатъчно до пазача, който я държеше, за да го гръмне два пъти в главата. Ако използваше заглушител, на другите пазачи щеше да им трябва малко повече време, за да реагират. Щеше да застреля и тях. Може би щеше да улучи и останалите двама затворници. Това не можеше да се избегне. Ако извадеше късмет, можеше да гръмне и Макейб.

Ако никой не го забележеше как прекосява хангара с пистолет в ръката…

Ако никой от тримата пазачи не беше достатъчно нащрек, за да реагира веднага на неговото нападение…

Ако Макейб не успееше да стигне до самолета и не вземеше да отлети сам…

Ако Даркович не възразеше, че убива негов ценен клиент…

И ако сърбинът не сметнеше момента за подходящ да прибере както парите на Макейб, така и бомбата…

Е, тогава планът можеше и да проработи.

Но ако само едно от тези неща се случеше, Карвър със сигурност щеше да умре. Алекс вероятно щеше да умре заедно с него, но което беше по-важно, бомбата нямаше да бъде обезопасена.

Онзи американец Яворски му беше казал какъв е залогът. Макейб планираше да предизвика война, която да доведе до Армагедон. Карвър и за секунда не можеше да повярва, че небесата ще се отворят и Христос ще слезе на земята само защото някакъв религиозен маниак като Уейлън Макейб го моли затова. Обаче беше сигурен, че хиляди, ако не и милиони хора ще умрат в хаоса, който той може да предизвика.

Без да вземе някакво съзнателно решение, той слезе от камионетката и отиде до място, откъдето имаше чисто зрително поле до групичката, която следваше Макейб. Почти бяха стигнали до самолетната стълба. Оставаха им може би около тридесет метра. За миг Карвър си помисли, че ще има чиста огнева линия до Макейб, който крачеше пред тях. Обаче в същия миг по стълбичката се спусна член на екипажа, за да го посрещне, и го хвана под ръка, така че закри огневата линия.

Обаче Карвър все още можеше да спринтира. Да стигне до Алекс, преди вратата на самолета да се затвори след нея. Късаше му се сърцето да вижда болката, изписана по лицето й, и да наблюдава как пазачът й се хили цинично, очевидно наслаждавайки се на усещането за власт над една красива, безпомощна жена. Майната на превъзходството, майната й на бомбата, майната на всичко — Карвър просто искаше да отиде и да спука от бой тази задник. Искаше си момичето. Копнееше да усети тялото й и неговия аромат, да почувства как косата й се плъзга между пръстите му, да види прекрасните й очи, вперени в него, и да усети устните й върху своите. Изпитваше нужда да й каже колко много я обича, колко високо цени месеците, прекарани до болничното му легло, колко му е мъчно за всичко, което е изстрадала заради него.

Искаше да й каже колко много съжалява, че ще я убие.

Тя вече се качваше в самолета. Той се беше вторачил в нея, забил очите си в нейния гръб. Трябва да беше усетила погледа му, защото се обърна. За миг очите им се срещнаха. Видя изненадата по лицето й и след това нещо по-дълбоко, копнеж и отчаяние, които я накараха да извика:

— Карвър!

Реакцията му беше инстинктивна. Той не можа да спре, направи крачка към нея, отдаден на желанието си. Това беше трогателно аматьорска постъпка. Обаче може би именно тя му спаси живота, защото дори не беше посегнал да извади пистолета си. Затова нито телохранителите на Макейб, нито хората на Даркович, които се въртяха зад него, не откриха огън. Не че това имаше голямо значение, като се има предвид колко цеви се насочиха към него.

Даркович кимна на един от мъжете, който дойде при Карвър, отупа го от горе до долу, намери беретата и я хвърли със звън на пода на хангара.

Макейб се беше спрял в подножието на самолетната стълбичка и гледаше към Карвър.

— Доведете го.

Даркович излая няколко команди и двама мъже хванаха Карвър под мишниците и го задърпаха през откритото пространство към самолета. Самият Даркович ги придружаваше отстрани, стиснал пистолет в ръката. На лицето му беше изписана по-скоро веселост, отколкото враждебност, сякаш беше движен от равни дози любопитство и желание да обезопаси пленника.

Макейб погледна към Алекс, когато четиримата мъже наближиха.

— Значи познаваш този мъж?

Тя не отговори и той изсумтя раздразнено, а после насочи вниманието си към Карвър, втренчвайки се в него. Очите му се присвиха, след това по лицето му се разля дивашка усмивка.

— Не може да бъде… Ние се познаваме, нали, момко? Ти си причината да съм тук.

Карвър отвърна с безразличие на погледа му.

— Не зная за какво говорите.

— Ти си Лундин… онзи механик.

— Нали чухте жената. Тя ме нарече Карвър.

Макейб се закашля силно, след това изплю кървава храчка на бетонния под между тях.

— И този самолет ли подреди, момче? — изхриптя той.

— Както вече казах, бъркате ме с някого.

Макейб не обърна внимание на Карвъровите думи. Направи няколко несигурни крачки, докато лицето му почти се опря в това на Карвър, сякаш бяха любовници, и прошепна в ухото му:

— Би ли ми показал какво направи?

— Нищо не съм направил — тросна се Карвър. Имаше само един начин да спаси Алекс и той не се поколеба да го използва.

— Ако не ми вярваш, качи ме на самолета.

Преди Макейб да успее да отговори, откъм входа на хангара се чуха викове и пазачът от главната порта влетя вътре. Той крещеше нещо на сръбски, а гласът му издаваше силна тревога.

Даркович изслуша трескавия поток от думи, след което се обърна към Макейб:

— Той казва, че идват хеликоптери. Намират се само на няколко километра. Ще бъдат тук след две минути или дори по-малко.

Макейб започна да обмисля тази информация. Той насочи отново вниманието си към Карвър.

— Нямаме време да обсъждаме този въпрос. Предполагам, че е най-добре да се качиш на борда.

— Няма проблеми — отговори Карвър.

После пое нагоре по стъпалата, които водеха в самолетната кабина.