Том Кейн
Оцеляващият (58)

56.

Карвър мина покрай басейна, заобиколен от празни лежанки, и пое нагоре по пътеката из гората, която заобикаляше парцела на хотела. Беше отсъствал малко повече от единадесет минути.

— Е? — попита Вермюлен, когато той се отпусна на стола си.

— Ще стане, но цената е милион, и то лири стерлинги. Начинът на заплащане остава същият. Половината сега, а другата при доставката на стоката. Аз дойдох със самолет, защото очаквах само да направим срещата. Така че не нося нужната екипировка за задачата. Някои неща мога да си набавя сам, но други ще трябва ти да намериш.

Вермюлен се огледа, за да провери не ги ли подслушва някой.

— За какво говорим? Оръжия, специализирано оборудване?

— Такива неща — кимна Карвър. — Имам нужда от многозаряден гранатомет калибър четиридесет милиметра. За предпочитане „MGL Марк Уан“. Искам шест газови гранати със сълзотворен газ и три звуково–светлинни гранати М84. Петдесетсантиметрова сгъваема палка, олекотена бронежилетка, боен противогаз и двадесет и петмилиграмови таблетки валиум…

— Нямаш вид на нервен — отбеляза Вермюлен.

— Външният вид лъже. Искам всичко това след четиридесет и осем часа. Остави всичко до поискване в пощата на Венс. И накрая — през следващите няколко дни ще гледаме да не привличаме вниманието. Затова ще поддържаме връзка с есемеси. Никакви обаждания, освен ако аз не реша. Ще ти дам номер за връзка и ще искам такъв и от теб.

Вермюлен стисна зъби и лицето му потъмня от гняв, както сянка на облак се плъзга по земята.

— Господин Уинтър, трябва да знаеш, че се държиш доста странно за наемник. Не мисля, че ми харесва да получавам заповеди от човека, на когото плащам.

— Генерале, аз не ти давам заповеди. Просто ти обяснявам как трябва да станат нещата, ако искаш да получиш стоката, която си поръчал, а аз да се измъкна цял и невредим.

— Мога да намеря и друг начин да се свърши работата. Разполагам с мои хора.

— Онези двама попаи на яхтата? Тълпа момченца с моряшки фланелки и къси гащи? Не мисля.

— Не говорех за тях — отговори Вермюлен, докато гледаше Карвър с присвити очи. — Тази дума „попай“ е много интересна.

— Американска е, от Попай моряка — отговори Карвър, знаейки, че е направил голяма грешка.

— Така е. Обаче по случайност е жаргон, който британските морски пехотинци използват, когато говорят за цивилни моряци. Чувал съм ги със собствените си уши. Та се питам откъде знаеш тази думичка и освен това май си доста вещ в областта на въоръженията. Гранатомет MGL, гранати М84… Ако не се лъжа, Кени Уинтър няма военен опит. Така че може би ще ми обясниш как един цивилен знае толкова за военните дела?

Карвър вдигна рамене.

— Не си седя само вкъщи.

Вермюлен не отговори. Май не беше успял да разсее съмненията му. Карвър реши да играе ва банк.

— Защо си мислиш, че през всички тези години не съм изучил инструментите на моя занаят? А колкото до попаите, баща ми винаги наричаше моряците така. Не знам откъде го беше научил. В армията или в затвора, докато е ял овесена каша с някой стар пърдялник от армията.

Вермюлен се усмихна накриво.

— Добре, печелиш. Да предположим, че ще получиш исканото… Кога и къде ще извършиш доставката?

— Тук, в бара на хотела, който е вдясно от рецепцията. След три или четири дена, броено от днес. Ще ти изпратя точния час, щом свърша работата. На лодката ти имаше една мацка… съжалявам, жена…

— Да, моята секретарка — в гласа на Вермюлен се прокрадна подозрителност. Явно се чудеше какво ще последва.

— Вярваш ли й? — попита Карвър.

— Разбира се.

— Добре, значи тя може да вземе стоката. С теб повече няма да се срещаме. И без това поехме достатъчно рискове с това ни виждане. Ето какво ще се случи; хубава, уважавана жена ще се срещне със стар приятел в бара на хотела. Между другото, как се казва?

— Наталия Морли.

— Наталия… много мило. Както и да е. Наталия и Кенет ще се поздравят, ще си побъбрят и ще пийнат по едно. Тя ще попита какво прави и той ще извади плика, а тя учтиво ще го огледа. По това време ще се обади нейният „съпруг“, тоест ти, и тя ще му разкаже, че случайно се е видяла с добрия стар Кени. Ще ми подаде телефона, защото ти изгаряш от нетърпение да се чуеш със стария приятел. Тогава ще ми кажеш, че си превел остатъка от парите по моята сметка. Когато получа потвърждение от моята банка, ще предам стоката на Наталия. Внимателно и незабележимо — и тя ще прибере плика в чантата си. След това си допиваме питиетата, казваме си довиждане и се разделяме. Съгласен?

— Не искам госпожица Морли да се излага на опасност.

— Нито пък аз, генерале, защото ако тя е в опасност, то и аз също ще бъда.

— Добре, но ще трябва да я попитам дали е съгласна. Нека да говоря с нея.

През последната половин минута Карвър беше измъкнал едно тефтерче с кожени корици и написа нещо на една от страниците.

— Разбира се, говори с нея — каза той на Вермюлен и откъсна листа. — Но преди това ето ти международния банков номер и сметката, по която да преведеш парите. Ще ти бъда благодарен, ако още сега преведеш първата половина. Никой няма да става от масата, докато не си получа петстотинте хиляди.

Вермюлен дори не погледна към откъснатия лист.

— Господин Уинтър, с това поведение няма да си спечелиш приятели.

— Генерале, нищо лично. Научих по трудния начин да не върша нищо, докато другата страна не изпълни своята част от сделката.

Вермюлен се обади. Карвър получи потвърждение от банката си и веднага прехвърли парите в друга сметка, за да не му хрумне на Вермюлен да отмени превода. Това също беше урок, който му бе струвал милиони, докато го научи.

Нямаше какво повече да правят заедно. Вермюлен подаде на Карвър плик, в който имаше планове на къщата и подробна карта на околността. После се обади на госпожица Морли и получи съгласието й да вземе документа. Карвър долавяше гласа на Алекс. Познатият тембър разкъса сърцето му. Когато я чу да нарича Вермюлен скъпи, трябваше да грабне чашата с вода и да се обърне към морето, за да не се издаде.

Щом всичко беше изяснено, Карвър стана. Реши, че след като Уинтър е получил всичко, което е поискал, крайно време е да покаже признателност. Затова протегна ръка с мазна усмивка.

— Генерал Вермюлен, благодаря за чудесния обяд. С теб е удоволствие да се работи.

Вермюлен също стана и му стисна ръката, но не беше кой знае колко очарован.

— Довиждане, господин Уинтър. Ако нямаш нищо против, аз си запазвам правото на оценка, докато завършим сделката.

— Съгласен съм, генерале. Предай моите почитания на госпожица Морли…