Том Кейн
Оцеляващият (72)

70.

В кабината на хеликоптера Платон блъскаше с лявата си ръка по арматурното табло на машината, за да излее яда и разочарованието си. Мисията беше прецакана още от самото начало. Бяха вършили всичко прекалено набързо и без достатъчно информация. Никой, включително и той самият, не беше обмислил нещата внимателно и сега всичко се скапваше пред очите му.

Човекът, който седеше зад волана на аудито, беше маниак, чиято готовност да поема рискове бе равна единствено на волята му за живот. Вече трябваше да бъде разкъсан от залповия огън, размазан в някое дърво или сплескан на пихтия след скок от двеста метра височина, обаче нищо подобно не се случи. Ето го сега — летеше като обсебен покрай вилите и фермите, осеяли полите на планината. Накъде се беше засилил? Нима смяташе, че може да избяга на хеликоптер?

Когато пътят, който се спускаше от планината, се сля с главния път от Венс за Грас, аудито зави надясно и пое на запад. Сега движението стана по-оживено и коли се носеха в двете посоки. Платон се замисли дали да не открие огън въпреки това, като си каза, че смъртта на невинни шофьори и пътници ще си заслужава, ако успее да унищожи и аудито. В Русия може би щеше да действа според тази логика. Там войната между бандите беше нещо обикновено, а вързаните поради липса на ресурси ръце на милицията и връзките на неговия клан с върховете на държавата бяха толкова силни, че вероятно щеше да се измъкне. Обаче тук беше Франция, в която силата на реда и закона беше голяма, а политическото влияние върху тях слабо. Горе в планината той и неговите войници можеха да стрелят на воля. Но тук долу беше различно.

Трябваше да признае, че шофьорът на аудито, освен всичко друго беше и хитър. Вместо да кара лудешката, той използваше другите автомобили за прикритие. Криеше се зад камиони и коли, докато не наближеше колона автомобили, движеща се в противоположната посока. Тогава даваше газ и се стрелваше напред, използвайки идващите срещу него за прикритие.

Обаче рано или късно щеше да се окаже на открито. Платон реши, че е само въпрос на търпение, а провансалските пътни строители се бяха погрижили да улеснят живота му. Построеното от тях шосе представляваше нещо подобно на огромен фуркет. То се простираше на север по протежение на едната страна на долината, преди да прекоси реката, която разсичаше долината в средата, и да поеме обратно на юг покрай другата страна. Ако хеликоптерът зависнеше в средата на фуркета, без трудности щяха да покриват колата с огън. Хората му стреляха вече десетина пъти по аудито, докато се клатушкаше и лъкатушеше по пътя. Всеки път то продължаваше напред, макар и улучено, но не смъртоносно. И тогава, точно когато раздразнението на Платон отново започна да нараства, се случи чудо.

На пътя лежеше поредното живописно до крайност градче, струпано на тераса върху стръмните скали. Платон погледна картата. Мястото се казваше Льо Барсюр–Лу. Точно пред селото се издигаше виадукт, който пресичаше речната долина, насичайки пейзажа с равномерно разположените си каменни арки. По виадукта нямаше коли, а няколко бяха спрели на паркинг в единия му край и пътуващите бяха слезли и се разхождаха, за да се полюбуват на гледката. Аудито също спря на паркинга. Платон видя шофьора да слиза, притискайки нещо обемисто към гърдите си. Главата му имаше странен вид, защото изглежда я беше покрил с нещо. Мъжът се затича, но завъртя раменете си така, че пакетът, който държеше, да остане скрит. От хеликоптера беше невъзможно да се различи какво носи. Платон реши, че това сигурно е изчезналото куфарче. За няколко секунди мъжът беше скрит от групичка дървета, но след миг излезе на открито и хукна към средата на виадукта.

Изправи се пред каменния парапет. Сега се видя, че носи противогаз. Платон предположи, че не иска хората наоколо да видят лицето му. Руснакът се усмихна на мисълта, че ще оставят патолога да се оправя с установяването на самоличността му. Мъжът остави онова, което носеше, на земята до краката си зад парапета и насочи пистолет. От шума на роторите Платон не чу изстрелите, но очевидно беше стрелял, защото хората около него се разбягаха на всички страни.

Платон се опита да разбере какво си въобразяваше, че прави този човек. Да не би да смяташе, че може да свали хеликоптер, пълен с въоръжени мъже, само с един обикновен пистолет? Или се надяваше, че може да успее да сключи някаква сделка? Ако наистина куфарчето на Баграт Баладзе беше у него, може би вярваше, че ако заплаши да го хвърли в реката, ще успее да отърве кожата. Каквото и да беше замислил, да върви на майната си. На Платон му беше писнало от игрички. Той имаше намерение да изтрие от лицето на земята този досаден крадец.

— Спусни се малко — нареди на пилота. — Доближи ни колкото можеш повече.