Том Кейн
Оцеляващият (88)

86.

Дон Марони беше бивш сержант от рейнджърите на американската армия, член на една от най-добрите пехотни сили в света, обучен до най-високите равнища на физическа годност и професионални умения. Обаче това беше някога. Марони се бе уволнил преди пет години и работеше за гражданска охранителна фирма, като вместо униформа носеше костюм. Той продължаваше да ходи три пъти седмично в боксовата зала и поддържаше равнището на стрелбата си според изискванията. При нормални обстоятелства Марони беше човек, с когото не е разумно да си мешаш шапките. Но със сигурност не беше в такава форма като мъжете, които се промъкваха през големите ръждясващи корпуси около него. Мъже, които през последните десет години се бяха сражавали за едно в безкрайно позорни и ненадминати по жестокост войни.

Най-доверените убийци на Душан Даркович се бяха изправяли срещу обикновени армии, отчаяни цивилни и фанатични муджахидини, докарвани със самолети от Пакистан, Афганистан и Саудитска Арабия, чиято пълна липса на задръжки беше равна единствено на тяхната собствена. Те се бяха сражавали със съзнанието, че смъртта е милост, стократно за предпочитане пред мъченията и обезобразяването, които неминуемо следваха от попадането в плен. Те бяха причинили много страдания, но и бяха страдали много. Освен това произхождаха от планински села, където ножът и пушката властваха от векове. Убийството беше в кръвта им.

Колкото и да беше добър, Дон Марони бе изненадан, докато патрулираше в пространството пред административната сграда, където беше укрита бомбата. Той усети миризма на тютюн и чесън, когато една ръка затисна устата му, за да заглуши писъците, след което ножът сряза гърлото му, а от смъртоносната рана бликна гейзер кръв.

Мъжете на Редин бяха разпръснати наблизо около сградата. Всички бяха добре въоръжени, разполагаха с радиовръзка, по която биха могли да повикат помощ, но до един умряха, без дори да гъкнат.

Видеокамерата беше монтирана в приземната канцелария, светлината от прожектора й заливаше Вермюлен и отворения капак на куфарната бомба, която той и Рива бяха сложили на бюрото на главния енергетик.

— Готов ли си? — попита той Рива, който стоеше зад камерата.

— Да — отговори италианецът. — Камерата работи. Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш.

Вермюлен се прокашля, за да прочисти гърлото си пое си шумно дъх и заговори право срещу камерата:

— Аз съм генерал–лейтенант Кърт Вермюлен. Уволних се от американската армия след двадесет и осем години служба като командващ офицер, през които бях горд и щастлив, че мога да служа на страната, която обичам. В момента се намирам в област Косово, Югославия, на територията на оловния комбинат в Звечан. На няколко километра оттук действа Армията за освобождение на Косово, подпомагана с хора, оръжия и пари, предоставяни от силите на международния ислямски тероризъм. А това — той посочи към куфара с оръжието — е тяхното най-силно оръжие. За онези, които не знаят, пред вас е…

Пред вратата на канцеларията се чу пукот на автоматично оръжие, на което веднага отговори дълъг откос от далечния край на коридора, където се намираше вратата на канцеларията. В същия миг се чу животински вой от болка. Вратата се отвори рязко и Маркъс Редин влезе заднишком в помещението. Той се олюляваше несигурно, а лявата му ръка висеше безполезна по тялото. Кръв течеше от проходната рана на рамото, която куршумите бяха разкъсали.

— Ред! — извика Вермюлен, извади пистолета от кобура на кръста си и се втурна на помощ на своя приятел.

— Съжалявам, друже… прецаках работата — задъхано промълви Редин. Вермюлен чу тропота на забързани крака, идващи по коридора на приземния етаж. Без да се обръща към Рива, той извика:

— Прикрий се! — Пусна пистолета с две ръце до лицето си и застана зад укритието на рамката на вратата, събирайки сили за мига, когато трябваше да излезе в коридора и да открие огън. Обаче той никога не извърши това героично действие. Защото изведнъж в гърба му опряха пистолет и глас с италиански акцент изсъска в ухото му:

— Генерале, свали оръжието.

На сто и двадесет километра западно от оловния комбинат един хеликоптер кацна на открито място близо до хърватското село Молунат. Групичка мъже го очакваха. Докато турбините продължаваха да работят, мъжете се затичаха към него, като инстинктивно се наведоха, макар перките на роторите да се въртяха високо над главите им. В средата на групичката имаше една по-дребна фигура. Това беше жена, чиято коса, блъскана от вихрушките, вдигани от роторите, закриваше лицето й. Двама мъже я държаха за ръцете, които бяха вързани зад гърба й. Тя залиташе, докато те я влачеха към хеликоптера и я качиха през страничната врата. След като я бутнаха да седне на мястото си, единият от мъжете протегна ръка през отворената врата и подаде във вътрешността на машината картонен плик. Един невидим отвън човек взе плика и плъзна вратата да се затвори, а хеликоптерът отново започна да се издига в облачното нощно небе.