Том Кейн
Оцеляващият (82)

80.

Прикритието й беше проработило много добре. Алекс Петрова беше обучен оперативен работник, който прелъстяваше, мамеше и дори убиваше опасни мъже. Обаче Наталия Вермюлен беше невинна секретарка, току–що омъжила се за своя началник, и нейният нов съпруг имаше задължението да се грижи за нейната безопасност, а не да я излага на рискове. Затова не възрази, когато докато още бяха в леглото, тя с глава на неговите гърди и ръка отпусната на рамото му, а отразените от морето лъчи на ранното утринно слънце играеха по стените на главната спалня, той обяви:

— Довечера не можеш да дойдеш с нас.

— Разбирам. Само че… искам да съм с теб. Просто не мога другояче.

Очите й се насълзиха. Докато с примигване разнесе сълзите, тя осъзна, че поне те бяха истински. Наистина й се плачеше, макар да лъжеше за причината.

Той почувства трепкането на миглите й по своята кожа.

— Няма нищо — каза, прегърна я и притисна тялото й към своето. — Аз мислих много какво трябва да направя. Дойдоха ми няколко щури идеи, но онова, което сега планирам, ще бъде много по-просто и безопасно.

Тя усети, че той подрежда мислите си, събирайки смелост да заговори, както правят мъжете, когато се готвят да кажат нещо лично. Разкритие, което щеше да ги остави разголени и раними.

Гласът му беше одрезгавял от чувства, когато каза:

— Сега, когато те намерих, отново имам за какво да живея. Мисля, че за известно време бях изгубил това усещане. Това се отрази на начина ми на мислене, дори ме докара до лека лудост. Но не сега. Има нещо, което трябва да свърша, нещо, което е важно. Но те обичам твърде много, за да поемам глупави рискове… — Той се усмихна, за да разведри малко обстановката, и я погледна в очите, щом тя повдигна глава. — Само рискове, които си заслужават.

— Плаша се, когато не знам какво може да стане с теб — каза тя.

— Така се получава, когато се омъжваш за войник, макар и от запаса. Наистина е трудно да стоиш вкъщи и да не знаеш дали любимият човек е жив или мъртъв.

— Как се справяше Ейми с това?

— Не знам. Когато заминах за Виетнам, ние бяхме още деца. Тя току–що бе навършила двадесет и една, отпразнува рождения си ден точно преди да се кача на кораба. През всичките тези години толкова често оставаше сама. Обаче знаеш ли какво? Нито веднъж не се оплака… О, Боже, не исках да кажа… не ви сравнявам.

Тя стисна лекичко рамото му, за да го успокои.

— Не се тревожи, аз споменах Ейми. Харесва ми, че си спомняш за нея с любов. Това доказва, че си добър човек.

Вермюлен премести тежестта си. Ръката, която я беше обгърнала грижовно, сега я претърколи от гърдите му на гръб и той се премести върху нея. Краката му разтвориха бедрата й с такава сила, че дори да беше искала да се противи, нямаше да успее. Затова сключи нозе около кръста му и го придърпа към себе си.

Когато започнаха да правят любов, тя се усмихваше. Щастието й беше толкова истинско, колкото и сълзите, но причината отново не беше тази, която Вермюлен би предположил.

Тази нощ той щеше да я остави сама на яхтата. Може би тогава щеше да се появи възможност да избяга.