Том Кейн
Оцеляващият (17)

15.

Алекс си сложи сенки и след това влезе право в хотел „Империал“, сякаш го притежаваше. За да те приемат, трябва да излъчваш увереност. Тя е ключът. Като не се смятат случайните погледи, които се плъзгаха по нея, никой не й обръщаше внимание, докато крачеше към главното стълбище и се качи на първия етаж.

Тя стигна до края на коридора, огледа се да види дали е сама и след това почука на една врата.

— Влез! — се чу глас отвътре, като разрешението беше произнесено с британски акцент.

Преди да успее да се измъкне, вратата се отвори. В рамката на вратата се показа мъж на средна възраст, току-що излязъл от банята с кърпа, увита около кръста. Той повдигна едната си вежда, огледа я от горе до долу и попита:

— Да? Мога ли да ви помогна?

— Съжалявам — заекна тя. — Сбъркала съм стаята.

— Е, въпреки това заповядайте — процеди той с неоправдана увереност в своите умения на прелъстител.

Тя поклати глава и забързано си тръгна. Мъжът остана на вратата и я гледа, докато се отдалечаваше, а после се прибра в стаята си. Тя опита друга стая в противоположния край на коридора. Отвътре не се чу отговор. Алекс пъхна картата в отвора и веднага над бравата светна зеленият индикатор.

Стаята беше празна, леглата бяха оправени, а шкафовете празни. Гостът в третата стая го нямаше, но той беше сам мъж и в стаята му нямаше нищо, което Алекс би могла да използва. Най-накрая в четвъртата стая извади късмет. Тук беше отседнала двойка на име Шулц, както пишеше на куфарите им. Изглежда бяха излезли за вечеря. По леглото и креслата бяха нахвърляни дневни дрехи, мокри хавлии лежаха на пода на банята, а комплект гримове „Шанел“ бе оставен на мраморния плот на мивката. Жената изглежда се беше подготвила за оживен социален живот, защото освен роклята, която си беше облякла тази вечер, в гардероба висяха още два вечерни тоалета. Роклите не бяха в стила на Алекс, но хубавият чифт сандали с високи токчета, подреден на рафта под тях, щеше да свърши чудесна работа. Когато излезе от стаята, обувките бяха в нейната чанта, а на лицето си имаше пресен слой фон дьо тен и руж.

На втория етаж почука на една врата, не получи отговор и влезе, за да попадне на двойка, която се чукаше. Те бяха оставили само една лампа да свети и усилили музиката, така че тя успя да избяга от стаята, преди изобщо да я усетят.

След още пет стаи се появи с копринен корсет под палтото втора употреба и блестящи алени устни, благодарение на гримовете „Кристиан Диор“ на друга дама. На третия етаж се наложи да се извинява на чернокожа жена горе–долу на нейните години, а няколко врати по-нататък — на китайски бизнесмен, вглъбен над преносимия си компютър. Но една друга стая, която провери, я снабди с черна рокля, която прилепна по нея на всички важни места, и с чифт прозрачни черни чорапи с дантела.

Докато се движеше из хотела, обмисляше и въпроса за бижутата. В една от стаите попадна на прости диамантени обици, които щяха да бъдат отлично допълнение към тоалета й. Обаче да откраднеш нечии диаманти беше малко в повече — както от морална, така и от практическа гледна точка. Никой не звъни в полицията, когато не може да си намери роклята, но веднага натискат паникбутона, когато им изчезнат скъпоценностите.

Тя се качи на друг етаж, но там трябваше да използва картата на старшата камериерка, за да излезе от асансьора. На приземния етаж в офиса зад главната рецепция дежурният помощник–управител на хотела проверяваше последните телефонни сметки заради оплакване на клиент, че неговата била надписана. Компютърната разпечатка даваше информация за всички дейности в стаите на гостите, включително използването на телефоните и чип картите. Помощник–управителят забеляза, че чип карта на човек от персонала е използвана за осигуряване на достъп до множество стаи на поне два етажа. Принтерът изплю още един лист. Същата карта беше използвана за отваряне на асансьорната врата на четвъртия етаж.

Дежурният въздъхна раздразнено. Само това разсейване му липсваше сега. Той провери номера на чип–картата. Принадлежеше на госпожа Брикс, старшата камериерка. Тя си беше тръгнала преди повече от два часа, но беше немислимо съзнателно да е позволила някому да я използва.

Той вдигна телефона и се обади на началника на охраната.