Том Кейн
Оцеляващият (76)

74.

Барът започваше веднага вдясно от хотелското фоайе и пред влезлия се откриваше голямо, пълно с въздух и боядисано в бяло пространство. Карвър забеляза двамата мъже, седнали във фоайето. Друг стоеше до входа, а четвърти се беше подпрял прекалено небрежно на дървения плот на бара. Беше черен, с размерите на гардероб. Карвър осъзна, че това е Редин, мъжът от венецианската снимка. Вермюлен беше пренебрегнал указанията му и бе изпратил бияч, за да бди над неговата куриерка и пакета, който трябваше да вземе. Карвър очакваше точно това.

Алекс също беше вътре, седеше на меко бяло кресло до масичка за двама. На нея имаше букетче от жълти цветя в малка стъклена ваза. Чакаше го.

Той имаше няколко секунди на разположение, за да се спре на входа и да й се възхити, преди тя да го забележи. Изглеждаше прекрасно. Не защото носеше нещо кой знае колко модно, а просто защото беше жената, която той обичаше.

Загриза го мисълта, че нещо не е наред. Обаче тя бързо изчезна, когато, чула приближаващите се стъпки, Алекс вдигна очи и за секунда на лицето й се изписа… ужас. Шок. Сякаш бе видяла призрак. Сякаш не се радваше, че го вижда, а напротив, изпитваше ужас.

Тя се усмихна насила.

Карвър и преди я беше виждал да играе роля. Беше я виждал да се преструва и лицемерничи, но никога не бе виждал нещо толкова фалшиво като нейната усмивка.

Той нямаше време да осмисли това, защото тя става и го прегърна като стар приятел, опря бузи до двете му страни и прошепна:

— Имам микрофон.

После седнаха. Карвър не знаеше какво ще стане, когато двамата най-накрая се срещнат, но в никакъв случай не беше очаквал тази ужасна неловкост, почти неудобство, и напрежението, което изпълваше въздуха.

— Е… Наталия — той подчерта това име, защото знаеше, че сигурно Вермюлен подслушва някъде, — какъв е животът с генерал? Надявам се, че не те съсипва от работа.

— Не, не може да се каже… Всъщност аз вече не работя за Кърт.

— Така ли? Да не те е уволнил? — Нямаше нужда да крие хитроватата усмивка, нито да смекчава лукавия си тон.

— Не — отговори тя, но следващите думи бяха казани толкова тихо, че едва се разбираха. — Той се ожени за мен.

— Моля?

— Сега се казвам Наталия Вермюлен — веселият й глас беше в пълно противоречие с отчаянието в очите. — Оженихме се днес следобед… при кмета на Антиб.

Карвър почувства, че му се гади. Сякаш някой беше забил вилица в червата му и сега ги въртеше насам–натам като макарони. Но се налагаше да бъде Кени Уинтър, хитрият крадец, на когото нямаше да му пука дали някакъв янки, макар и генерал, е бил толкова малоумен да се ожени за своята секретарка само за да може да й свали гащите.

— Честито, любов моя — каза той и огледа пръстена. — Чудесен камък.

— Благодаря… Кени.

— Няма за какво да благодариш, мила. Ако продължаваш да го показваш наоколо, мога да се изкуша да го задигна.

Тя с готовност се изкикоти.

— Сигурна съм, че не си такъв.

Гласът й звучеше така, сякаш наистина водеха най-обикновен разговор, но очите умоляваха. За какво?

Разбиране? Прошка? Сякаш Карвър трябваше да разбере нейните затруднения и да се постави на нейно място.

Тя заговори отново:

— Решихме да се оженим съвсем спонтанно.

— Жалко, че прахосваш деня на своята сватба с мен.

— И не си искала да го разочароваш. Твоят генерал е впечатляващ тип. Чувал съм едно — друго за него. Наистина е специален, нали?

— Да, наистина е такъв.

Карвър предположи, че това беше казано само за ушите на Вермюлен и сега тя се опитва да обясни какво се беше случило.

— След като прекарахме толкова време заедно през последните няколко седмици, опознах Кърт много добре. Той е забележителен човек и беше толкова мил към мен. Трябва да знаеш, казаха ми, че човекът, когото обичах, който ми беше много близък, е умрял. Тогава Кърт ми помогна да се справя и отново да заобичам живота.

Внезапно Карвър осъзна, че изобщо не я е разбрал правилно. Вярно, тя се опитваше да обясни какво се е случило, но му казваше и нещо друго: съжалявам, но ти си вече история.

Почувства се унизен и лишен от всякаква гордост. Гняв и болка изпълниха черепа му и сигурно щяха да го пръснат, ако не удареше нещо, например чашите от масата или бутилките в бара, да извади пистолет и да започне да стреля по хората, за да ги заболи колкото него. Искаше да убие Алекс. Искаше тя да се върне при него. Не знаеше какво иска… Въпреки това успя да събере отнякъде малко професионализъм.

— Да, това сигурно значи много за теб. Че ти е помогнал… — подхвърли той и направи онова, което винаги правеше, когато трябваше да се бори с емоционална болка. Насилваше се да се отдръпне и затваряше чувствата дълбоко в себе си. — Нека ти разкажа аз какво правих, докато ти си се омъжвала. Намерих един имот, в който си заслужава човек да инвестира. Сигурен съм, че твоят човек ще се заинтересува.

Тя можеше не по-зле от него да играе тази игра. Само за миг се превърна отново в Наталия Вермюлен, безгрижната жена на богат и влиятелен мъж.

— Така ли? Звучи ми интересно. Носиш ли нещо, което да ми покажеш?

— Ето, виж…

Той й подаде картонения плик и тя започна да оглежда руските букви и печата, който го затваряше и представляваше кръста на свети Георги, символа и светеца, когото Грузия и Англия споделят.

— Това със сигурност изглежда така, че Кърт би искал да го види веднага — каза Алекс. — Нека да му звънна. — Тя извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране. — Ало, скъпи… — Тя се усмихна и потисна един кикот заради нещо, казано от Вермюлен. — Да, скъпи, и аз го чакам с нетърпение… Обаче тук до мен е господин Уинтър. Той ми показа нещо, което съм сигурна, че и ти ще искаш да видиш. Ще говориш ли с него?

— Добър вечер, Уинтър.

От тона му ставаше ясно, че не беше доловил подтекста в разговора на Карвър с Алекс. В гласа му нямаше следа от арогантността, с която обикновено мъжете говорят с победените си съперници, нито несигурността на любовник, изправен пред предизвикателството на конкурент. Тонът му беше напълно делови.

— Добър вечер, генерале — отговори Карвър, — и поздравления. Съпругата ви наистина е забележителна жена… пълна с изненади.

Беше хубаво, че сега е Уинтър. Нямаше нужда да се прави на твърде любезен.

— Парите готови ли са? Хайде да свършваме, за да можем всички да си вървим.

Преводът беше направен. След малко от банката на Карвър потвърдиха, че по сметката са преведени половин милион лири стерлинги, след което той веднага ги премести в друга сметка. Беше изкарал един милион английски лири за по-малко от седмица. С удоволствие би ги изгубил до пени, както и всички останали пари в различните си сметки из цял свят, ако можеше да пристигне в хотела няколко часа по-рано, преди Алекс да е влязла в кабинета на проклетия кмет, когато още можеше да я разубеди.

А може би и сега не беше твърде късно? Той обхвана лицето й с длани втренчи се в опияняващите сини очи и притисна устни в ухото й:

— Моля те, ела с мен. Умолявам те…

Тя отдръпна лицето си от неговото и когато го погледна отново, между тях сякаш беше паднала прозрачна бариера. Сякаш той беше затворник, а тя посетителка, и ги отделяше бронирано стъкло.

— Кени, много ми беше приятно да се видим — каза тя.

Това беше най-тежкият миг в живота му. Сърцето му беше разбито, а той дори не можеше да бъде себе си.

Тя го погледна в очите напълно безстрастно.

— Трябва да вървя. Довиждане.

В някакъв момент от техния разговор хората на Вермюлен бяха влезли в бара, защото сега образуваха около нея защитен кръг, докато тя вървеше към вратата. Карвър се опита да я последва, но Редин му препречи пътя.

— Човече, където и да искаш да отидеш, няма да стане.

Редин беше огромен, имаше гласа на Бари Уайт и вида на човек, който може да се бие. Въпреки това Карвър беше сигурен, че може да го повали и да хукне след Алекс, докато тя излизаше от хотела. Но имаше ли смисъл? Можеше да пребие колкото иска телохранители, да ги застреля, ако се наложи, но проблемът не беше в тях, а в нея.

Беше си отишла. Може би за добро.

Докато сядаше на мястото си, той се замисли за колата, която чакаше отвън него и Алекс. Мисията му за М16 също се беше провалила. Документът не беше спасен и Джек Грентъм нямаше да е никак доволен. Но в този момент това беше най-малката му грижа.