Том Кейн
Оцеляващият (49)

47.

Вече бяха три дена под открито небе и им оставаше още един. Беше рано вечерта и разполагаха с още малко време, преди слънцето да залезе. Правеха траверс по един югоизточен склон, за да се скрият от вятъра, който духаше откъм морето в северна и западна посока. Планините не бяха по-високи от хиляда и петстотин — хиляда и шестстотин метра, но завършваха с остри като акулски зъби върхове, които приличаха на смалени копия на Матерхорн и Айгер. Това ги правеше да изглеждат много по-внушителни. Сега Карвър и Ларсон бяха на равни начала, докато сменяйки посоките с резки завои, се изкачваха диагонално нагоре. Не разговаряха много–много. При тези ежедневни натоварвания дъхът беше прекалено ценен, за да го хабят за разговори.

Пред тях се простираше дълъг гол хребет, гръбнак от скали, широк само няколко метра, щръкнал от тялото на планината. Склоновете от двете страни се спускаха стремглаво надолу, преди да преминат в полегат наклон и да се разлеят в равна долина на триста метра под тях. Двамата мъже възнамеряваха да минат по хребета, а после да се спуснат обратно до по-ниски и закътани места, където можеха да опънат своята двуместна алпийска палатка, да кипнат малко вода на керосиновия котлон и да разтворят сухата си храна. Карвър с нетърпение очакваше вечерята от говеждо с ориз и къри — класическо меню от готварската книга на Кралската морска пехота. Този вкус му напомняше доброто старо време.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-малко заслони имаше около тях. Започнаха да усещат усилващия се вятър, който се вкопчваше в дрехите им, блъскаше раниците на гърбовете им и ги пляскаше с краищата на качулките на канадките им по ушите. През последния час и нещо склонът, който се издигаше пред тях и отляво, закриваше зрителното поле. Постепенно се бе смрачило, когато синьото небе се покри с уголемяващи се сиви облаци. Но сега щом наближиха хребета, небето се разчисти пред тях и можаха да видят Атлантическия океан.

Ларсон, който вървеше няколко крачки пред Карвър, махна с ръка и посочи нещо на хоризонта, придружавайки движенията си с една–едничка дума:

— Буря!

Нямаше нужда да го казва на Карвър. Далеч пред тях на северозапад черни като въглен облаци се трупаха като стена, която щеше да надвисне над тях и вече скриваше избледняващата слънчева светлина като голяма черна завеса, плъзгаща се по небето.

С всяка изминала минута вятърът се усилваше и скоро се превърна в снежна вихрушка, която духаше право в лицата им. С падането на температурата опасността от измръзване щеше да нараства. Голата кожа можеше да пострада само за няколко минути.

Карвър погледна покрай Ларсон към хребета, а после премести очи към приближаващата буря. Нямаше да успеят да минат по хребета, преди тя да се стовари върху тях. Ако ги завареше на това място без никакво укритие, щеше да ги отвее оттам подобно на тичинки от глухарчета. Дори да оцелееха от атаките на вятъра, щяха да бъдат изправени пред пълна неизвестност. Носеният от вятъра сняг и настъпилият сумрак щяха да направят околността неразпознаваема. Двамата щяха да останат напълно дезориентирани в средата на едно бяло море, където представите за ляво и дясно, горе и долу вече нямаше да имат значение. Дори на равно място покриващата всичко снежна пелена бе достатъчно опасна, а на тесния хребет с два стръмно спускащи се от двете страни склона означаваше сигурна смърт.

Карвър посочи напред, след което поклати решително глава и прекара пръст по гърлото си. Ларсон кимна утвърдително и посочи назад към основния масив на планината.

— Трябва веднага да направим лагер — изкрещя той, едва успявайки да надвика бученето на фъртуната.

Те се обърнаха и се върнаха десетина дължини на ските до една къса равна издатина в завета на планината, която щеше да им осигури известна защита от яростта на природните стихии. Свалиха ските, забиха ги здраво в снега, а до тях щеките. После смъкнаха раниците от гърбовете си. Освободиха се от тях и мълчаливо започнаха да копаят правоъгълна дупка в снега, наподобяваща плитък окоп. Трябваше да устояват на пристъпите на вятъра и носения от него сняг, които сякаш искаха да ги откажат, също като хулиган, който с ритник разрушава пясъчния замък на по-малките.

Когато дупката стана дълбока до коляното, Карвър отиде при раницата на Ларсон и отвърза от нея найлоновия плик, в който беше палатката. Ако успееха да я разпънат в плиткия окоп и след това да затрупат със сняг краищата, щяха да разполагат с добро убежище, за да устоят на бурята.

Работейки бързо, но методично, Карвър подреди пръчките, колчетата и въжетата. По-добре да отделиш минута и да го направиш сега, отколкото да се паникьосаш по-късно, ако нещо се изгуби. Двамата с Ларсон забиха колчетата в снега, за да са готови да поемат въжетата. Палатката беше чисто нова и специално конструирана така, че да се опъва лесно. При нормални обстоятелства това отнемаше само няколко минути, но бурята беше на друго мнение. Вятърът се усили до ураганен и снеговалежът стана по-обилен. Карвър и Ларсон бяха силни мъже в добра форма. Освен това знаеха какво правят. Екипировката им беше възможно най-модерната. Двамата вложиха всички сили да се справят със свръхлекия материал на бъдещото си убежище. Но успяха да устоят на природните сили толкова, колкото Кнут Велики^[1] е могъл да спре прилива.

Фъртуната се усили още повече. Тя измъкна яркочервената палатка от ръцете им и я издигна високо като хвърчило, но те успяха да наблюдават неговия полет само няколко секунди преди да изчезне в обгръщащата всичко белота.

Карвър гледаше, докато червеното убежище изчезна от погледа му. Позволи си кратък момент на разочарование, но се стегна и насочи вниманието си към по-належащия проблем с оцеляването. С всяка секунда видимостта ставаше по-малка. Очертанията на раниците, ските и щеките вече едва се виждаха, а Ларсон беше само тъмна сянка, полускрита от танцуващия наоколо сняг.

— Насам! — изкрещя Карвър. Той се протегна, хвана Ларсон за ръката и го задърпа, докато се бореше с пристъпите на вятъра натам, накъдето тяхната палатка бе отлетяла.

Дълбоки преспи се бяха натрупали между склона на планината и широката тераса, където стояха. Ако времето беше хубаво, щяха да се заровят под тях, за да си направят нещо като импровизирано иглу, но сега това щеше да им отнеме два до три часа. Карвър смяташе, че разполагат с петнадесетина минути преди леденият вятър и обилният снеговалеж напълно да ги съкрушат. Единствената им надежда беше да изкопаят груба пещера. Тя щеше да е отчасти отворена и изложена на стихиите, но поне щеше да им осигури някаква защита.

Карвър се залови за работа: Сечеше снега и го изхвърляше на големи бели ледени късове, които доста приличаха на сгуробетон. До момента не се беше спирал вече девет часа. Последната храна, която беше приел, бяха енергийните бисквити и шоколадът, които изяде пътьом. Беше измръзнал и обезводнен и едновременно се потеше и трепереше от студ, въпреки че носеше няколко слоя специално планинарско облекло, което беше създадено, с цел да поглъща потта и му държи колкото може по-топло и сухо. Но с намаляването на енергията му и при усилващото се обезводняване дрехите вече не го пазеха толкова добре, трябваше да завърши колкото може по-бързо пещерата, но слабостта, която правеше убежището толкова жизненоважно, го бавеше и превръщаше всяко движение с лопатата във върховно усилие.

Въпреки фъртуната можеше да види, че Ларсон не е в по-добро състояние. Движенията му бяха бавни и не твърде резултатни. Той се обърна и погледна към Карвър и макар очите му да бяха скити зад очилата, по смъкнатите рамене и сведената глава беше ясно, че приятелят му е готов да се предаде.

Карвър направи няколко помпи с юмрук и му изрева:

— Давай! — Нямаше представа дали Ларсон е чул гласа му, жестът обаче изглежда го разбуди, защото той сякаш се стегна и се нахвърли с лопатата върху пещерата в последен отчаян пристъп на енергия.

По всички разумни мерки Карвър беше надхвърлил всякакви граници на човешката издръжливост. Изтощението на мускулите, постоянният недостиг на кислород в дробовете, несекващото блъскане на фъртуната и студът, който беше започнал да забива немилостиви шишове в плътта му, се сляха в една всеобхватна агония. Всичко, което трябваше да направи, за да се освободи от нея, беше да се поддаде на изкушението да спре за малко, да се отпусне на снега и да заспи, предавайки живота си на тази призрачна бяла прегръдка. Ето защо подборът и обучението на специалните части включват причиняването на болка, която в цивилните среди би се приела за нарушаване на човешките права, тъй като си е чисто мъчение. Обаче тук въпросът е не само във физическото закаляване. В тези тренировки има психически и почти духовен елемент. Да приемеш агонията и изтощението и тъй като винаги можеш да се откажеш и предадеш, да ги направиш част от своя живот. Това изисква същия талант за самоумъртвяване, какъвто е нужен, за да създадеш печелещ златни медали маратонец или боксьор. Всичко го болеше. Искаше да се откаже и да спре. Въпреки това упорито продължаваше да копае.

До него Ларсон отново се разколеба. Той беше дал от себе си всичко, което можеше да се очаква. Не можеше да иде по-нататък и да положи онези безумни усилия, от които зависеше оцеляването му. Той едва успяваше да повдигне лопатата си и драскаше по снега, вместо да го загребва и изхвърля. Карвър можеше да види, че Ларсон е минал границата, след която окуражаването губеше всякакъв смисъл. Налагаше се сам да довърши работата.

Той издълба отвор с височина до кръста и вътре изкопа само толкова, колкото да има място за двамата да се свият един до друг с лица към отвора, а екипировката им да лежи в краката. Ларсон се хвърли вътре с цялата си дължина, преди да събере достатъчно сили да седне с гръб към стената и да сгъне крака до гърдите и прегърне коленете си. Главата му клюмаше напред, сякаш шията му вече нямаше сили да я удържа. Силна тръпка разтърси тялото му, вероятно от пристъп на треска. Карвър измъкна спалния чувал от раницата му и го разгърна.

— Пъхни се вътре — нареди той.

Ларсон изръмжа нещо несвързано, но не помръдна. Карвър вдигна очилата му нагоре и видя, че очите му са замъглени и нефокусирани. Хипотермията беше започнала.

Той вдигна краката на Ларсон с лявата си ръка, а с дясната нахлузи чувала върху тях и го издърпа нагоре до бедрата. После го прегърна през кръста, повдигна тялото му от земята с нещо като пожарникарска хватка и издърпа чувала под задника му. Остави го отново на земята и го издърпа нагоре, докато вмъкне вътре цялото му тяло. Сега норвежецът беше загърнат и изолиран от леденото докосване на пода и стените. Обаче трябваше да се свършат още много неща.

Беше жизненоважно да се вкара топла напитка в тялото на Ларсон. Карвър извади керосиновия котлон и нагнети с помпичката налягане, за да може да я запали по древния начин с открит пламък. Имаше кутийка кибрит, но не можеше да драсне клечката с ръка в дебела скиорска ръкавица. Свали дясната, излагайки ръката си на студа, но тя започна да трепери. Опита се да драсне клечка, но само я плъзна леко по ивицата с червения фосфор. Повтори движението, но сега вложи твърде много сила и клечката се строши в основата на главата.

Последваха още три опита. И трите пъти успя да запали клечките, но пристъпите на вятъра, които нахлуваха в снежната пещера, ги гасяха.

Ларсон потрепери още веднъж конвулсивно. Така нямаше да стане. Карвър си нахлузи ръкавицата и изпълзя навън. Взе единия от срязаните снежни блокове и го разположи пред входа. Трябваха му пет скъпоценни минути, за да иззида ниска стена, малко по-висока от глезените. Пет минути, в които спазмите на Ларсон станаха много по-бурни. Обаче сега най-сетне имаше преграда, която му осигуряваше защита срещу вятъра и Карвър можа да запали керосиновия котлон, да разтопи сняг в тенджерка и да направи силен чай, подсладен със захар и подсилен с кондензирано мляко. Той отсипа малко в чашата на Ларсон, вдигна я до устата му и внимателно му даде да отпие. В началото норвежецът се задави и не можа да преглътне, но после се отпусна и отпи. В очите му проблесна искрица живот.

Карвър също изпи няколко глътки. След това отвори страничния джоб на раницата си и измъкна оттам калъп ментова захар „Кендал“. Тя представляваше бял блок от захар, глюкоза и вода, ароматизирани с мента. Почти не съдържаше протеини или някакви здравословни съставки, които биха накарали очите на почитателите на правилното хранене да блеснат. Обаче като средство за подхранване на изтощено тяло „Кендал“ нямаше равна на себе си.

Двамата си поделиха калъпа. Ларсон не се зае да го дъвче, а остави сладкото съдържание да се стича по гърлото му, като само от време на време преглъщаше. Карвър внимателно огледа долната част на лицето му, която беше изложена на вятъра, за следи от белезникави восъчни петна, но не видя такива.

— Кожата ти изглежда чиста — каза той успокоително. — Въпреки това може да имаш измръзвания. Усещаш ли бодежи по кожата на лицето?

— Не — поклати глава Ларсон. Отговорът не беше кой знае какво, но поне говореше.

— Ще ти приготвя нещо за ядене — обеща Карвър и се дръпна настрана, за да стопли вода и разтвори ориза и изсушеното говеждо с къри. Когато се нахраниха, мракът вече ги беше обгърнал. Карвър се вмъкна в своя спален чувал. През следващите няколко часа направи още няколко пъти чай. Ларсон сякаш почна да се съвзема. Тръпките намаляваха и накрая съвсем престанаха. Когато заспа, дишането му беше плитко, но съвсем равномерно. Обаче Карвър знаеше, че макар непосредствената криза да беше отминала, основната заплаха си оставаше. Ако Ларсон не бъдеше свален от планината, за да получи квалифицирана лекарска помощ, му оставаха само няколко часа живот.